Даниъл Силва
Английският шпионин (49)

49.

Ротердам, Нидерландия

Беше малко след единайсет часа предобед, когато Катерина Акулова излезе от централната железопътна гара на Ротердам. Тя се качи в едно чакащо такси и на доста добър нидерландски поръча на шофьора да я закара до хотел „Нордзее“. Улицата, на която той се намираше, беше повече жилищна, отколкото търговска, а хотелът имаше вид на занемарена морска вила, която сега се използваше по-доходоносно. Катерина отиде на рецепцията. Администраторката — млада холандка, изглеждаше изненадана да я види.

— Гертруд Бергер — каза Катерина. — Вчера мой приятел е запазил стая. Господин Макгинис.

Жената се взря намръщено в екрана на компютъра си.

— Всъщност — каза тя — вашата стая не е заета.

— Сигурна ли сте?

Администраторката й отправи ведрата си усмивка, която пазеше за най-безсмислените въпроси.

— Обаче рано тази сутрин един джентълмен остави нещо за вас. — Тя й връчи плик за писмо с логото на хотел „Нордзее“ в горния ляв ъгъл.

— Знаете ли по кое време го остави?

— Около девет часа, ако си спомням правилно.

— Спомняте ли си как изглеждаше?

Холандката описа мъж, висок около метър и седемдесет и седем, с тъмна коса и тъмни очи.

— Ирландец ли беше?

— Не мога да кажа. Доста трудно бе да се определи акцентът му.

Катерина постави кредитна карта на плота на рецепцията.

— Стаята ще ми трябва само за няколко часа.

Жената прекара кредитната карта през процепа на апарата и след това й подаде ключа.

— Имате ли нужда от помощ за чантата?

— Благодаря, мога да се справя и сама.

Катерина се качи по стълбите на втория етаж. Стаята й беше в дъното на коридора, чиито стени бяха облицовани с тапети с флорални мотиви и пасторални сцени от изобилстващия с канали холандски пейзаж. Нямаше видими охранителни камери, така че тя прокара ръка по рамката на вратата, преди да мушне ключа в ключалката. Катерина остави чантата си на пода до долния край на леглото и претърси стаята за скрити камери или подслушвателни устройства. Въздухът миришеше на вар и застоял цигарен дим. Беше изключително мъжки аромат.

Тя отвори прозореца на банята, за да прогони миризмата, върна се в спалнята и взе плика, който й бе дала девойката на рецепцията. Катерина провери залепването, за да се увери, че не е бил отварян, и после го скъса от единия край. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на три. На него с печатни букви бе написано кратко обяснение за отсъствието на Куин.

— Копеле! — прошепна Катерина, след това изгори бележката в мивката на банята.

* * *

Алексей Розанов бе наредил на Катерина да продължи към страната, която беше крайната й цел, без да се свързва с Московския център. Бележката обаче променяше всичко. Тя гласеше, че Куин няма да пътува с нея, както бе планирано. Вместо това щеше да се срещне с нея на следващата спирка от техния маршрут — малък крайбрежен хотел в английското графство Норфък. Съгласно строгите правила на работа в СВР Катерина не можеше да продължи без одобрението на надзорника си. И единственият начин да получи това одобрение бе да рискува да осъществи контакт.

Тя извади телефона от чантата си и написа кратък имейл до адрес с базиран в Германия домейн. Адресът беше на входящ сървър на СВР, който автоматично криптираше електронното писмо и го препращаше през обиколен маршрут от възли и сървъри в Московския център. Отговорът на Алексей пристигна след десет минути. Той бе вежливо формулиран, но пределно ясен. Тя трябваше да играе по правилата на Куин, поне засега.

Дотогава вече минаваше дванайсет часът. Катерина се излегна на леглото и дремна на пресекулки до три и половина, когато напусна хотела и взе такси до терминала на „Пи енд Оу Ферис“. На „Гордостта на Ротердам“ — 215-метров ферибот, който можеше да превозва 250 коли и над хиляда пътници, вече пускаха пасажерите да се качват на борда. От СВР бяха запазили за Катерина каюта в първа класа под името Гертруд Бергер. Тя остави куфара си в каютата, заключи вратата и се качи горе в един от баровете. Той вече беше пълен с пътници, много от които търсеха малко сърдечна компания, за да облекчат самотата на десетчасовото нощно пътуване. Катерина си поръча чаша вино и зае маса на левия борд на плавателния съд.

На мъжете в бара не им отне много време да забележат привлекателната млада жена, която седеше в единствената компания на своя телефон. В крайна сметка един от тях се приближи с две питиета в ръка и попита на английски дали може да се присъедини към нея. Катерина позна по акцента му, че е германец. Беше около четиресет и пет годишен, с оредяваща коса, добре облечен. Възможно беше да е нает от някоя от европейските служби за сигурност. Независимо от това, тя счете, че е по-добре да побъбри празни приказки с него на едно питие, отколкото хладно да го игнорира. Затова прие чашата вино и го покани с поглед да седне.

Както се оказа, той работеше като мениджър продажби и работа с клиенти към една фирма в Бремен, която произвеждаше висококачествени металорежещи машини. „Не е вълнуваща работа — каза мъжът, — но е стабилна.“ Изглежда, фирмата му въртеше доста голям бизнес в северната част на Англия, което обясняваше присъствието му на ферибота от Ротердам до Хъл. Мъжът предпочиташе ферибота пред самолетите, защото пътуването му давало така необходимото откъсване от брака му, който, съвсем не изненадващо, не бил в цветущо състояние. В продължение на два часа Катерина флиртува с него на безупречен немски език, като от време на време задълбаваше в мистериозни теми, например дефлацията в еврозоната или дълговата криза в Гърция. Бизнесменът очевидно беше поразен. Единственото му разочарование дойде в края на вечерта, когато тя отказа на предложението му да отиде в неговата каюта.

— Ако бях на ваше място, щях да бъда много внимателен — каза той, като ставаше бавно, приемайки поражението си. — Изглежда, си имате таен обожател.

— Кой е той?

Бизнесменът кимна към противоположния край на бара, където един мъж седеше сам на маса.

— Той ви заглежда от мига, в който седнах при вас.

— Наистина ли?

— Познавате ли го?

— Не — отвърна тя. — Никога не съм го виждала.

Немецът се отдалечи в търсене на по-перспективна цел.

Катерина стана от масата и излезе да изпуши една цигара на пустата платформа за наблюдение. След малко Куин се присъедини към нея.

— Кой е твоят приятел? — попита я.

— Търговец с надежда за слава.

— Сигурна ли си в това?

— Сигурна съм. — Тя се обърна да го погледне. Куин носеше сив делови костюм, жълто-кафяв шлифер и очила с черни рамки, които сякаш променяха формата на лицето му. Трансформацията бе забележителна. Дори Катерина едва го позна. Не беше чудно, че е успял да оцелее през всичките тези години. — Защо не беше в хотела? — попита го.

— Ти си умно момиче. Ти ми кажи.

Катерина отново се обърна към морето.

— Не беше там — каза тя, след като се замисли за момент, — защото си се страхувал, че Алексей ще те убие.

— И защо бих се страхувал от това?

— Защото той отказва да ти плати парите, които ти дължи. И ти си убеден, че втората фаза на операцията всъщност е заговор да се отърве от теб, така че да няма никаква връзка между теб и СВР.

— Така ли е?

— Овладей се, Куин.

Очите му шареха по нея, оглеждайки я от горе до долу.

— Въоръжена ли си? — попита той най-накрая.

— Не.

— Имаш ли нещо против да се уверя лично?

Преди да успее да отговори, Куин я придърпа към себе си в привидно романтична прегръдка и прокара ръка по тялото й. Отне му само секунда-две, за да открие пистолета „Макаров“, скрит под пуловера й. Той го пъхна в джоба на палтото си. После отвори чантата й и извади мобилния й телефон. Включи го и прегледа получените имейли.

— Губиш си времето — каза тя.

— Кога беше последният ти контакт с Алексей?

— По обяд.

— Какви бяха неговите инструкции?

— Да действам според плана.

— Кой е мъжът, който ти купи питие в бара?

— Казах ти…

— От СВР ли е?

— Ти си параноик.

— Вярно е — отвърна Куин. — Точно затова все още съм жив.

Той изключи телефона и като се усмихна, й го подаде. След това с едно движение на китката го запрати в морето.

— Копеле такова! — изруга Катерина.

— Ирландски късмет^[1] — каза Куин.

* * *

Каютата на Куин бе на същото ниво като тази на Катерина, няколко врати по-близо до носа. Той я принуди да влезе вътре и веднага изсипа на леглото съдържанието на дамската й чанта. Нямаше нищо, което да прилича на електронно устройство, само портфейл, съдържащ германски паспорт и кредитни карти, както и малко козметика. Имаше също заглушител за пистолет „Макаров“. Куин го пъхна в джоба си и нареди на Катерина да съблече дрехите си.

— Само в мечтите ти — отвърна тя.

— Не е като да не съм те виждал…

— Единствената причина, поради която някога съм спала с теб, е, защото Алексей ми нареди да го направя.

— Той нареди и на мен да направя същото. Сега свали дрехите си. — Когато Катерина остана неподвижна, Куин зави заглушителя на дулото на пистолета и го насочи към лицето й. — Да започнем отначало, а?

Тя се поколеба, преди да съблече палтото си и да му го подаде. Той претърси джобовете и подплатата, но не намери нищо друго, освен цигарите и запалката й. Запалката бе достатъчно голяма, за да съдържа проследяващо устройство. Той я прибра в джоба си за по-късна употреба.

— Сега пуловера и дънките.

Катерина отново се поколеба. След това измъкна пуловера презглава и събу дънките. Куин претърси и двете части от облеклото й, а след това й кимна да продължи да се съблича.

— Играеш много опасна игра, Еймън.

— Така е — съгласи се той.

— Какво се опитваш да постигнеш?

— Всъщност е много просто. Искам си парите. И ти ще се погрижиш да ги получа.

Куин проследи с пръст извивката на гърдите й, докато се взираше право в очите й. От докосването му зърната й веднага се втвърдиха. Изражението на лицето й обаче остана предизвикателно.

— Какво очакваше, че ще се случи, когато се съгласи да работиш за СВР?

— Очаквах Алексей да удържи на думата си.

— Колко наивно от твоя страна.

— Имахме сделка. Бяха дадени обещания.

— Когато си имаш работа с руснаци — каза тя, — обещанията не означават нищо.

— Сега си давам сметка за това — отвърна Куин, като погледна към пистолета.

— И ако си получиш парите, къде ще отидеш?

— Ще намеря място. Винаги намирам.

— Дори иранците не биха те приели сега.

— Тогава ще се върна в Ливан. Или в Сирия. — Той замълча, после добави: — Или може би ще се прибера у дома.

— В Ирландия? — каза въпросително Катерина. — Войната ти приключи, Куин. СВР е всичко, което ти е останало.

— Да — кимна той, като свали от рамото й едната презрамка на сутиена. — И от СВР са ти поръчали да ме убиеш.

Катерина не отговори нищо.

— Не го ли отричаш?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— И сега какво?

— Ще предложа проста сделка. Двайсет милиона долара в замяна на един от най-ценните агенти на СВР. Напълно съм уверен, че Алексей ще плати.

— И къде смяташ да ме държиш, докато водиш преговорите?

— Някъде, където Розанов и неговите главорези никога няма да те намерят. И в случай че се чудиш — добави той, — приготовленията за твоето пътуване и неизвестния ти затвор вече са направени. — Еймън се усмихна. — Алексей, изглежда, е забравил, че един-два пъти съм правил такива неща.

Куин подаде пуловера на Катерина, но тя отказа да го вземе. Вместо това изви ръце зад гърба си, откопча сутиена си и го остави да падне на пода. Той си помисли, че тя е съвършена, съвършена, с изключение на белега от вътрешната страна на дясната й китка. Куин извади пълнителя от пистолета и угаси лампата.