Даниъл Силва
Английският шпионин (42)

42.

Долна Австрия

Патронът 45-и калибър, с който Алон стреля в Реза Назари, не съдържаше оловен куршум, но барутният му заряд бе достатъчен да възпроизведе оглушителен гърмеж и ярък пламък, от който в средата на челото остана малко, кръгло, изгорено място, приличащо на молитвен белег на ревностен мюсюлманин. Той също така бе достатъчен да запрати Назари като камък на пода. В продължение на няколко секунди той не помръдна, нито си пое дъх. След това Яков коленичи и го зашлеви с опакото на ръката през лицето, което го върна в съзнание.

— Копеле — изхриптя иранецът. — Шибано копеле!

— Ако бях на твое място, Реза, щях да внимавам какво говоря. Ако не, следващият патрон, който ще изстрелям, ще бъде истински.

Има хора, които от страх изпадат в ступор, и други, които реагират с безполезна демонстрация на фалшива храброст. Реза Назари избра второто може би вследствие на обучението си, може би защото се боеше, че няма нищо за губене. Той се опита да нанесе силен ритник, който Габриел избегна с лекота, после сграбчи крака на Михаил в опит да го повали на земята. Един безмилостен удар под плешките бе достатъчен да спре атаката му. След това Михаил отстъпи встрани, за да позволи на Яков да довърши работата. В продължение на две години Яков се бе грижил за агента си, беше го ласкал, беше му плащал прекомерно големи суми. Сега, в рамките на две ужасни минути, той му нанесе побой, съответстващ на престъпленията му. Яков обаче избягваше да удря иранеца по лицето. Беше важно Назари да запази приличния си вид.

Келър не участва в побоя на Реза. Вместо това мълчаливо бе поставил пред огъня дървен стол без облегалки за ръцете. Назари се строполи вяло на него и не оказа съпротива, когато Яков и Михаил го омотаха с тиксо за задната облегалка. След това завързаха и краката му, докато Алон спокойно презареди пистолета. Той показа всеки патрон на иранеца, преди да го вкара в пълнителя. Нямаше други халосни. Оръжието бе заредено с бойни патрони.

— Разполагаш с прост избор — каза Габриел, след като пъхна пълнителя в дръжката и вкара първия патрон в цевта. — Може да живееш или да се превърнеш в мъченик. — Допря дулото между очите на Назари. — Кое от двете ще бъде, Реза?

Иранецът се втренчи мълчаливо в пистолета. Накрая каза:

— Искам да живея.

— Мъдър избор. — Алон свали пистолета. — Но се боя, че не можеш да получиш даром живота си, Реза. Трябва да си платиш за това.

— Колко?

— Първо, ще ми кажеш как ти и твоите руски приятели скроихте плана да ме убиете.

— А след това?

— Ще ми помогнеш да ги намеря.

— Не те съветвам да го правиш, Алон.

— Защо?

— Защото човекът, който поръча смъртта ти, е твърде важен, за да бъде убит.

— Кой е той?

— Ти ми кажи.

— Шефът на СВР?

— Не бъди глупав — отвърна невярващо Назари. — Нито един шеф на СВР няма да тръгне да те преследва без одобрение. Заповедта е дошла отгоре.

— От руския президент ли?

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, Алон, знам.

— Може и да се изненадаш, Реза, но ти си последният човек на света, на когото вярвам точно сега.

— Мога да те уверя — каза Назари, взирайки се в пистолета, — че чувството е взаимно.

* * *

Той поиска да бъде отвързан и да се отнасят към него с поне малко уважение. Габриел отказа и на двете му искания, въпреки че удовлетвори желанието му да пие вода дори и само за да промие нараненото си гърло. Яков държеше чашата до устните на своя агент, докато той пиеше, а след това попи няколкото капки вода, паднали на предницата на сакото му. Жестът не остана незабелязан от иранеца.

— Може ли една цигара? — попита той.

— Не — отвърна Алон.

Назари се усмихна.

— Значи, в крайна сметка е вярно. Великият Габриел Алон не обича тютюневия дим. — Все още усмихнат, той погледна към Яков. — Но не и моят приятел тук. Спомням си първата ни среща в онази хотелска стая в Истанбул. Мислех, че ще задействаме противопожарната аларма.

Моментът изглеждаше добър, колкото и всеки друг, за начало на разпита, така че Габриел започна от онзи есенен ден преди две години, когато Реза Назари бе пристигнал в Истанбул за поредица от срещи с турското разузнаване. По време на една почивка в програмата си той бе отишъл до малък хотел край Босфора и в една стая на горния етаж се бе срещнал за първи път с мъж, когото щеше да познава само като „господин Тейлър“. Реза бе казал на господин Тейлър, че иска да предаде страната си, и като доказателство за добрите си намерения му беше дал флашка, пълна с висококласифицирана информация, в това число и документи, свързани с ядрената програма на Иран.

— Документите автентични ли бяха?

— Разбира се.

— Открадна ли ги?

— Нямаше нужда да го правя.

— Кой ти ги даде?

— Моите началници в Министерството на разузнаването.

— Бил си неискрен от самото начало, така ли?

Назари кимна утвърдително.

— Кой беше надзорният ти офицер?

— Предпочитам да не казвам.

— И аз предпочитам да не ти пръскам мозъка по стената, но ще го направя, ако се наложи.

— Беше Есфахани.

Мохсен Есфахани беше заместник-началник на ВЕВАК.

— Каква беше целта на операцията? — попита Габриел.

— Да повлияе на мисленето на Службата по отношение на иранските възможности и намерения.

— Такия.

— Наречи го, както искаш, Алон. Ние, персите, го практикуваме много отдавна. Дори по-отдавна и от евреите.

— Ако бях на твое място, Реза, щях да сведа самохвалството до минимум. В противен случай ще оставя господин Тейлър да прави с теб каквото си поиска.

Иранецът потъна в мълчание. Габриел го попита за милионите долари, които Службата бе превела в една частна банка в Люксембург, за да ги ползва Назари.

— Ние предположихме, че ще наблюдавате парите — отговори Реза, — затова Есфахани ме инструктира да похарча част от тях. Купих подаръци за децата и перлено колие за жена ми.

— Нищо ли не купи за Есфахани?

— Златен часовник, но той ме накара да го върна. Мохсен е истински вярващ. Той е като теб, Алон. Напълно неподкупен.

— Къде си чул подобно нещо?

— Досието ти при нас е много дебело. — Назари замълча, после добави: — Почти толкова дебело, колкото и това на Московския център. Но в крайна сметка, предполагам, че това е напълно разбираемо. Ти никога не си стъпвал на иранска територия, поне доколкото знаем. Обаче в Русия… — Усмихна се. — Е, нека просто кажем, че там имаш много врагове, Алон.

* * *

Сред многото неща, които Службата не знаеше за своя ценен агент, бе, че той е служил като основна свръзка на ВЕВАК със СВР. Причината била съвсем проста, обясни Назари. Той бил изучавал руска история в университета, говорел свободно руски и бил действал в Афганистан по време на съветската окупация. В Кабул се срещнал с много офицери от КГБ, в това число и с млад мъж, който изглеждал предопределен за израстване в кариерата. Така се и оказало, сега мъжът бил един от най-силните играчи в Московския център. Назари редовно се срещал с него по различни въпроси, като се започне от ядрената програма на Иран и се стигне до гражданската война в Сирия, където ВЕВАК и СВР били работили неуморно, за да осигурят оцеляването на техния широко критикуван клиентски режим.

— Как се казва той? — попита Габриел.

— Също като теб — отговори Реза, — той използва много различни имена. Но ако трябва да гадая, бих казал, че истинската му фамилия е Розанов.

— А малкото име?

— Алексей.

— Опиши го.

Иранецът предложи малко неясно описание на мъж, висок около метър и осемдесет, с оредяваща сиворуса коса, която решел като президента на Русия.

— Години?

— Може би на петдесет.

— Езици?

— Той може да говори всеки език, който си поиска.

— Колко често се срещате?

— Веднъж на всеки два-три месеца и по-често, ако е необходимо.

— Къде?

— Понякога аз пътувам до Москва. Обикновено се срещаме на неутрален терен в Европа.

— Какъв вид неутрален терен?

— Тайни квартири, ресторанти. — Реза сви рамене. — Обичайните неща.

— Кога се видяхте за последен път?

— Преди месец.

— Къде?

— В Копенхаген.

— Къде по-точно?

— В малък ресторант в Нихавн^[1].

— Онази вечер говорихте ли за ядрени оръжия и Сирия?

— Всъщност — отвърна Назари — в дневния ред имаше само една точка.

— За какво беше тя?

— За теб.