Даниъл Силва
Английският шпионин (39)

39.

Лондон — Виена

Габриел Алон, разбира се, не беше мъртъв. Всъщност в момента, в който Алексей Розанов влизаше в Кремъл, той се качваше на самолет на „Бритиш Еъруейс“ на лондонското летище Хийтроу. Косата му бе напълно посребрена, а очите му вече не бяха зелени. В джоба на палтото си той носеше британски паспорт и няколко кредитни карти на същото име — подарък от Греъм Сиймор, даден му с одобрението на самия министър-председател. Мястото му беше в първа класа, на третия ред до прозореца. Когато се отпусна на него, една стюардеса му предложи питие и набор от вестници. Той си избра „Телеграф“ и прочете съобщението за своята смърт, докато червените тухлени сгради в западните покрайнини на Лондон изчезнаха далеч под него.

Продължителността на полета от Хийтроу до Виена беше два часа. Габриел се престори, че чете, после се престори, че спи, след това изяде неохотно пакетираната храна, която му поднесоха, като отхвърли любезно опита за разговор на своя съсед по седалка. Мъртвите хора, изглежда, не говореха в самолетите. Нито носеха клетъчни устройства. Когато самолетът се приземи на летище Швехат във Виена, той бе единственият пътник в първа класа, който не посегна автоматично за мобилния си телефон. „Да — помисли си Алон, докато сваляше пътната си чанта от багажното отделение над главата си, — смъртта има своите предимства.“

В летищната сграда той се отправи, следвайки табелите, към паспортния контрол, като спираше от време на време да се ориентира, независимо от факта, че можеше да намери пътя си там със завързани очи. Погледът на младия граничен полицай се задържа малко по-дълго върху лицето му.

— Господин Стюарт? — попита той, като погледна паспорта.

— Да — отговори Габриел с неутрален акцент.

— За пръв път ли пристигате в Австрия?

— Не.

Граничният полицай прелисти страниците на паспорта и намери доказателство за предишните му посещения.

— Този път какво ви води тук?

— Музиката.

Австриецът подпечата паспорта и му го върна без коментар. Габриел се придвижи до залата за пристигащи, където Кристофър Келър бе застанал до павилион за обмен на валута. Той последва Алон навън до паркинга за краткосрочен престой. Там беше оставено едно тъмносиво „Ауди А6“.

— По-добре е от шкода — каза Келър.

Алон извади ключовете, които бяха залепени от вътрешната страна на левия заден калник, и огледа шасито за бомба. После отключи вратите, хвърли чантата си на задната седалка и седна зад волана.

— Може би аз трябва да карам — каза Кристофър.

— Не — отговори Габриел и включи двигателя. Това беше неговата територия.

* * *

Той нямаше нужда от карта или навигационно устройство — паметта му служеше като водач. Алон следва източния аутобан до Дунавския канал^[1] и след това се отправи на запад между жилищните блокове на района Ландщрасе, за да стигне до Щатпарк. Хотел „Интерконтинентал“ се издигаше край южната страна на парка, на улица „Йоханесгасе“. В околните улици имаше необичаен брой униформени полицаи и още повече на автомобилната алея на хотела.

— Ядрените преговори — обясни едно пиколо, когато Габриел слезе от колата и измъкна чантата си от задната седалка.

— Коя делегация е отседнала тук? — попита той, но пиколото изви устни във фалшива усмивка и каза:

— Приятен престой, господин Стюарт.

Във фоайето имаше още полицаи — униформени и цивилни, както и няколко здравеняци без вратовръзки, които приличаха на хора от иранските служби за сигурност. Алон и Келър минаха покрай тях, за да отидат до рецепцията, регистрираха се и се качиха с асансьора до четвъртия етаж. На Келър бе дадена стая 428. Габриел беше в 409. Той прокара електронната карта през четящото устройство на бравата и за момент се поколеба, преди да натисне дръжката. Като влезе, от радиото на нощното шкафче се носеше тиха музика от Моцарт. Алон го изключи, претърси старателно стаята и закачи акуратно дрехите си в гардероба заради обслужващия персонал. След това вдигна телефона и набра оператора на хотела.

— Свържете ме с Феликс Адлер, моля.

— С удоволствие.

Телефонът иззвъня два пъти. След това се чу гласът на Ели Лавон.

— В коя стая сте, хер Адлер?

— В 712.

Габриел затвори телефона и тръгна нагоре по стълбите.