Даниъл Силва
Английският шпионин (30)

30.

Вила „Уормуд“, Дартмур

Във вила „Уормуд“ бе инсталирана сложна система за аудио- и видеонаблюдение, способна да запише всяка дума и действие на нейните гости. Греъм Сиймор нареди на Париш да изключи системата и да отпрати целия персонал, освен готвачката — госпожица Ковънтри, която им сервира кана с чай „Ърл Грей“ и прясно изпечени кифлички с гъста девънширска сметана. Те седнаха на малката маса в кухнята, която бе поставена в уютна ниша с прозорци от всички страни. На един стол лежеше разтворен като неканен гост вестник „Гардиън“. Сиймор го погледна с изражение, мрачно като пустошта.

— Виждам, че си в течение на новините.

— Нямаше кой знае какво да правя.

— Това беше за твое добро.

— И за твоето също.

Сиймор отпи от чая си, но не каза нищо.

— Ще оцелееш ли?

— Така си мисля. В крайна сметка с министър-председателя сме доста близки.

— Той ти дължи политическия си живот, да не говорим за брака си.

— Всъщност ти беше този, който спаси кариерата на Джонатан. Аз бях само твоят таен помощник. — Греъм вдигна вестника и се намръщи, като прочете заглавието.

— То е забележително точно — каза Габриел.

— Би трябвало да е така. Той имаше добър източник.

— Струва ми се, че приемаш всичко това доста добре.

— Какъв избор имам? Пък и това не беше лично. Беше акт на самозащита. Аманда нямаше намерение да поеме вината.

— Резултатът е същият.

— Да — каза мрачно Сиймор. — В британското разузнаване цари пълен хаос. А според широката общественост аз категорично съм виновен за това.

— Странно е как всичко се получи по този начин.

В стаята се възцари тишина.

— Ще има ли още изненади? — попита Сиймор.

— Един труп в графство Майо.

— На Лиъм Уолш ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Предполагам, че си го е заслужил.

— Определено.

Греъм отхапа замислено от кифличката си.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това. Трябваше да те оставя в Рим да завършиш картината на Караваджо.

— А аз трябваше да ти кажа, че една жена, която току-що бе прекарала нощта в тайния лисабонски апартамент на Еймън Куин, се е качила на самолет за Лондон.

— Щеше ли да има някаква разлика?

— Можеше и да има.

— Ние не сме полицаи, Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз щях да постъпя по същия начин, както и ти. Нямаше да я арестувам на летище Хийтроу. Щях да я оставя да тръгне и да се надявам да ме отведе до целта.

Сиймор върна вестника на празния стол.

— Трябва да призная — каза той след малко, — че не изглеждаш зле за човек, който неотдавна се срещна лице в лице с 225-килограмова бомба. В крайна сметка ти може би наистина си архангел.

— Ако бях архангел, щях да намеря начин да ги спася всичките.

— Въпреки това ти спаси много хора, най-малко сто души по наши изчисления. И щеше да се отървеш без драскотина, ако бе проявил здрав разум и се беше скрил в „Хародс“.

Алон не отговори.

— Защо го направи? — попита Греъм. — Защо се затича обратно към улицата?

— Аз ги видях.

— Кого?

— Жената и детето, които бяха в онази кола. Опитах се да я предупредя, но тя не разбра. Тя нямаше…

— Вината не е твоя — прекъсна го Сиймор.

— Знаеш ли имената им?

Греъм се загледа през прозореца. Залязващото слънце сякаш бе запалило пожар в пустошта.

— Жената се казва Шарлот Харис. Била е от Шепърдс Буш.

— А момченцето?

— Името му е Питър, бил е кръстен на дядо си.

— На колко години беше то?

— На две години и четири месеца. — Сиймор замълча и се вгледа в Габриел. — Горе-долу на същата възраст като сина ти, нали?

— Това няма значение.

— Разбира се, че има.

— Дани беше с няколко месеца по-голям.

— И е бил закопчан с колана на столчето си в колата, когато бомбата е избухнала.

— Свърши ли, Греъм?

— Не. — Сиймор остави тишината да се промъкне в стаята. — Сега си на път отново да станеш баща. Както и началник. И бащите, и началниците не се изправят директно пред 225-килограмови бомби.

Навън слънцето бе кацнало на върха на един далечен хълм. Огнената жар в пустошта бавно помръкваше.

— Какво знаят в моята служба? — попита Алон.

— Знаят, че си бил близо до бомбата, когато тя избухна.

— Как са узнали?

— Жена ти те е познала на видеозаписа от охранителната система. Както можеш да очакваш, тя изгаря от нетърпение да се прибереш у дома. Узи също. Той заплаши, че ще долети в Лондон и лично ще те върне.

— Защо не го направи?

— Шамрон го убеди да стои настрана. Той смята, че е най-добре да се изчака нещата да утихнат.

— Мъдър ход.

— Ти очакваше ли нещо друго?

— Не и от Шамрон.

Ари Шамрон беше бившият генерален директор на Службата, заемал този пост два мандата, той беше мемунех^[1], единственият, вечният шеф. Шамрон бе създал Службата по свое подобие, беше написал нейния език, беше създал нейните закони, беше й вдъхнал душа. Дори и сега — в напреднала възраст и с разклатено здраве — той пазеше ревниво своето творение. Именно заради Шамрон Габриел скоро щеше да наследи своя приятел в качеството на директор на Службата. И пак заради Шамрон той се бе спуснал като луд към един бял форд с дете, закопчано с колан на задната седалка на колата.

— Къде е телефонът ми? — попита Алон.

— В нашата лаборатория.

— Вашите техници забавляваха ли се, докато разбият нашия софтуер?

— Нашият е по-добър.

— Тогава, предполагам, са успели да разберат къде е бил Куин, когато е изпратил онова съобщение.

— От Правителствения комуникационен център смятат, че есемесът е дошъл от мобилен телефон в Лондон. Въпросът е как се е сдобил с твоя личен номер?

— Предполагам, че го е взел от същите хора, които са го наели да ме убие.

— Някакви заподозрени?

— Само един.