Даниъл Силва
Английският шпионин (29)

29.

Дартмур, Графство Девън

Пътят нямаше име и не фигурираше на нито една карта. Гледан от космоса, той приличаше на резка през пустошта, може би следа от коритото на поток, който е протичал през тази земя в дните, когато хората са строели мегалитни кръгове. В началото му имаше табела, ръждясала и очукана от времето, която предупреждаваше, че пътят е частен. А в края му имаше порта, която излъчваше дискретно достолепие.

Дворът отвъд портата беше запустял и неприветлив — облик, придобит с годините. Човекът, който беше построил къщата, бе спечелил парите си в корабоплаването. Той я бе завещал на единствения си син, а синът, който нямаше наследници, я беше поверил на грижите на Секретната разузнавателна служба, където бе работил почти половин век. Той бе служил в редица далечни краища на империята под много различни имена, но най-вече бе известен с псевдонима Уормуд^[1]. Службата бе дала това име на къщата в негова чест. Онези, които отсядаха там, намираха името за подходящо.

Тя бе разположена на едно възвишение в имота и бе построена от девънски камък, който бе потъмнял от годините и занемаряването. Зад нея, в другия край на неравния двор, се намираше оборът, преустроен в офиси и жилищни помещения за персонала. Когато не беше заета, вилата „Уормуд“ се охраняваше от един-единствен пазач на име Париш. Но когато в нея отсядаше някой гост — гостите винаги се наричаха „посетители“, — персоналът можеше да стигне до десет човека. Много зависеше от това какъв бе гостът и хората, от които се криеше. На „приятел“ с неколцина врагове можеше да се даде свобода да се движи из мястото. Обаче някой ирански или руски дезертьор се третираше почти като затворник.

Двамата мъже, които пристигнаха вечерта след бомбения атентат на Бромптън Роуд, бяха някъде по средата. Те се бяха появили само с няколкоминутно предизвестие, придружени от един помощник на шефовете, който използваше работното име Дейвис, и лекар, който лекуваше нелечими рани. Лекарят бе прекарал остатъка от нощта да върне към живота по-възрастния от двамата мъже. По-младият бе наблюдавал всяко негово движение.

Той беше англичанин, емигрант, човек, който бе живял в друга страна и бе говорил друг език. По-възрастният мъж беше легенда. Двама от членовете на персонала се бяха грижили за него веднъж след инцидент в Хайд Парк, в който бе замесена дъщерята на американския посланик. Той беше джентълмен, артист по душа, малко потаен, малко своенравен, но мнозина от неговия вид бяха такива. Те щяха да бдят над него, да се грижат за раните му и след това да го изпратят по пътя му. И нямаше да споменат нито веднъж името му, защото — що се отнася до тях, той не съществуваше. Той беше човек без минало или бъдеще. Той беше празна страница. Той беше мъртъв.

През първите четиресет и осем часа от неговия престой мъжът беше по-кротък от обикновено. Говореше само с лекаря, който лекуваше раните му, и с англичанина. На персонала не казваше нищо друго, освен тихо „благодаря“, когато му носеха храна или чисти дрехи. Той не напускаше малката си стая с изглед към пустошта, като единствената му компания бяха телевизорът и лондонските вестници. Мъжът поиска само едно нещо — своето блекбъри. Постоянният му охранител Париш търпеливо му обясни, че на гостите, дори и на гост от неговия ранг, не е разрешено да използват лични комуникационни устройства във вила „Уормуд“ или в рамките на нейния двор.

— Трябва да знам имената им — каза раненият мъж на третата сутрин от престоя си, когато Париш лично му занесе чай и препечена филийка.

— Чии имена, сър?

— На жената и детето. Полицията не съобщи имената им.

— Опасявам се, че не съм в състояние да ви ги кажа, сър. Аз съм само охранител.

— Намерете ми имената им — каза мъжът отново и Париш, искайки да излезе от стаята, обеща да направи всичко възможно. — Ами моето блекбъри?

— Съжалявам — отвърна Париш. — Такива са тукашните правила.

На четвъртия ден мъжът бе достатъчно силен, за да излезе от стаята си. По обяд той седеше в градината, когато англичанинът тръгна да поскита из пустошта, и беше там по залез-слънце, когато англичанинът се върна, следван от двама грохнали бодигардове. Англичанинът правеше походи всеки следобед, независимо от времето — дори и на петия ден, когато над пущинака фучеше силен вятър. Този ден той настоя да носи раница, натъпкана за тежест с каквито отломки персоналът можа да намери. Двамата бодигардове бяха полумъртви, когато се върнаха, залитайки, във вилата. Тази вечер в жилищните помещения на трансформирания обор те говориха приглушено с благоговение за мъжа с почти свръхчовешка сила и издръжливост. Единият от бодигардовете беше бивш боец от САС и смяташе, че разпознава отличителните белези на полка. „Долавя се в походката му — каза той — и в начина, по който очите му наблюдаваха очертанията на терена. Понякога изглеждаше така, сякаш го виждаше за първи път, а друг път сякаш се питаше как е могъл въобще да го напусне.“ Бодигардовете бяха охранявали във вилата всякакви хора — дезертьори, шпиони, разкрити полеви агенти, измамници, търсещи пари, осигурени от данъкоплатците, — но този човек бе различен. Той беше специален. Беше опасен. Той имаше тъмно минало. И може би светло бъдеще.

На шестия ден — деня, в който излезе статията на „Гардиън“ и който по-късно щеше да бъде запомнен като деня, в който британското разузнаване се разкъса на парчета — по-младият от двамата мъже се отправи към скалистия хълм на шестнайсеткилометров поход, който щеше да стане трийсет и два километров, ако проклетият маниак настоеше да върви и в двете посоки. На осмия километър от началото на прехода, докато пресичаше едно брулено от вятъра плато, той внезапно спря, сякаш предусетил наличието на опасност. Англичанинът вдигна глава и се обърна наляво с животинска пъргавина. После застана неподвижно, вперил поглед в целта.

Тя беше необозначен микробус, който се движеше по шосето от Постбридж. Мъжът го наблюдава, докато той зави по безименния път. Продължи да го наблюдава, когато се стрелна сред живите плетове като стоманено топче в лабиринт. След това наведе глава и отново тръгна. Англичанинът вървеше с тежката раница на гърба и с темпо, което бодигардовете трудно можеха да следват. Той вървеше, сякаш бягаше от нещо. Вървеше така, сякаш си идваше у дома.

* * *

Портата се отвори, когато микробусът стигна края на пътя. Само Париш беше там, за да го посрещне. „Позорна гледка“ — помисли си той, като видя началника на Секретната служба на Нейно Величество да се измъква от задната врата на един обикновен микробус. „Измъкна се бавно — каза той вечерта на другите, — като някой джихадист, който е бил заловен на бойното поле и е бил подложен на бог знае какви мъчения.“ Париш почтително се ръкува с началника, докато вятърът рошеше гъстата му прошарена коса.

— Къде е той? — попита Сиймор.

— Кой по-точно, сър?

— Нашият приятел от Израел.

— В стаята си, сър.

— А другият?

— Ей там — отвърна Париш, като посочи към пустошта.

— Кога ще се върне?

— Трудно е да се каже, сър. Понякога не съм сигурен, че той изобщо ще се върне. Прави ми впечатление на човек, който може да ходи много дълго, ако си го постави за цел.

Сиймор се усмихна съвсем леко.

— Да кажа ли на охранителния екип да го доведе, сър?

— Не — отвърна Греъм Сиймор, влизайки във вилата. Аз ще се погрижа за това.