Даниъл Силва
Английският шпионин (27)

27.

Бромптън Роуд, Лондон

Те изскочиха от колата като в мъгла, размахвайки ръце като луди, и всеки викаше една и съща дума сред воя на приближаващите сирени. За няколко секунди никой не реагира. Тогава Алон взе беретата от жабката на колата и пешеходците се отдръпнаха от страх. Страхът се оказа ефективно средство. Той накара тълпата да се отдалечи от беемвето, като помогна на падналите да се изправят на крака, докато Келър отчаяно се опитваше да евакуира хората от един автобус на два етажа. Ужасените пътници задръстиха предната и задната врата. Кристофър ги издърпваше и хвърляше на улицата като парцалени кукли.

Шофьорите, които пътуваха в двете посоки по Бромптън Роуд, бяха спрели, за да гледат суматохата. Габриел удряше с юмруци по предните стъкла на колите и махаше на водачите им да потеглят, но нямаше смисъл. Движението бе безнадеждно задръстено. Къдрокосо двегодишно момченце беше здраво закопчано с колан за детското столче на задната седалка на един бял форд. Алон сграбчи дръжката, но вратата бе заключена и ужасената майка на детето, мислейки го явно за луд, отказа да я отключи.

— Има бомба! — извика той през стъклото. — Махайте се! — Но жената само гледаше неразбиращо и безмълвно, а детето се разплака.

Келър беше приключил с евакуацията на автобуса и чукаше бясно по прозорците на банка Ейч Ес Би Си. Габриел отмести очи от детето и се загледа над покривите на неподвижните автомобили към отсрещния тротоар. На тротоара пред „Хародс“ се беше събрала тълпа минувачи. Той се затича към тях, като крещеше и размахваше пистолета си, и хората се разпръснаха ужасени. В паническото си бягство една бременна жена падна на тротоара. Алон се втурна към нея и я вдигна на крака.

— Можете ли да ходите?

— Така мисля.

— Побързайте! — извика той към нея. — Заради вашето дете.

Той я побутна да върви в безопасната посока и взе да пресмята наум колко време е изминало, откакто бе получил есемеса на своето блекбъри. „Двайсет секунди — помисли си, — най-много трийсет.“ За този кратък период от време те бяха успели да разкарат над сто души от мястото, което скоро щеше да бъде епицентър на взрива, но улицата все още бе задръстена с коли, в това число и белият форд.

От входа на „Хародс“ започна да излиза поток от купувачи. С пистолет в ръка, Габриел ги подкара обратно във фоайето, като им крещеше да се укрият по-навътре в сградата. Когато се върна на улицата, видя, че трафикът не е помръднал. Белият форд сякаш му махаше като символ за капитулация. Жената все още седеше зад волана, парализирана от нерешителност, не знаейки какво щеше да се случи. На задната седалка детето пищеше неутешимо.

Беретата се изплъзна от ръката му и в следващия момент той се затича, порейки въздуха с ръце, сякаш се опитваше да стигне дотам по-бързо. Когато посегна към вратата на колата, блясъкът на ярка бяла светлина го заслепи като светлината на хиляди слънца. Той отскочи от палещата взривна вълна и падна безпомощно назад във вихър от стъкло и кръв. Детска ръчичка посегна към него, той я хвана за кратко, но тя се изплъзна от ръката му. После над него се спусна мрак, настъпи гробна тишина, всичко застина, а след това вече нямаше нищо.