Даниъл Силва
Английският шпионин (25)

25.

Байро Алто, Лисабон

Те я видяха отново едва в осем и половина на следващата сутрин, когато тя се появи на балкона само по хавлия — „хавлията на Куин“, помисли си Габриел, защото беше твърде голяма за нейната крехка фигура. Жената замислено поднесе цигара към устните си и огледа улицата в студената сива светлина на ранното утро. Сега очите й се виждаха и както бе предположил Габриел, бяха сини. Кобалтовосини. Сини като в картините на Вермеер. Той щракна няколко снимки и ги изпрати на булевард „Цар Саул“. После видя как жената напусна балкона и изчезна зад френските врати.

Прозорецът й свети още двайсет минути. След това светлината угасна и миг по-късно тя излезе от входа на сградата. Чантата висеше на едното й рамо — дясното, а ръцете й бяха напъхани в джобовете на палтото й. Беше с ученически тип двуредно палто, а не със спортното кожено яке, което бе носила предната вечер. Походката й беше енергична и токчетата на ботушите й тракаха шумно по паважа. Звукът се засили, когато тя мина под прозореца на наблюдателния пост, и след това заглъхна, щом подмина затворения ресторант и се скри от погледа му.

Ситроенът, който Алон бе взел в Париж, беше паркиран зад близкия до наблюдателния пост ъгъл, на улица, която бе достатъчно широка, за да може да се спрат на нея автомобили. Келър отиде за него, докато Габриел последва жената пеш по друга калдъръмена улица, от двете страни на която се редяха магазини и кафенета. В края на улицата имаше по-широк булевард, който се спускаше по склона на хълма като приток на река Тежу. Жената влезе в едно кафене, поръча на бара и седна на плота край витрината. Алон влезе в кафене на отсрещната страна на булеварда и направи същото. Кристофър чакаше до тротоара, докато един полицай не го накара да потегли.

В продължение на петнайсет минути позициите им останаха непроменени: жената седеше в нейното кафене, Габриел — в своето, Келър — зад волана на ситроена. Докато пиеше кафето си, жената се взираше в мобилния си телефон и както изглеждаше, проведе поне един разговор. След това, в девет и половина, тя пъхна телефона в чантата си и отново излезе на улицата. Жената измина няколко крачки на юг към реката, преди да спре внезапно и да махне на едно такси, с което се отправи в обратната посока. Алон бързо напусна кафенето и се настани на пасажерската седалка на ситроена. Келър направи обратен завой и даде газ.

* * *

Измина половин минута, преди отново да видят таксито. То си проправяше път на север през сутрешния трафик, като задминаваше с лекота камионите, автобусите, лъскавите седани немско производство на новобогаташите и хъхрещите таратайки на не толкова успелите лисабонци. Габриел рядко бе действал в Лисабон и познанията му за географията на града бяха елементарни. Въпреки това имаше представа накъде се движеше таксито. Маршрутът, който то следваше, бе насочен като стрелката на компас към лисабонското летище.

Навлязоха в модерен квартал на града и се вляха в потока коли, движещи се към голямо кръгово кръстовище в края на зелен парк. Оттам се насочиха на североизток към друго кръгово кръстовище, което ги изведе на Авенида да Република. Към края на булеварда започнаха да срещат първите табели за летището. Таксито следваше указания от тях маршрут и накрая спря пред терминала за заминаващи. Жената слезе и тръгна бързо към входа, сякаш закъсняваше за полета си. Габриел инструктира Келър да остави ситроена на паркинга за кратък престой, с пистолета в багажника и ключовете в магнитната кутийка над лявото задно колело. След това слезе и последва жената в терминала.

Като мина през вратата, тя спря за малко, за да се ориентира и да разгледа подробно голямото електронно табло с разписанието на излитащите самолети, което висеше над блестящата модерна зала. След това се отправи директно към гишето на „Бритиш Еъруейс“ и се присъедини към късата опашка за първа класа. Това си беше голям късмет, защото самолетът на „Бритиш Еъруейс“ летеше от Лисабон само до една дестинация. Полет 501 беше след час. Следващият полет беше чак в седем вечерта.

Габриел извади блекбърито от джоба на палтото си и изпрати есемес до отдел „Пътувания“ на булевард „Цар Саул“, искайки два билета за първа класа за полет 501 на „Бритиш Еъруейс“: единия на името на Йоханес Клемп, а другия — за Адриен Льоблан. От отдела бързо потвърдиха получаването на есемеса и помолиха Алон да изчака. След две минути на екрана му се появиха номерата на запазените места. В първа класа имаше само едно свободно място и със своята безкрайна мъдрост от отдел „Пътувания“ го бяха резервирали за Габриел. За мосю Льоблан беше запазено едно от малкото останали места в бизнес класата. То се намираше в задната част на самолета, в зоната с плачещи деца и миризма на тоалетна.

Алон изпрати друго съобщение до булевард „Цар Саул“ с искане на летище Хийтроу да ги чака автомобил. После прибра блекбърито в джоба си и погледна към жената, която с билет в ръка се насочи към гишето за паспортен контрол. Келър изчака тя да се скрие от поглед, преди да отиде до Габриел.

— Къде отиваме? — попита той.

Алон се усмихна и отвърна:

— У дома.

* * *

Те се чекираха поотделно: нямаха куфари, нито какъвто и да било ръчен багаж. Португалският граничен полицай подпечата фалшивите им паспорти, един служител от „Летищна сигурност“ им даде знак да минат през скенера. Имаха да убият четиресет и пет минути преди полета, така че се помотаха из парфюмираните зали на безмитната зона и си купиха по нещо за четене от един павилион за вестници, така че да не се качват в самолета с празни ръце. Жената беше в бординг залата, когато пристигнаха, вперила небесносините си очи в екрана на мобилния си телефон. Габриел седна зад нея и зачака да обявят полета. Първото съобщение бе на португалски, а второто — на английски език. Жената изчака второто, преди да стане от мястото си. Тя пусна мобилния в дамската си чанта и тръгна към пътническия ръкав по пътеката за първа класа. Алон направи същото миг по-късно. Като подаде билета си на служителката, той погледна към Кристофър, който стоеше унило сред тълпата пътници. Келър се почеса по носа със средния си пръст и погледна намръщено едно увито в пелени бебе, което скоро щеше да се превърне в негов мъчител.

Когато Габриел се качи в самолета, жената се бе настанила на мястото си и й беше поднесена чаша безплатно шампанско. Тя седеше на втория ред до прозореца, от лявата страна на корпуса. Чантата беше в краката й, не съвсем правилно прибрана. В скута й лежеше бордово списание. Тя все още не беше го отворила.

Жената не обърна внимание на Алон, когато той се промъкна край един шкембест пенсионер и се отпусна на мястото си на четвърти ред до пътеката, от дясната страна на самолета. Една прекалено гримирана стюардеса тикна в ръката му чаша шампанско. Имаше причина то да е безплатно — имаше вкус на газиран терпентин. Габриел постави внимателно чашата на централната конзола и кимна на съседа си по седалка — британски бизнесмен с йоркширски акцент, който крещеше нещо за липсваща пратка по мобилния си телефон.

Алон извади собствения си телефон и написа друг есемес до булевард „Цар Саул“, този път с искане за проверка на самоличността на жена на може би трийсет години, която в този момент заемаше място 2А при полет 501 на „Бритиш Еъруейс“. Отговорът дойде след пет минути, точно когато Келър бавно мина край Габриел като затворник, изпратен на принудителна работа. Въпросната пътничка беше Ана Хубер, трийсет и две годишна, германска гражданка, последен известен адрес: Лесингщрасе №11, Франкфурт.

Алон изключи блекбърито и се вгледа изучаващо в жената от другата страна на пътеката. „Коя си ти? — помисли си той. — И какво правиш на този самолет?“