Даниъл Силва
Английският шпионин (24)

24.

Квартал Байро Алто, Лисабон

Габриел се нанесе в апартамента по здрач с вида на мъж, чиято жена вече не може да понася компанията му. Той нямаше други вещи, освен една поизтъркана пътна чанта, а намръщеното му изражение даваше ясно да се разбере, че предпочита да бъде оставен на спокойствие. Ели Лавон пристигна след час, носейки две торби с провизии — продукти за утешителната трапеза^[1], или поне така изглеждаха. Келър дойде последен. Той се промъкна в сградата безшумно като нощен крадец и се настани пред единия прозорец, сякаш заемаше скрит наблюдателен пост в бандитската южна част на графство Арма. И така започна дългото наблюдение.

Апартаментът беше обзаведен, но много оскъдно. Малкото разнородни столове в хола изглеждаха така, сякаш са били купени от някой квартален битпазар, а двете спални бяха като килии на аскетични монаси. Недостигът на битови удобства нямаше никакво значение, защото един човек винаги бдеше до прозореца. Това неизменно беше Кристофър. Той бе чакал дълго време Еймън Куин да се покаже от леговището си и искаше да има честта първи да зърне плячката. Алон закачи портрета по описание на Куин на стената като семеен портрет и Келър го поглеждаше всеки път, когато някой мъж на съответната възраст и с подходящия ръст — средата на четиресетте, може би метър и седемдесет и седем — минеше по тясната улица. При изгрев-слънце на третата сутрин той бе убеден, че е видял Еймън да приближава откъм затвореното кафене.

— Това беше лицето на Куин — развълнувано прошепна той на Лавон. — Нещо по-важно, това беше походката на Куин.

Но не беше Куин, беше португалец, който, както откриха по-късно, работеше в магазин на няколко пресечки от тяхната улица. Като експерт по физическо проследяване, Ели обясни, че грешката му е един от рисковете при дългото наблюдение. Понякога наблюдателят вижда това, което иска да види. А понякога мишената стои точно пред него и наблюдателят е твърде заслепен от умора или амбиция дори да осъзнае това.

Хазяинът смяташе, че Габриел е единственият обитател на апартамента, така че само той се показваше публично. Алон беше мъж, обхванат от покруса, човек, разполагащ с твърде много време. Той се скиташе по стръмните улици на Байро Алто, возеше се с трамвая привидно без посока, посещаваше Музея на модерното изкуство в Шиадо, пиеше следобедното си кафе в „Бразилейра“. В зеления парк край река Тежу се срещна с куриер на Службата, който му даде куфарче, пълно с уреди за работа в наблюдателен пост: монтирана на статив камера с телеобектив за нощно виждане, параболичен микрофон, сигурни радиостанции, миниатюрен предавател и лаптоп със сигурна сателитна връзка с булевард „Цар Саул“. В допълнение имаше бележка от началника на оперативния отдел, който деликатно упрекваше Алон, че лично е наел тайна квартира, а не посредством интендантството. Също така имаше написано на ръка писмо от Киара. Габриел го прочете два пъти, преди да го изгори в мивката в банята. След това настроението му беше мрачно като пепелта, която надлежно бе отмита и изтече в канала.

— Моето предложение все още е в сила — каза Лавон.

— За какво?

— Аз ще остана тук с Келър. Ти се прибери вкъщи, за да бъдеш със съпругата си.

Отговорът на Габриел бе същият като преди и Ели повече не повдигна въпроса — дори и късно през нощта, когато масите на заведението на ъгъла бяха прибрани и дъждът ръсеше смълчаната улица. Те загасваха лампите в апартамента, така че сенките им да не се виждат отвън, и в тъмнината годините изчезваха от лицата им. Можеха да са същите двайсетгодишни младежи, които Службата бе изпратила през есента на 1972 г. да издирят извършителите на Мюнхенското клане. Операцията носеше кодовото име „Божи гняв“. Според базирания на иврит жаргон на екипа Лавон беше айн — наблюдател, тоест проследяващ агент. Алон беше алеф — екзекутор. В продължение на три години те бяха дебнали мишените си из цяла Европа, убивайки в мрака на нощта и посред бял ден, като живееха в страх, че всеки момент може да бъдат арестувани и да бъдат съдени като убийци. Бяха прекарали безкрайни нощи в мизерни стаи, наблюдавайки жилищни входове и мъже, живеещи тайно под чужда самоличност. Стресът и видяната кръв ги бяха лишили от сън. Транзисторът бе единствената им връзка с реалния свят. Той им съобщаваше за спечелени и загубени войни, за подал позорно оставка американски президент, а понякога в горещите летни нощи от него се лееше музика — същата музика, която слушаха обикновените двайсетгодишни младежи, младежи, които не бяха изпратени от своята страна да служат като палачи, като ангели отмъстители заради единайсет убити евреи.

Безсънието скоро се превърна в епидемия в малкия апартамент в Байро Алто. Те бяха планирали да се въртят на двучасови дежурства на наблюдателния пост пред прозореца, но докато дните се нижеха и постепенно ги обхвана колективно безсъние, тримата агенти ветерани стояха на нещо като постоянно съвместно дежурство. Те заснемаха всички, които минаваха под прозореца им, независимо от тяхната възраст, пол или национален произход. Тези, които влизаха в наблюдаваната сграда, бяха допълнително проучвани, както и самите обитатели на сградата. Постепенно техните тайни станаха известни в наблюдателния пост. Такова бе естеството на всяко продължително наблюдение. Обикновено излизаха наяве малките грехове на невинните хора.

В апартамента имаше телевизор със сателитна чиния, която губеше сигнал всеки път, когато завалеше дъжд или улицата подухнеше лек вятър. Той им служеше за връзка с един свят, който с всеки изминал ден сякаш все повече излизаше извън контрол. Това беше светът, който Габриел щеше да наследи в момента, в който положеше клетва като следващ директор на Службата. Това щеше да бъде и светът на Келър, ако той го избереше. Кристофър беше последната реставрация на Алон. Неговото мръсно лаково покритие беше отстранено, платното му бе дублирано и ретуширано. Той вече не беше английският убиец. Скоро щеше да стане английският шпионин.

Като всички добри наблюдатели, Келър притежаваше вродена търпеливост. Но след седем дни, прекарани в денонощно бдение, търпението му се изчерпи. Лавон му предложи да се разходи край реката или да покара с колата нагоре по морското крайбрежие, което щеше да наруши монотонността на наблюдението, но Кристофър отказа да напусне апартамента или да предаде поста си пред прозореца. Той снимаше лицата на хората, които минаваха по улицата — старите познайници, новопристигналите, минувачите, — и чакаше един мъж в средата на четиресетте, висок около метър и седемдесет и седем сантиметра, да се появи на входа на жилищната сграда от другата страна на тясната уличка. Ели имаше чувството, че Келър сякаш наблюдава главната търговска улица в Ома, очаквайки движещ се бавно червен „Воксхол Кавалиър“ с клекнала задница да спре до тротоара и двама мъже — Куин и Уолш, да слязат от него. Уолш вече бе наказан за греховете си. Куин щеше да бъде следващият.

Но когато измина още един ден без следа от него, Келър предложи да предприемат търсенето другаде. Според него Южна Америка беше логичното място. Можеха да се промъкнат в Каракас и да започнат да изкъртват с ритник вратите, докато намерят Куин. Габриел като че ли сериозно се замисли над идеята. В действителност той наблюдаваше около трийсетгодишна жена, която седеше сама в ресторанта в края на улицата. Тя бе оставила дамската си чанта на стола до нея. Чантата беше голяма, достатъчно голяма, за да побере тоалетни принадлежности, дори и кат дрехи за преобличане. Ципът й беше отворен и тя бе обърната по такъв начин, че съдържанието й бе леснодостъпно. Алон си помисли, че някоя от полевите агентки на Службата щеше да остави чантата си на същото място, особено ако в нея имаше пистолет.

— Слушаш ли ме? — попита Келър.

— Следя внимателно всяка твоя дума — излъга Габриел.

Последната дневна светлина гаснеше, а трийсетинагодишната жена все още носеше слънчеви очила. Алон фокусира телеобектива върху лицето й, увеличи изображението и я снима. Разгледа внимателно жената във визьора на камерата. Помисли си, че лицето й е хубаво, лице, достойно да бъде нарисувано. Имаше високи скули, малка и деликатна брадичка, безупречна бяла кожа. Слънчевите очила скриваха очите й, но Габриел предположи, че са сини. Косата й бе дълга до раменете и много черна. Съмняваше се, че цветът е естествен.

В момента, в който Алон я бе снимал, жената разглеждаше менюто. Сега тя гледаше към горния край на улицата. Това не беше предпочитаната гледка. Повечето посетители на ресторанта бяха обърнали глави в обратната посока, откъдето се откриваше по-хубав изглед към града. Появи се един сервитьор. Габриел твърде късно взе параболичния микрофон и го насочи към масата. Чу как сервитьорът каза „Благодаря“ на английски, последвано от внезапно разнесла се танцувална музика. Това беше мелодията на мобилния й телефон. Тя отказа разговора, като натисна един бутон, върна телефона в чантата и извади пътеводител на Лисабон. Алон отново долепи око до окуляра и увеличи изображението, но този път обективът бе насочен не върху лицето на жената, а върху пътеводителя, който тя държеше в ръка. Той беше на английски език на издателство „Фромърс“. След няколко секунди жената го затвори и поднови проучването си на улицата.

— Какво гледаш? — попита Келър.

— Не съм сигурен.

Кристофър се приближи до прозореца и проследи погледа на Габриел.

— Красива е — каза той.

— Може би.

— Новодошла ли е, или е редовна посетителка?

— Очевидно е туристка.

— Защо една красива млада туристка се храни сама?

— Добър въпрос.

Сервитьорът се появи отново, носейки чаша бяло вино, която сложи на масата до пътеводителя на Лисабон. Той отвори бележника си за поръчки, но жената каза нещо, което го накара да се оттегли, без да запише нищо. След малко сервитьорът се върна със сметката. Остави я на масата и си тръгна. Двамата не размениха нито дума.

— Какво се случи? — попита Келър.

— Изглежда, красивата млада туристка е променила намерението си.

— Питам се защо.

— Може би това има нещо общо с телефонното обаждане, което тя не прие.

Сега ръката на жената ровеше в отворената чанта. Когато се появи отново, държеше само една банкнота. Тя я постави върху сметката, затисна я с чашата с вино и се изправи.

— Предполагам, че не го е харесала — каза Габриел.

— Може да я боли главата.

Жената взе чантата си. Преметна дръжката й през рамо и хвърли последен поглед към горния край на улицата. После се обърна в обратната посока, зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

— Много жалко — подхвърли Кристофър.

— Ще видим — каза Алон.

Той гледаше как сервитьорът прибра парите, обаче пресмяташе наум след колко време ще я види отново. Изчисли, че ще е след две минути — толкова щеше да й отнеме да измине по успоредната улица обратния път до крайната й цел. Габриел засече времето по часовника си и когато изминаха деветдесет секунди, отново долепи око до окуляра и започна бавно да брои. Когато стигна до двайсет, я видя да излиза от полумрака, с чанта на рамо и все още със слънчевите очила. Жената спря пред входа на наблюдаваната сграда, мушна ключ в ключалката и отвори вратата. Докато влизаше във фоайето, друг наемател — около двайсет и пет годишен мъж, излизаше. Той й хвърли поглед през рамо, но дали от възхищение, или от любопитство, Алон не можеше да каже. Той щракна снимка на наемателя, после погледна към тъмните прозорци на втория етаж. Десет секунди по-късно зад щорите засия светлина.