Даниъл Силва
Английският шпионин (20)

20.

Ардойн, Западен Белфаст

На Били Конуей му отне по-малко от половин час да установи, че Маги Донахю живее на улица „Стратфорд Гардънс“ №8 с единственото си дете — дъщеря, наречена Катрин на името на святата майка на Куин. Съседите нямаха представа за произхода на името на детето, въпреки че повечето подозираха, че отсъстващият съпруг на Маги Донахю — бил той жив или мъртъв, беше някакъв активист на ИРА, по всяка вероятност дисидент, който бе отказал да приеме принципите на Споразумението от Разпети петък. Населението на Ардойн все още таеше дълбоко същото отношение по този въпрос. По време на най-лошите дни на Конфликта Кралската ълстърска полиция бе смятала квартала за забранена зона, твърде опасна да се патрулира или дори да се влиза в нея. Повече от десетилетие след мирното споразумение тя беше сцена на размирици и сблъсъци между католици и протестанти.

За да допълва паричната издръжка, която получаваше от съпруга си, Маги Донахю работеше като сервитьорка в лоби бара на хотел „Европа“ — хотела, преживял най-много бомбени атентати в света. Този следобед тя имаше нещастието да изпълнява поръчките на гост на име хер Йоханес Клемп. В хотелската му регистрация беше вписан мюнхенски адрес, но работата му — очевидно имаща нещо общо с интериорния дизайн — изискваше от него да прекарва доста време далеч от дома. Както при много други хора, които често пътуваха, на него беше малко трудно да му се угоди. Обядът му, както изглеждаше, бе истинска катастрофа. Салатата му беше прекалено повехнала, сандвичът му — твърде студен, млякото за кафето — развалено. Нещо по-лошо, той бе харесал клетото създание, чиято работа беше да го направи щастлив. На нея явно не й допадаха опитите му за светски разговор. На малко жени им допадаха.

— Дълъг ден, а? — попита хер Клемп, когато тя отново напълни чашата му с кафе.

— Той едва сега започва.

Жената се усмихна уморено. Имаше коса с цвета на гарваново крило, бледа кожа и големи сини очи над високите скули. Някога жената бе била красива, но сега чертите на лицето й се бяха изострили. Той предположи, че Белфаст я беше състарил. Или може би, помисли си, Куин бе съсипал външността й.

— Оттук ли сте? — попита хер Клемп.

— Всички са оттук.

— От източната или западната част?

— Задавате много въпроси.

— Просто съм любопитен.

— За какво?

— За Белфаст — отвърна той.

— Затова ли дойдохте тук? Защото сте любопитен?

— Заради работата, опасявам се. Но разполагам с остатъка от деня, така че си мислех, че мога да разгледам малко от града.

— Защо не си наемете екскурзовод? Те са много добре информирани.

— Предпочитам да си прережа вените.

— Знам как се чувствате. — Нейната ирония сякаш отскочи от него като камъче, хвърлено по високоскоростен влак. — Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?

— Можете да си вземете почивка през останалата част от деня и да ме разведете из града.

— Не мога — беше единственото, което отвърна тя.

— В колко часа свършвате работа?

— В осем.

— Ще се отбия за едно питие и ще ви разкажа как е минал денят ми.

Жената се усмихна тъжно и каза:

— Аз ще съм тук.

* * *

Той плати сметката в брой и излезе на Грейт Виктория стрийт, където Келър чакаше зад волана на шкодата. На задната седалка лежеше букет цветя, увити в целофан. На малкия плик четливо бе написано Маги Донахю.

— В колко часа свършва работа? — попита Кристофър.

— Тя каза, че в осем, но може да се е опитвала да ме избегне.

— Нали ти казах да бъдеш мил.

— Не ми е присъщо да бъда мил със съпругата на терорист.

— Възможно е тя да не знае.

— Откъде е получил съпругът й сто хиляди лири в използвани банкноти?

Келър нямаше отговор на този въпрос.

— Какво ще кажеш за момичето? — попита Габриел.

— Има часове до три.

— А след това?

— Мач по хокей на трева срещу Белфастката образцова девическа гимназия.

— Протестанти ли са?

— Повечето.

— Ще бъде интересно.

Кристофър мълчеше.

— И така, какво ще правим?

— Ще доставим цветята на „Стратфорд Гардънс“ №8.

— А после?

— Ще огледаме вътре.

* * *

Обаче отначало решиха да минат по стъпките на бурното минало на Келър. Първо бе старата сграда „Дивис Тауър“, където той бе живял сред членове на ИРА като Майкъл Конъли, после изоставената обществена пералня на Фолс Роуд, където същият този Майкъл Конъли бе претърсвал домашното пране на хората от ИРА за доказателства за експлозиви. По-надолу по пътя беше желязната порта на гробището „Милтаун“, където Елизабет Конлин — жената, която Кристофър тайно бе обичал, лежеше в гроб, който Еймън Куин й бе изкопал.

— Никога ли не си идвал? — попита Габриел.

— Твърде опасно е — отвърна Келър, като поклати глава. — ИРА бди над гробовете.

След „Милтаун“ минаха покрай жилищния комплекс „Балимърфи“ и стигнаха до Спрингфийлд Роуд. Покрай северната му страна се издигаше ограда, отделяща протестантския анклав от съседния католически квартал. Първата от така наречените „мирни линии“^[1] се беше появила в Белфаст през 1969 г. като временно решение на сектантското кръвопролитие в града. Сега те бяха постоянен елемент от неговия облик — и наистина техният брой, дължина и мащаби се бяха увеличили след подписването на Споразумението от Разпети петък. Стената на Спрингфийлд Роуд представляваше зелена телена ограда, висока около десет метра. Обаче на Кюпър Уей — особено размирен район на Ардойн, тя беше подобно на Берлинската стена съоръжение, увенчано с бодлива тел. Обитателите от двете й страни я бяха изрисували с графити. Един от тях я оприличаваше на разделителната ограда между Израел и Западния бряг.

— Това прилича ли ти на мирен процес? — попита Кристофър.

— Не — отговори Габриел. — Прилича ми на ситуацията у дома.

Накрая, в един и половина на обяд, Келър зави по улица „Стратфорд Гардънс“. Подобно на своите съседи, къщата на №8 беше двуетажна тухлена постройка с бяла врата и с по един прозорец на всеки етаж. Предният двор бе обрасъл с плевели, на земята лежеше зелен казан за боклук, съборен от вятъра. Кристофър спря до бордюра и изключи двигателя.

— И човек се чуди защо Куин е решил да живее в луксозна вила във Венесуела вместо тук — каза Алон.

— Огледа ли вратата?

— Една брава, няма секретна ключалка.

— Колко време ще ти отнеме да я отключиш?

— Трийсет секунди — отвърна Габриел. — И по-малко, ако ми позволиш да оставя тук тези глупави цветя.

— Трябва да вземеш цветята.

— Предпочитам да взема пистолета.

— Аз ще задържа пистолета.

— Какво ще стане, ако вътре се натъкна на няколко приятели на Куин?

— Престори се на католик от Западен Белфаст.

— Не съм сигурен, че ще ми повярват.

— Най-добре е да го направят — каза Келър. — В противен случай си мъртъв.

— Някакви други полезни съвети?

— Пет минути и нито секунда повече.

Алон отвори вратата и излезе на улицата. Кристофър тихо изруга. Цветята още лежаха на задната седалка.