Даниъл Силва
Английският шпионин (19)

19.

Грейт Виктория стрийт, Белфаст

Трябваше да отидат някъде, където никой нямаше да ги разпознае. Били Конуей предложи един американски магазин за понички на Грейт Виктория стрийт, където според думите му не стъпвал нито един член на ИРА. Той поръча две големи кафета и се спусна към празна маса в задния ъгъл, в непосредствена близост до пожарния изход. Това беше фобията на Белфаст — не сядай прекалено близо до прозорци, в случай че на улицата избухне бомба. Винаги си оставяй път за бягство, в случай че лоши типове влязат през предната врата. Келър седна с гръб към помещението. Конуей огледа останалите посетители над ръба на чашата си.

— Първо трябваше да се обадиш — каза той. — Едва не ми докара инфаркт.

— Щеше ли да се съгласиш да ме видиш?

— Не — отговори Били Конуей. — Не мисля, че щях да го направя.

Кристофър се усмихна.

— Ти винаги си бил честен, Били.

— Прекалено честен. Помогнах ти да вкараш много мъже в „Мейз“^[1]. — Конуей замълча, после добави: — Както и в земята.

— Това беше много отдавна.

— Не толкова отдавна. — Очите на Конуей бързо огледаха вътрешността на магазина. — След като напусна града, те ми хвърлиха доста голям бой. Казаха ми, че ти си им издал името ми в онази ферма в южната част на графство Арма.

— Не съм те издавал.

— Знам — каза Конуей. — Нямаше да съм жив, ако ме беше предал, нали?

— В никакъв случай, Били.

Очите на Конуей отново зашариха. Той бе помогнал да бъде спасен животът на безброй хора и да бъдат предотвратени материални щети за несметни милиони. И наградата му бе, помисли си Келър, да прекара остатъка от живота си в очакване на куршум от ИРА. ИРА беше като слон. Тя никога не забравяше. И със сигурност никога не прощаваше на информатор.

— Как е бизнесът? — попита Кристофър.

— Добре. А твоят?

Келър сви неопределено рамене.

— С какъв бизнес се занимаваш сега, Майкъл Конъли?

— Не е важно.

— Предполагам, че това не е истинското ти име.

Кристофър направи гримаса, за да потвърди, че е така.

— Как се научи да говориш така?

— Как?

— Като един от нас — каза Конуей.

— Предполагам, че това е дарба.

— Имаш и други дарби — каза Били. — В онази ферма са били четирима срещу един, но дори и тогава не е бил честен бой.

— Всъщност — каза Келър — бяха петима срещу един.

— Кой беше петият?

— Куин.

Между тях се възцари мълчание.

— Ти си смел човек, за да се върнеш след всичките тези години — каза Конуей след малко. — Ако разберат, че си в града, си мъртъв. Независимо дали има, или няма мирно споразумение.

Вратата на магазина се отвори и няколко туристи — датчани или шведи, Келър не можа да реши — влязоха от улицата. Били се намръщи и отпи от кафето си.

— Екскурзоводите ги водят в кварталите и им показват къде са се случили най-големите зверства. А после ги довеждат в „Томи О’Бойл“, за да чуят музиката ни.

— Това е добре за бизнеса.

— Предполагам, че е така. — Той погледна към Келър. — Затова ли се върна? За да направиш обиколка на Конфликта?

Кристофър наблюдаваше как туристите се изнизват един по един на улицата. После извърна очи към Конуей и попита:

— Кой те разпитва, след като напуснах Белфаст?

— Беше Куин.

— Къде го направи?

— Не съм сигурен. Наистина не си спомням много, освен за ножа. Той каза, че ще извади очите ми, ако не призная, че съм шпионин на британците.

— Ти какво му каза?

— Очевидно е, че отрекох. И може да съм се помолил малко за живота си. Изглежда, че му хареса. Той винаги е бил жестоко копеле.

Келър бавно кимна, сякаш Конуей бе направил някакво велико прозрение.

— Чу ли за Лиъм Уолш? — попита Били.

— Нямаше как да не чуя.

— Кой мислиш, че стои зад това?

— От Гардата казват, че е заради наркотици.

— От Гардата говорят пълни глупости — възрази Конуей.

— Ти какво знаеш?

— Знам, че някой е влязъл в къщата на Уолш в Дъблин и е убил с абсолютна лекота трима много корави мъже. — Конуей замълча, после попита: — Звучи ли ти познато?

Келър запази мълчание.

— Защо се върна тук?

— Заради Куин.

— Няма да го намериш в Белфаст.

— Знаеш ли, че той има жена и дъщеря тук?

— Бях чувал слухове за това, но така и не успях да стигна до някакво име.

— Маги Донахю.

Били вдигна замислено очи към тавана.

— Има смисъл.

— Познаваш ли я?

— Всички познават Маги.

— Къде работи?

— От другата страна на улицата, в хотел „Европа“. Всъщност — добави Конуей, като погледна часовника си — тя вероятно е там сега.

— Какво ще кажеш за детето?

— Ходи на училище в „Света Богородица Милосърдна“. Сега трябва да е на шестнайсет.

— Знаеш ли къде живеят?

— Точно до Кръмлин Роуд в Ардойн^[2].

— Имам нужда от адреса, Били.

— Няма проблем.