Даниъл Силва
Английският шпионин (18)

18.

Ома, Северна Ирландия

Първият град от другата страна на границата беше Онаклой. Кристофър спря да зареди бензин до една красива каменна църква, а след това пое на север по шосе А5 към Ома, точно както Куин и Лиъм Уолш бяха направили следобеда на 15 август 1998 г. Малко след девет часа навлязоха в южните покрайнини на града, дъждът беше спрял и яркооранжево слънце грееше през една пролука в облаците. Те слязоха от колата близо до съдебната палата и отидоха пеш до едно кафене на главната улица. Келър си поръча традиционна ирландска закуска, но Алон поиска само чай и земелче. Той зърна отражението си във витрината и се порази от външния си вид. Реши, че Кристофър изглежда по-зле. Очите му бяха кървясали и със зачервени клепачи, а лицето му имаше остра нужда от бръснач. Обаче нищо в изражението му не подсказваше, че неотдавна е убил човек в обрасла с пирен и прещип местност в графство Майо.

— Защо сме тук? — попита Габриел, докато наблюдаваше първите сутрешни пешеходци, главно дребни търговци, които вървяха целеустремено по искрящите тротоари.

— Това място е приятно.

— Бил ли си тук и преди?

— Няколко пъти всъщност.

— Какво те водеше в града?

— Тук се срещах с мой информатор.

— От ИРА?

— Не съвсем.

— Къде е информаторът ти сега?

— В гробището „Грийнхил“.

— Какво се случи?

Келър имитира с ръката си пистолет и долепи „цевта“ до слепоочието си.

— От ИРА? — попита Алон.

Кристофър сви рамене.

— Не съвсем.

Храната пристигна. Келър поглъщаше лакомо своята, сякаш не беше ял от дни, а Габриел отхапваше по малко от хлебчето си без апетит. Навън облаците си играеха шеги със светлината. В един момент беше сутрин, в следващия — привечер. Алон си представи улицата, пълна с парчета стъкло и човешки крайници. Погледна към Кристофър и отново попита защо бяха дошли в Ома.

— В случай че имаш съмнения.

— За какво?

Келър погледна надолу към остатъците от закуската си и отвърна:

— За Лиъм Уолш.

Габриел не каза нищо. На отсрещната страна на улицата жена с една ръка и белези от изгаряния по лицето се опитваше да отключи вратата на магазин за дрехи. Алон предположи, че е една от ранените. В онзи ден те бяха повече от двеста: мъже, жени, младежи и девойки, малки деца. Политиците и медиите сякаш винаги се съсредоточаваха върху загиналите след някой бомбен атентат, а ранените скоро бяха забравяни — хората с обгорена плът, хората с толкова ужасни спомени, че никаква терапия или медикаменти не можеха да им донесат покой. Такива бяха постиженията на човек като Еймън Куин, човек, който можеше да изобрети запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда.

— Е? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Габриел. — Нямам съмнения.

До тротоара пред кафенето спря червен „Воксхол“ седан и от него слязоха двама мъже. Алон почувства как кръвта нахлу в лицето му, докато гледаше мъжете да се отдалечават по улицата. След това се втренчи в колата, сякаш очакваше таймерът в жабката да стигне до нулата.

— Какво щеше да направиш? — попита той внезапно.

— За кое?

— Ако знаеше къде е поставена бомбата в онзи ден.

— Щях да се опитам да ги предупредя.

— А ако бомбата всеки момент щеше да избухне? Щеше ли да рискуваш живота си?

Сервитьорката остави сметката на масата, преди Келър да успее да отговори. Габриел плати, прибра рестото в джоба си и последва Кристофър на улицата. Съдебната палата беше надясно. Вместо към нея, Келър зави наляво и поведе Алон покрай ярко оцветените магазини и витрини, стигайки до кула от синьо-зелено стъкло, която се издигаше на тротоара като надгробен камък. Това беше паметникът на жертвите на атентата в Ома, поставен на мястото, където колата бе избухнала. Габриел и Кристофър постояха там за минута, без никой от двамата да проговори, докато пешеходците минаваха забързано край тях. Повечето избягваха да срещнат погледа им. На отсрещната страна на улицата една жена със светла коса и слънчеви очила вдигна смартфон към лицето си, сякаш за да снима. Келър бързо се обърна с гръб към нея. Същото направи и Габриел.

— Какво щеше да направиш, Кристофър?

— За бомбата ли?

Алон кимна утвърдително.

— Щях да направя всичко по силите си, за да отведа хората на безопасно място.

— Дори и да умреш?

— Дори и да умра.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото никога нямаше да мога да се примиря.

Габриел замълча за миг, после тихо каза:

— От теб ще стане чудесен офицер от МИ6, Кристофър.

— Офицерите от МИ6 не убиват терористи и не оставят труповете им в полето.

— Не — каза Алон. — Правят го само добрите.

Той погледна през рамо. Жената със смартфона вече я нямаше.

* * *

Бяха минали двайсет и пет години, откакто Кристофър Келър за последен път бе стъпвал в Белфаст, и центърът на града се беше променил много в негово отсъствие. Всъщност, ако не бяха няколко забележителности, като оперния театър и хотел „Европа“, той едва ли щеше да го познае. По улиците нямаше патрулиращи британски войници, по покривите на високите сгради нямаше военни наблюдателни постове и по лицата на пешеходците, вървящи по Грейт Виктория стрийт, нямаше страх. Градът си оставаше ясно разделен на сектантски принцип и все още имаше паравоенни графити по стените в някои от по-опасните квартали. Но по-голямата част от доказателствата за дългата и кървава война бяха изтрити. Белфаст се рекламираше като туристическа Мека. И по някаква причина, помисли си Келър, туристите наистина идваха.

Една от основните забележителности на града беше оживената Келтска музикална сцена^[1], която се бе появила отново при липсата на военни действия. Повечето от баровете и кръчмите, където се изпълняваше музика на живо, бяха разположени на улиците около катедралата „Света Ана“. „Томи О’Бойл“ се намираше на Юниън стрийт, на партерния етаж на стара тухлена фабрика във викториански стил. Още не бе станало обяд и вратата беше заключена. Кристофър натисна звънеца на домофона и бързо се обърна с гръб към камерата за наблюдение. Посрещнат от мълчание, той натисна втори път звънеца.

— Затворено е — каза един глас.

— Мога да чета — отвърна Келър с белфасткия си акцент.

— Какво искаш?

— Да говоря с Били Конуей.

Последваха няколко секунди мълчание, а след това:

— Той е зает.

— Сигурен съм, че може да намери време за мен.

— Как се казваш?

Майкъл Конъли.

— Името не ми говори нищо.

— Кажи му, че в доброто старо време работех в пералнята „Искрящо чисто“ на Фолс Роуд.

— Тази пералня бе закрита преди години.

— Ние смятаме да се върнем в бизнеса.

Последва ново мълчание. После гласът каза:

— Бъди така добър и ми позволи да видя лицето ти.

Кристофър се поколеба, преди да погледне в обектива на камерата за наблюдение. След десет секунди ключалката на вратата изщрака.

— Влез — нареди му гласът.

— Предпочитам да остана отвън.

— Както искаш.

Парче от вестник се запремята по сенчестия тротоар, носено от студения вятър, идващ от река Лаган. Келър вдигна яката на палтото си. Помисли си за слънчевата си тераса с изглед към долината в Корсика. Сега тя му изглеждаше чужда като място, което е посетил веднъж в детството си. Вече не можеше да си спомни аромата на хълмовете, нито да види ясно лицето на дона. Отново беше Кристофър Келър. Беше се върнал в играта.

Той чу изщракване и като се обърна, видя вратата на „Томи О’Бойл“ да се отваря бавно. В тясната пролука застана дребен слаб мъж в края на петдесетте, със сива четина на лицето и малко повече на главата. Той изглеждаше така, сякаш току-що бе видял призрак. И в известен смисъл това беше така.

— Здравей, Били — каза сърдечно Келър. — Радвам се да те видя отново.

— Мислех, че си мъртъв.

— Аз съм мъртъв. — Кристофър сложи ръка на рамото на мъжа. — Разходи се с мен, Били. Трябва да поговорим.