Даниъл Силва
Английският шпионин (12)

12.

Дъблин

Технически погледнато, операцията, която Габриел и Кристофър Келър стартираха на следващия ден, бе съвместно начинание на Службата и МИ6. Ролята на британците обаче бе толкова тайна, че само Греъм Сиймор знаеше за нея. Ето защо Службата се бе погрижила за подробностите по пътуването и пак тя бе наела шкодата седан, която ги очакваше на паркинга за дългосрочен престой на летището в Дъблин. Габриел огледа внимателно шасито, преди да седне зад волана. Келър се настани на пасажерската седалка и намръщен, затвори вратата.

— Не можаха ли да вземат нещо по-добро от шкода?

— Това е един от най-популярните автомобили в Ирландия, което означава, че няма да се откроява.

— Ами оръжието?

— Отвори жабката.

Келър я отвори. Вътре имаше деветмилиметрова „Берета“, напълно заредена, заедно с резервен пълнител и заглушител.

— Само един?

— Ние не отиваме на война, Кристофър.

— Така си мислиш ти.

Келър затвори жабката, Алон пъхна ключа в стартера. Двигателят се задави, закашля, а след това най-накрая запали.

— Все още ли мислиш, че е трябвало да вземат под наем шкода? — попита Кристофър.

Габриел включи на скорост.

— Откъде ще започнем?

— От Балифърмет.

— Бали къде?

Кристофър посочи знака за излизане и каза:

— Бали нататък.

* * *

Някога Република Ирландия била страна, в която нямало почти никакво насилие. До края на 60-те години на XX век ирландската национална полиция — Гарда Шихана, наброявала само седем хиляди служители и в Дъблин имало само седем полицейски патрулки. Повечето престъпления били от дребен характер: кражби с взлом, джебчийство, от време на време някой въоръжен грабеж. А когато имало наличие на насилие, то обикновено било предизвикано от страст, алкохол или комбинация от двете.

Положението се променило с избухването на Конфликта отвъд границата — в Северна Ирландия. Нуждаещи се отчаяно от пари и оръжие, за да се сражават с британската армия, бойците от Временната ирландска републиканска армия започнали да ограбват банки на юг. Дребните крадци от бедняшките квартали и жилищните комплекси на Дъблин усвоили тактиката на бунтарите и започнали да извършват дръзки въоръжени обири. Гардата, страдаща от недостиг на персонал и средства, бързо била смазана от двойната заплаха от ИРА и местните престъпни босове. През 1970 г. в Ирландия вече не царяло спокойствие. Тя била гангстерска страна, където престъпници и революционери действали безнаказано.

През 1979 г. две неочаквани събития, случили се далеч от бреговете на Ирландия, ускорили изпадането на страната в беззаконие и социален хаос. Първото била Иранската революция. Второто — съветската инвазия в Афганистан. В резултат на двете събития улиците на западноевропейските градове били залети с евтин хероин. През 1980 г. дрогата се стекла в бедните квартали на Южен Дъблин. Година по-късно тя опустошила гетата на северната му част. Съсипан бил животът на много хора, семейства били разбити, а нивото на престъпността се повишило неимоверно, докато отчаяните наркомани се мъчели да задоволяват своите потребности. Цели общини се превърнали в ужасяващи, пустеещи райони, където наркоманите се инжектирали открито по улиците, а дилърите били царе.

Икономическото чудо на 90-те години превърнало Ирландия от една от най-бедните страни в Европа в една от най-богатите, но с просперитета нараснал и апетитът за наркотици, особено за кокаин и екстази. Старите престъпни босове отстъпили пред нов вид босове, които водели кървави войни за територии и дял от пазара. Докато предишните ирландски мафиоти използвали рязани пушки, за да наложат волята си, новите гангстери били въоръжени с автомати АК-47 и други тежки оръжия. Надупчени с куршуми тела започнали да се появяват по улиците на жилищните комплекси. Според оценките на Гардата през 2012 г., двайсет и пет жестоки наркобанди упражнявали смъртоносния си занаят на територията на Ирландия. Няколко от тях били създали изгодни връзки с чуждестранни организирани престъпни групировки, в това число и остатъците от Истинската ИРА.

— Мислех, че те са противници на наркотиците — вметна Габриел.

— Това може да е вярно там горе — каза Келър, като посочи на север, — но тук, в Република Ирландия, нещата са други. На практика Истинската ИРА е просто още една наркобанда. Понякога те се занимават пряко с наркотици. Понякога с организирано изнудване. Главно изтръгват пари от дилърите.

— Какво прави Лиъм Уолш?

— От всичко по малко.

Дъжд замъгли светлината на фаровете на автомобилите в пиковия вечерен трафик. Той беше по-слаб, отколкото Габриел бе очаквал. Алон предположи, че е заради икономиката. Тази на Ирландия се бе сринала повече и по-бързо от икономиките на повечето други държави. Дори наркодилърите бяха засегнати.

— Републиканството тече във вените на Уолш — каза Келър. — Баща му беше член на ИРА, такива бяха чичовците и братята му. Той премина към Истинската ИРА след големия разкол и когато войната ефективно приключи, се върна в Дъблин, за да трупа състояние в бизнеса с наркотици.

— Каква е връзката му с Куин?

— Ома. — Кристофър посочи надясно: — Тук трябва да завиеш.

Габриел зави с колата по Кенелсфорт Роуд. От двете страни на улицата се издигаха долепени една до друга малки двуетажни къщи. Не беше съвсем ирландското чудо, но не беше и бедняшки квартал.

— Това ли е Балифърмет?

— Това е Палмърстаун.

— Накъде да карам?

С махване на ръката Келър показа на Алон да продължи направо. Те заобиколиха индустриален парк с ниски сиви складове и внезапно се озоваха на Балифърмет Роуд. След минута се натъкнаха на редица мизерни на вид магазинчета: евтин универсален магазин, евтин магазин за бельо, евтина оптика, магазинче за пържени картофки. От другата страна на улицата имаше супермаркет от веригата „Теско“, а в съседство с него — букмейкърски пункт. Във входа му се бяха подслонили четирима мъже с черни кожени якета. Лиъм Уолш бе най-дребният в групичката. Той пушеше цигара, всъщност всички пушеха. Габриел зави, влезе в паркинга на супермаркета „Теско“ и вмъкна колата на едно празно място. Оттам имаше хубава видимост към букмейкърския пункт.

— Може би трябва да оставиш двигателя да работи — каза Келър.

— Защо?

— Може да не запали отново.

Алон изключи двигателя и загаси фаровете. Дъждът барабанеше силно по предното стъкло. След няколко секунди Лиъм Уолш изчезна в размазан калейдоскоп от светлини. После Габриел включи чистачките и Уолш отново се появи. Един черен мерцедес седан бе спрял пред букмейкърския пункт. Беше единственият мерцедес на улицата, може би единственият и в квартала. Уолш разговаряше с шофьора през отворения прозорец.

— Той изглежда като истински стълб на обществото — каза тихо Алон.

— Точно така обича да се представя.

— Тогава защо стои пред букмейкърски пункт?

— Иска другите банди да знаят, че пази своята територия. Миналата година негов конкурент се опита да го убие точно на това място. Ако се вгледаш внимателно, може да видиш дупките от куршуми в стената.

Мерцедесът се отдалечи. Лиъм Уолш се върна под навеса на входа.

— Кои са тези симпатични типове с него?

— Двамата отляво са бодигардовете му. Другият е неговата дясна ръка.

— От Истинската ИРА ли са?

— До мозъка на костите.

— Въоръжени ли са?

— Със сигурност.

— И така, какво ще правим?

— Ще чакаме да предприеме нещо.

— Тук ли?

Келър поклати отрицателно глава.

— Ако ни видят да седим в паркирана кола, ще помислят, че сме от Гардата или членове на конкурентна банда. А ако си помислят това, ще бъдем мъртви.

— Тогава може би не трябва да седим тук.

Кристофър кимна към магазинчето за пържени картофки от другата страна на пътя и излезе от колата. Габриел го последва. Двамата застанаха един до друг в края на тротоара, с пъхнати в джобовете ръце и наведени глави срещу напора на дъжда, чакайки пролука в движението.

— Те ни гледат — каза Келър.

— И ти ли забеляза?

— Трудно е да не го забележиш.

— Уолш познава ли лицето ти?

— Вече да.

Отвори се пролука в трафика, те пресякоха улицата и се отправиха към входа на магазинчето за пържени картофки.

— Най-добре е ти да не говориш — каза Кристофър. — Този не е от кварталите, които се посещават от много туристи от екзотични страни.

— Аз говоря перфектно английски.

— Това е проблемът.

Келър отвори вратата и влезе пръв. Помещението беше тясно, с напукан балатум на пода и олющени стени. Въздухът беше натежал от миризмата на мазнина, нишесте и слабия мирис на мокра вълна. Имаше едно доста младо момиче зад щанда и празна маса до прозореца. Габриел седна с гръб към улицата, докато Кристофър отиде до щанда и поръча с акцента на човек от Южен Дъблин.

— Много впечатляващо — прошепна Алон, когато Келър се присъедини към него. — За момент си помислих, че ще запееш „Когато ирландските очи се усмихват“.

— Що се отнася до красивата млада мома, аз съм толкова ирландец, колкото и тя.

— Да — каза скептично Габриел. — А аз съм Оскар Уайлд.

— Мислиш, че не мога да мина за ирландец, така ли?

— Може би за такъв, който е бил на много дълга почивка на слънце.

— Такава е моята история за прикритие.

— Къде си бил?

— В Майорка — отговори Кристофър. — Ирландците харесват Майорка, особено ирландските мафиоти.

Алон огледа вътрешността на заведението.

— Чудя се защо.

Девойката дойде до масата им и постави на нея чиния с пържени картофки и две чашки от стиропор с чай с мляко. Докато се отдалечаваше, вратата се отвори и двама бледи, около двайсет и пет годишни мъже влязоха, забързани да се скрият от лошото време. Минута по-късно влезе жена с влажно палто и обувки. Двамата мъже се настаниха на съседната маса до Келър и Алон и заговориха на диалект, който се стори на Габриел почти неразбираем. Жената седна в задната част на заведението. Тя си поръча само чай и се зачете в захабена книга с меки корици.

— Какво става навън? — попита Алон.

— Четирима мъже стоят пред букмейкърски пункт. Единият изглежда така, сякаш му е дошло до гуша от дъжда.

— Къде живее той?

— Недалеч оттук — отговори Кристофър. — Той обича да живее сред хората.

Габриел отпи от чая си и направи гримаса. Келър побутна към него чинията с пържените картофки.

— Хапни малко.

— Не искам.

— Защо не искаш?

— Искам да живея достатъчно дълго, за да видя родени децата си.

— Добра идея. — Келър се усмихна, после добави: — Мъжете на твоята възраст наистина трябва да внимават какво ядат.

— Ти гледай себе си.

— На колко години си точно?

— Не си спомням.

— Проблеми със загуба на паметта?

Алон отпи от чая. Кристофър изяде няколко пържени картофчета.

— Не са толкова добри, колкото пържените картофки в Южна Франция — отбеляза той.

— Взе ли фактура?

— Че защо ми е фактура?

— Чух, че счетоводителите в МИ6 са много придирчиви.

— Нека сега да не се увличаме относно МИ6. Още не съм взел никакво решение.

— Понякога най-добрите решения за нас се вземат от някого другиго.

— Звучиш като дона. — Келър изяде още едно картофче. — Вярно ли е това за счетоводителите на МИ6?

— Просто водех разговор.

— Вашите безкомпромисни ли са?

— Ужасно.

— Но не и към теб.

— Не толкова много.

— Тогава защо не ти взеха нещо по-добро от шкода?

— Шкодата е чудесна.

— Надявам се, че той ще се побере в багажника.

— Ако се наложи, ще затръшнем капака върху него няколко пъти.

— Какво ще кажеш за тайната квартира?

— Сигурен съм, че тя е прекрасна, Кристофър.

Келър не изглеждаше убеден. Той бодна още едно картофче, размисли и го върна в чинията.

— Какво става зад мен? — попита той.

— Двама мъже говорят на неизвестен за мен език. Една жена чете книга.

— Какво чете?

— Мисля, че нещо на Джон Банвил^[1].

Кристофър замислено кимна, загледан в Балифърмет Роуд.

— Какво виждаш? — попита Габриел.

— Един мъж стои пред букмейкърския пункт. Трима мъже се качват в една кола.

— Каква кола?

— Черен мерцедес.

— По-добър е от шкодата.

— Много по-добър.

— И така, какво ще правим?

— Оставяме картофките и вземаме чая.

— Кога?

Келър се изправи.