Даниъл Силва
Английският шпионин (11)

11.

Корсика

Това, което отличавало Келър, била наклонността му към езиците — не чуждите езици, а различните начини, по които се говорел английският по улиците на Белфаст и шестте графства на Северна Ирландия. Тънкостите на местните диалекти правели практически невъзможно за офицерите от САС да работят незабелязано в рамките на малки, здраво сплотени общности в провинцията. В резултат на това повечето от тях били принудени да използват услугите на Фред — термин, използван в САС за „местен помощник“, — когато следели членове на ИРА или извършвали улично наблюдение. Но не и Кристофър. Той развил способността да имитира различните ълстърски диалекти с бързината и увереността на местен жител. Дори можел да сменя акцентите незабавно — в един момент говорел като католик от Арма, в следващия като протестант от белфасткия Шанкил Роуд, после като католик от жилищния комплекс „Балимърфи“. Уникалните му езикови умения не останали незабелязани от неговите началници. Не след дълго те привлекли вниманието на един амбициозен млад офицер от разузнаването, който отговарял в МИ5 за Северна Ирландия.

— Предполагам — каза Габриел, — че младият офицер от МИ5 е бил Греъм Сиймор.

Келър кимна утвърдително. След това обясни, че в края на 80-те години Сиймор бил недоволен от качеството на сведенията, които получавал от информаторите на МИ5 в Северна Ирландия. Той искал да внедри свой агент в държаните от ИРА територии на Западен Белфаст, който да докладва за действията и връзките на известни командири и доброволци на ИРА. Това не била работа за редови агент на МИ5. Агентът трябвало да знае как да се справи в свят, в който една погрешна стъпка или грешен поглед можели да доведат до неговата смърт. Кристофър се срещнал със Сиймор в тайна квартира в Лондон и се съгласил да поеме задачата. Два месеца по-късно той се върнал в Белфаст, представяйки се за католик на име Майкъл Конъли. Келър наел двустаен апартамент в жилищната сграда „Дивис Тауър“^[1] на Фолс Роуд. Съседът му бил член на западната белфастка бригада на ИРА. Британската армия поддържала наблюдателен пост на покрива и използвала последните два етажа като казарми и офис помещения. Когато Конфликтът^[2] бил в разгара си, войниците идвали и си заминавали с хеликоптер.

— Това беше лудост — каза Кристофър, като поклати бавно глава. — Пълна лудост.

Макар че голяма част от жителите на Западен Белфаст били безработни и на социални помощи, Келър скоро си намерил работа като доставчик към една обществена пералня на Фолс Роуд. Работата му позволявала да се движи свободно през кварталите и анклавите на Западен Белфаст, без да буди съмнения, и му давала достъп до домовете и прането на известни членове на ИРА. Това било забележително постижение, но не било случайно. Обществената пералня била притежавана и ръководена от британското разузнаване.

— Това беше една от нашите най-секретно проведени операции — каза Кристофър. — Дори премиерът не знаеше за нея. Имахме малък парк от микробуси, оборудвани с подслушвателни устройства и лаборатория в задната част. Изследвахме всяка част от прането, която попадаше в ръцете ни, за следи от експлозиви. И ако имаше положителен резултат, поставяхме собственика и къщата му под наблюдение.

Постепенно Келър започнал да завързва приятелства с членовете на заобикалящата го размирна общност. Неговият съсед от ИРА го поканил на вечеря, а веднъж, в един бар на ИРА на Фолс Роуд, вербовчик му отправил немного завоалирано предложение, което Кристофър любезно отклонил. Той редовно присъствал на литургията в църквата „Сейнт Пол“ — като част от обучението си бил научил ритуалите и доктрините на католицизма — и в една дъждовна неделя по време на Великия пост се запознал с красива девойка на име Елизабет Конлин. Баща й — Рони Конлин, бил полеви командир от ИРА, отговарящ за Балимърфи.

— Сериозен играч — вметна Габриел.

— Наистина сериозен.

— Ти си решил да продължиш връзката.

— Нямах голям избор по въпроса.

— Влюбил си се в нея.

Келър бавно кимна.

— Как се виждаше с нея?

— Промъквах се в спалнята й. Ако беше безопасно, тя закачаше едно виолетово шалче на прозореца. Беше една от онези измазани с хоросан еднотипни, залепени една до друга къщи с тънки като хартия стени. Чувах баща й в съседната стая. Беше…

— Лудост — вметна Алон.

Келър не каза нищо.

— Греъм знаеше ли?

— Разбира се.

— Ти ли му каза?

— Не се наложи. Бях под постоянно наблюдение на МИ5 и САС.

— Предполагам, че ти е казал да скъсаш с нея.

— Съвсем недвусмислено.

— Ти какво направи?

— Съгласих се — отговори Кристофър. — С едно условие.

— Поиска да я видиш за последен път.

Келър потъна в мълчание. И когато най-накрая заговори отново, интонацията му бе променена — бе придобила удължените гласни и грубостта, характерни за говора на работническата класа в Западен Белфаст. Той вече не беше Кристофър Келър, беше Майкъл Конъли, доставчикът от обществената пералня на Фолс Роуд, който се бе влюбил в красивата дъщеря на командира от ИРА, отговарящ за Балимърфи. През последната си нощ в Ълстър Кристофър оставил микробуса си на Спрингфийлд Роуд и се покатерил през градинската стена на къщата на Конлин. Виолетовото шалче висяло на обичайното си място, но стаята на Елизабет била тъмна. Келър безшумно вдигнал прозореца, разтворил тънките завеси и се промъкнал вътре. Моментално усетил силен удар отстрани на главата — като от острие на брадва, и започнал да губи съзнание. Последното нещо, което си спомнял, преди да припадне, било лицето на Рони Конлин.

— Той ми говореше — каза Кристофър. — Съобщи ми, че ще умра.

Завързали Келър, запушили му устата, нахлузили му качулка на главата и го напъхали в багажника на една кола. Откарали го от бедняшките квартали на Западен Белфаст до една селска къща в южната част на графство Арма. Там го отвели в една плевня и го пребили жестоко. После го завързали на един стол, за да бъде разпитан и съден. Четирима мъже от прословутата Южноармаска бригада на ИРА щели да играят ролята на съдебни заседатели. Еймън Куин щял да бъде прокурор, съдия и палач. Той планирал да изпълни присъдата с полеви нож, който бил взел от мъртъв британски войник. Куин бил най-добрият майстор на бомби в ИРА, експерт по експлозивите, но когато се налагало да извърши лично убийство, предпочитал ножа.

— Той ми каза, че ако съдействам, смъртта ми ще бъде поносима. Ако не го направя, щял да ме накълца на парчета.

— Какво се случи?

— Извадих късмет — отговори Келър. — Бяха ме завързали немарливо и вместо те мен, аз ги насякох на парчета. Направих го толкова бързо, че така и не разбраха какво се случи.

— Колко накълца?

— Двама души — отвърна Кристофър. — След това грабнах един от пистолетите им и застрелях още двама.

— Какво се случи с Куин?

— Той предвидливо избяга от полесражението. Куин загуби битката, за да продължи войната.

На следващата сутрин от британската армия съобщили, че четирима членове на Южноармаската бригада на ИРА са били убити по време на нападението на отдалечена тайна квартира на ИРА. В официалното изявление не се споменавало за отвличането на работещ под прикритие офицер от САС на име Кристофър Келър. Не се споменавала и пералнята на Фолс Роуд, притежавана тайно от британското разузнаване. Келър бил откаран със самолет на Острова за лечение, пералнята била закрита без много шум. Това бил сериозен удар за британското разузнаване в Северна Ирландия.

— Какво стана с Елизабет? — попита Габриел.

— Откриха трупа й два дни по-късно с обръсната глава и прерязано гърло.

— Кой го е направил?

— Чух, че е бил Куин — отговори Келър. — Очевидно той е настоял да го направи лично.

Като го изписали от болницата, Кристофър се завърнал в щабквартирата на САС в Херефорд, за да си почине и да се възстанови. Той предприемал дълги, изтощителни походи в планинската местност Брекън Бийкънс и обучавал новобранците в изкуството на безшумното убиване, но за началниците му било ясно, че преживяното в Белфаст го е променило. След това, през август 1990 г., армията на Саддам Хюсеин нахлула в Кувейт. Келър се присъединил към стария си взвод и бил изпратен в Близкия изток. А в нощта на 28 януари 1991 г., докато издирвала пускови установки на ракети „Скъд“ в западната пустиня на Ирак, неговата част била атакувана от формирование от изтребители бомбардировачи на Коалицията при трагичен случай на „приятелски огън“. Оцелял само Кристофър. Вбесен, той напуснал бойното поле и преоблечен като арабин, се промъкнал през границата в Сирия. Оттам поел на запад през Турция, Гърция и Италия, докато най-накрая бил изхвърлен на брега на Корсика, където попаднал в отворените обятия на дон Орсати.

— Търсил ли си го?

— Куин ли?

Алон кимна утвърдително.

— Донът ми забрани.

— Но това не те е спряло, нали?

— Нека просто кажем, че следях отблизо кариерата му. Знаех, че след Белфасткото споразумение Куин се е присъединил към Истинската ИРА, както и че именно той е поставил бомбата в центъра на Ома.

— А когато избяга от Ирландия?

— Направих дискретни проучвания за неговото местонахождение. Недискретни също.

— Някое от тях даде ли резултат?

— Определено.

— Никога ли не се опита да го убиеш?

— Не — отвърна Келър, като поклати глава. — Донът ми забрани да го правя.

— Но сега имаш тази възможност.

— С благословията на Секретната служба на Нейно Величество. — Кристофър се усмихна бегло. — Малко е иронично, не мислиш ли?

— Кое?

— Куин ме изкара от играта, а сега пак той ме въвлича в нея. — Келър погледна сериозно Габриел. — Сигурен ли си, че искаш да бъдеш замесен в това?

— Защо не?

— Защото това е лично — отговори Кристофър. — А когато нещо е лично, има тенденция да се обърка.

— Аз го правя лично през цялото време.

— Объркано също. — Сенките отново завладяха терасата. Вятърът набразди повърхността на синия плувен басейн на Келър. — А ако го направя? — попита той. — После какво ще стане?

— Греъм ще ти даде нова британска самоличност. Работа също. — Алон замълча, после добави: — Ако те интересува.

— Каква работа?

— Използвай въображението си.

Келър се намръщи.

— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

— Щях да приема сделката.

— И да се откажа от всичко това?

— То не е реално, Кристофър.

Отвъд пределите на долината камбанен звън отбеляза, че е един часът.

— Какво ще кажа на дона? — попита Келър.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна за това.

— Защо?

— Защото това е лично — отговори Габриел. — А когато нещо е лично, има тенденция да се обърка.

* * *

Имаше един ферибот, който заминаваше за Ница в шест часа вечерта. Габриел се качи в пет и половина, изпи едно кафе в кафенето и излезе на горната палуба, за да чака Келър. До шест без петнайсет той още не бе пристигнал. Изминаха още пет минути без никаква следа от него. После Алон зърна очуканото рено да влиза в паркинга и миг по-късно видя Кристофър да тича нагоре по рампата с преметнат на едното му мускулесто рамо пътен сак. Те застанаха рамо до рамо до парапета и наблюдаваха как светлините на Аячо постепенно потъват в мрака. Слабият вечерен бриз ухаеше на макия — гъсталаците от храстовиден дъб, розмарин и лавандула, които покриваха голяма част от острова. Келър пое дълбоко въздух, преди да запали цигара. Бризът отнесе първия издишан от него дим в лицето на Габриел.

— Трябва ли да пушиш?

Кристофър не каза нищо.

— Бях започнал да мисля, че си променил решението си.

— И да те пусна да преследваш сам Куин?

— Смяташ, че не мога да се справя с него ли?

— Да съм казал това?

Келър пуши мълчаливо известно време.

— Как го прие донът?

— Засипа ме с корсикански пословици за неблагодарността на децата. След това се съгласи да ме пусне.

Светлините на острова все повече избледняваха, сега вятърът носеше мириса на море. Келър бръкна в джоба на палтото си, извади корсикански талисман и го подаде на Алон.

— Подарък от синядората.

— Ние не вярваме в такива неща.

— Ако бях на твое място, щях да го взема. Старицата намекна, че може да стане опасно.

— Колко опасно?

Кристофър не отговори. Габриел взе талисмана и го окачи на врата си. Една след друга светлините на острова угаснаха. И след това той изчезна от поглед.