Даниъл Силва
Английският шпионин (86)

Бележки на автора

„Английският шпионин“ е художествено произведение и трябва да се чете само като такова. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са продукт на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с действителни лица, били те живи или мъртви, с търговски предприятия, компании, събития или места е напълно случайна.

В южния край на риболовното заливче Гънуолоу наистина има прекрасна вила, която винаги е напомняла на автора за митничарската колиба в Пурвил от едноименната картина на Моне, но доколкото ми е известно, нито Габриел Алон, нито Маделин Харт някога са пребивавали там. Читателите не трябва да търсят Габриел и на улица „Наркис“ №16, защото сега той и Киара са много заети. Донесенията от Йерусалим сочат, че майката и децата се чувстват добре. Бащата е съвсем друго нещо. Повече за това ще научите в следващата книга от поредицата.

Посетителите на северния английски град Флийтуд напразно ще търсят интернет кафене срещу магазина за риба и пържени картофки. В Гънуолоу няма кръчма, наречена „Агне и флаг“, нито в Кросмаглен има бар; наречен „Емералд“, макар че има няколко, като него. Извинявам се на управата на ресторант „Льо Пиман“ на остров Сен Бартелеми за това, че поставих един майстор на бомби от ИРА в тяхната малка, но възхитителна кухня. Извинявам се и на ресторант „Ди Банк“ в Хамбург, на хотел „Интерконтинентал“ във Виена и особено на хотел „Кемпински“ в Берлин. В стая 518 трябва да е царял голям безпорядък.

Искам да отбележа, че съм съвсем наясно, че седалището на тайната разузнавателна служба на Израел вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Моята измислена служба продължава да се помещава там — отчасти защото името ми харесва повече от това на сегашното й местоположение, което няма да споменавам тук. Също така много пъти са ме питали дали дон Антон Орсати има реален прототип. Няма. Донът, неговата долина и уникалното му предприятие са измислени от автора.

„Английският шпионин“ е четвъртото приключение на Габриел Алон, в което като главен герой е показан най-добрият убиец на дона — бившият командос от САС Кристофър Келър. Романът завършва на мястото, където започва историята на Келър — сред опасните зелени хълмове на Южна Арма. През най-тежкия период от дългата и кървава война за Северна Ирландия регионът наистина е бил най-опасното място в света за носене на военна или полицейска униформа. Най-голямата еднократна загуба на човешки живот се е случила на 27 август 1979 г., когато две големи крайпътни бомби убиват осемнайсет британски войници в Уорънпойнт. Атентатът е извършен само часове след като лорд Маунтбатън — британски държавник и роднина на кралица Елизабет II, е бил убит от бомба на ИРА, скрита на борда на рибарската му лодка — инцидент, който ми подсказа началните пасажи на „Английският шпионин“. Очевидно е, че при изграждането на образа на измислената ми принцеса съм заимствал много от живота на принцесата на Уелс Даяна, но не съм имал никакво намерение да внушавам, че причината за смъртта на Даяна е убийство. Тя загина в един парижки тунел, защото зад волана на колата й е бил човек в нетрезво състояние, а не в резултат на международна конспирация.

Дългата борба на Република Ирландия срещу незаконните наркотици е добре документирана. По-малко известна е обаче ролята, която са играли в търговията с наркотици членове на Истинската ИРА — дисидентската републиканска терористична групировка, сформирана през 1997 г. Организацията, в която влизат няколко членове на Южноармаската бригада на ИРА, извърши поредица от опустошителни атентати през пролетта и лятото на 1998 г., докато Северна Ирландия вървеше колебливо към преговорите за мир. Най-смъртоносният от тях бе експлозията в град Ома на 15 август, при която загинаха двайсет и девет и бяха ранени над двеста души. Конкретните подробности за атентата, които са дадени в романа, са точни, макар че съм си позволил известна свобода при описанието на действията на моя измислен британски шпионин Греъм Сиймор. Във въпросния ден Еймън Куин и Лиъм Уолш не са били в колата бомба, защото те са плод на авторовото въображение.

Докато пишех тази книга, самоличността на истинските атентатори още не беше официално установена. Само те знаят защо са паркирали колата бомба на грешно място на главната търговска улица. И само те знаят защо на медиите и на Кралската ълстърска полиция са били подадени неточни предупреждения, създавайки по този начин условия за катастрофалната загуба на живота на невинни хора. Със сигурност полицията и разузнавателните служби на Ирландия и Обединеното кралство знаят имената им. При все това, седемнайсет години след бомбения атентат, никой не е осъден за най-голямото масово убийство в британската или ирландската история. През юни 2009 г. един съдия в Северна Ирландия разпореди четирима мъже — Майкъл Макевит, Лиъм Кембъл, Колм Мърфи и Шеймъс Дейли — да платят един и половина милиона лири на семействата на жертвите в Ома. Към днешна дата тези пари не са изплатени. През април 2014 г. Шеймъс Дейли бе арестуван в един търговски център в Южна Арма, където той живеел открито, и му бе предявено обвинение за двайсет и девет убийства. Ако се съди по минали дела, шансовете за успешен съдебен процес са малки. През 2002 г. Специалният углавен съд на Ирландия осъди Колм Мърфи за съучастие в атентата само за да види присъдата си отменена след обжалване. Племенникът на Мърфи бе съден в Северна Ирландия през 2006 г., но бе оправдан.

След Споразумението от Разпети петък британското разузнаване научава, че висококвалифицирани майстори на бомби от ИРА са продавали своя опит на свободния пазар. Сред страните, в които бивши терористи от ИРА са практикували своя смъртоносен занаят, е Ислямска република Иран. В своята история на МИ6, озаглавена „Тайните войни“, историкът Гордън Томас пише, че през 2006 г. делегация от терористи от ИРА е пътувала тайно до Техеран, за да помогне на Иран да създаде противотанково оръжие за своя ливански клиент „Хизбула“, оръжие, което може да изстреля запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда. „Хизбула“ използва това оръжие срещу израелски танкове и бронетранспортьори, но британските войници, служещи в Ирак, също се оказаха мишени на разработената от ИРА технология. През 2005 г. осем британски войници бяха убити в Басра с усъвършенствана крайпътна бомба, която бе идентична с устройства, използвани от ИРА в Южна Арма. Експерти в областта на борбата с тероризма предполагат, че плановете за оръжието са стигнали в Ирак в резултат на дългото сътрудничество на ИРА с ООП. Двете организации се радваха на покровителството на либийския държавен глава Муамар Кадафи и се обучаваха в скандалните му пустинни лагери, където са споделяли знания и ресурси. Либия наистина е доставяла всичкия пластичен експлозив „Семтекс“, използван от ИРА по време на войната за Северна Ирландия.

Обаче Либия не е била единственият държавен спонсор на ИРА. КГБ също е оказвало материална подкрепа на терористите в опит да създаде хаос във Великобритания и по този начин да отслаби Атлантическия алианс. През изминалия четвърт век след разпадането на Съветския съюз се промениха много неща, но подклаждането на разногласия между държавите от Западния алианс си остава основна цел на Русия при управлението на Владимир Путин. В действителност най-голямото желание на Путин е да види пълния крах на НАТО, за да може да възстанови изгубената Руска империя, без натрапчивият Запад да стои на пътя му. Под негово ръководство Русия отново тайно изпраща пари на крайни политически партии — както леви, така и десни — в Западна Европа. Както изглежда, Путин не го е грижа особено за политиката на неговите приятели, стига те да се противопоставят на САЩ и възгледите им за света да са горе-долу като неговите. А и той няма своя собствена реална политика. Путин е клептократ^[1] и няма друга философия, освен циничното упражняване на властта.

Габриел Алон за първи път мери сили с Русия в романа „Московска афера“, който бе публикуван през лятото на 2008 г., когато Москва беше залята от приходите от петрол и критиците на Кремъл бяха убивани по улиците. За съжаление, романът се оказа пророчески. Да разгледаме действията на Кремъл в последно време. Той застана на страната на кървавия клиентелистки режим в Сирия. Кремъл се съгласи да продаде на Иран модерни противосамолетни ракети. Крим и Източна Украйна са под руски контрол. Въоръжени с ядрени ракети бомбардировачи прелитат ниско над съюзници на НАТО. Наистина два руски бомбардировача неотдавна предприеха рискована разходка над Ламанша с изключени транспондери, разстройвайки гражданското въздухоплаване в продължение на часове. Докато Западът орязва бюджета си за отбрана, Червената армия се модернизира с бързи темпове. Путин говори открито за използването на тактически ядрени оръжия, за да защити своите завоевания.

Британският външен министър Филип Хамънд с право е разтревожен от това, което вижда. През март 2015 г. той описа Русия като „единствената най-голяма заплаха“ за сигурността на Великобритания. Месец по-късно обаче президентът Обама предложи коренно различно мнение, с което определи Русия като „регионална сила“, чиито действия са продиктувани по-скоро от слабост, отколкото от сила. Изводът, който се налага от това, е, че с нахлуването в Украйна и анексирането на Крим Владимир Путин всъщност губи. Де да беше така. Путин печели, което означава, че Украйна е само предпремиера на предстоящи спектакли.