Даниъл Силва
Английският шпионин (84)

84.

Хълмът Херцел, Йерусалим

Докато пътуваше от Елеонския хълм, заваля слаб сняг над разделения Божи град на хълма. Той покри малката кръгова алея на психиатричната болница „Маунт Херцел“ и облече в бяло клоните на пинията в оградената със зид градина. Леа гледаше разсеяно снега през прозорците на общата всекидневна. Тя седеше в инвалидната си количка. Косата й бе прошарена и късо подстригана съгласно изискванията на болницата, ръцете й бяха деформирани и покрити с белезникави белези. Нейният лекар — приличащ на равин кръглолик мъж с удивителна разноцветна брада, бе накарал другите пациенти да напуснат всекидневната. Той не изглеждаше много изненадан да види, че Габриел е все още жив. Докторът се грижеше за Леа повече от десет години. Той знаеше неща за легендарния шпионин, които другите не знаеха.

— Трябваше да ме предупредите, че всичко това е било измама — каза лекарят. — Можехме да направим нещо, за да я предпазим. Както можеше да се очаква, вашата смърт предизвика доста вълнения.

— Нямаше време.

— Сигурен съм, че сте имали основателна причина — каза докторът с укоризнен тон.

— Така е. — Габриел изчака да минат няколко секунди, за да се уталожи напрежението между тях. — Никога не знам до каква степен тя разбира.

— Тя знае повече, отколкото си давате сметка. Имахме няколко тежки дни.

— А сега?

— По-добре е, но трябва да бъдете внимателен с нея. — Той стисна ръката на Алон. — Останете колкото искате. Аз ще бъда в кабинета си, ако имате нужда от нещо.

Когато лекарят си отиде, Габриел тръгна тихо по настлания с варовикови плочи под на общата всекидневна. До Леа бе поставен един стол. Тя все още гледаше снега. Но над кой град валеше той? Беше ли тя в Йерусалим в този момент, или бе заклещена в капана на миналото? Леа страдаше от особено критична комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия. За слабата й памет времето бе неуловимо. Алон никога не знаеше коя Леа ще срещне. В един момент тя можеше да бъде невероятно талантливата художничка, в която се беше влюбил в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. В следващия миг можеше да се прояви като отговорната майка на едно красиво момченце, която бе настояла да придружи съпруга си по време на командировката му във Виена.

В продължение на няколко минути тя продължи да гледа снега, без да мига. Може би не си даваше сметка за присъствието му. Или може би го наказваше, задето я бе оставил да мисли, че е мъртъв. Най-сетне обърна глава и го огледа щателно, сякаш търсеше изгубен предмет в претъпканите шкафове на паметта си.

— Габриел? — каза тя въпросително.

— Да, Леа.

— Реален ли си, любов моя, или плод на халюцинация?

— Реален съм.

— Къде се намираме?

— В Йерусалим.

Тя отново обърна глава и се загледа в снега.

— Не е ли красив?

— Красив е, Леа.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети. — Тя се върна при него. — Чувам ги през нощта — каза Леа.

— Какво чуваш?

— Ракетите.

— Тук си в безопасност, Леа.

— Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа на мама.

— Ще й се обадим.

— Увери се, че коланът на седалката на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

Тя сведе очи към ръцете му и забеляза следи от боя. Това сякаш я върна в настоящето.

— Рисувал ли си? — попита.

— Малко.

— Нещо важно?

Той преглътна и каза:

— Детската стая, Леа.

— За децата ти ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Родиха ли се вече?

— Скоро и това ще стане — отвърна той.

— Момче и момиче ли?

— Да, Леа.

— Как ще кръстите момичето?

— Тя ще се казва Ирене.

— Ирене е името на майка ти.

— Да.

— Майка ти е починала, нали?

— Много отдавна.

— А момчето? Как ще кръстите момчето?

Габриел се поколеба, после отвърна:

— То ще се казва Рафаел.

— Ангелът на изцелението. — Тя се усмихна и попита: — Ти изцели ли се, Габриел?

— Не съвсем.

— Нито аз.

Леа погледна към телевизора и на лицето й се изписа объркване. Алон държеше дланта й. От ръбестите белези тя изглеждаше студена и твърда. Беше като кръпка на непокрито с грунд платно. Той копнееше да я ретушира, но не можеше. Леа беше единственото нещо на света, което не можеше да реставрира.

— Мъртъв ли си? — попита тя внезапно.

— Не, Леа. Аз съм тук с теб.

— По телевизията казаха, че си бил убит в Лондон.

— Това е нещо, което трябваше да кажем.

— Защо?

— Не е важно.

— Винаги казваш това, любов моя.

— Така ли правя?

— Само когато наистина е така. — Очите й се спряха върху него. — Къде беше?

— Търсех човека, който е помогнал на Тарик да направи бомбата.

— Намери ли го?

— Почти.

Тя стисна успокоително ръката му.

— Всичко се случи много отдавна, Габриел, и това няма да промени нищо. Аз ще продължавам да бъда такава, каквато съм, а ти все така ще бъдеш женен за друга жена.

Той не можеше да издържа повече обвинителния й поглед и затова извърна очи към снега. След няколко секунди Леа се присъедини към него.

— Ще ми позволиш да ги видя, нали, Габриел?

— Веднага щом мога.

— И ще се грижиш добре за тях, особено за момчето, нали?

— Разбира се.

Очите й внезапно се разшириха.

— Искам да чуя гласа на майка ми.

— Аз също.

— Увери се, че коланът на седалката на Дани е достатъчно стегнат.

— Ще го направя — каза Габриел. — Улиците са хлъзгави.

* * *

По време на обратния път към улица „Наркис“ Алон получи есемес от Киара, в който го питаше кога ще се прибере. Той не си направи труда да отговори, защото беше точно зад ъгъла. Габриел мина забързано по градинската алея, оставяйки издайнически следи от своите 43 номер обувки по непокътнатата снежна покривка, и се изкачи по стълбите до апартамента си. Като влезе, видя в антрето куфара, който така старателно бе подредил. Киара седеше на дивана, напълно облечена, и тихичко си пееше, докато прелистваше едно модно списание.

— Защо не ми каза по-рано? — попита Габриел.

— Мислех, че ще бъде приятна изненада.

— Мразя изненадите.

— Знам. — Устните й се извиха в красива усмивка.

— Какво стана?

— Не се чувствах добре този следобед, затова се обадих на лекаря. Той смята, че трябва да приключваме с това.

— Кога?

— Тази вечер, скъпи. Трябва да отидем в болницата.

Габриел стоеше неподвижен като бронзова статуя.

— Сега е моментът да ми помогнеш да се изправя — каза Киара.

— О, да, разбира се.

— И не забравяй чантата.

— Чакай… Какво?

— Куфара, скъпи. Ще имам нужда от нещата си в болницата.

— Да, в болницата.

Той помогна на Киара да слезе по стълбите и да мине по градинската алея, като през цялото време се укоряваше, че при планирането си бе пропуснал да предвиди възможността за снеговалеж. На задната седалка на джипа тя отпусна глава на рамото му и затвори очи, за да си почине. Габриел вдишваше опияняващия аромат на ванилия и гледаше как снегът танцува по стъклото. Помисли си, че снегът е красив. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждал.