Даниъл Силва
Английският шпионин (71)

71.

Ардойн, Западен Белфаст

Хеликоптерът „Сий Кинг“ се беше приземил на летище Олдъргроув, намиращо се в съседство с летище Белфаст Сити. Аманда Уолъс им беше уредила кола — петгодишен „Форд Ескорт“ с избеляла синя боя и навъртени почти сто и шейсет хиляди километра. Тя също така им бе осигурила тайна квартира на МИ5 в протестантската част на Северен Белфаст. Двама офицери от отдел Т — ирландското подразделение за борба с тероризма, чакаха в нея, когато Габриел и Кристофър пристигнаха там малко след полунощ. Никой от тях не познаваше Келър по име или по физиономия, докато самоличността на Алон се оказа по-трудна за скриване.

Те прекараха една безсънна нощ, наблюдавайки търсенето на плавателния съд, който беше взел Маделин Харт от изолираното заливче на северното крайбрежие на Корнуол. В шест часа сутринта стана ясно, че лодката няма да бъде намерена — или поне не и с Маделин на борда. Британската общественост обаче не знаеше нищо за отвличането. Тя също така не знаеше, че офицер от Секретната разузнавателна служба се бе самоубил, скачайки от една тераса на Воксхол Крос. Водещата новина на сутрешната програма на Би Би Си „Брекфаст Тайм“ се отнасяше за спорния план на премиера да реформира Националната здравна служба. Като цяло реакцията беше враждебна. В шест и половина Габриел и Келър излязоха от квартирата и се качиха във форда. Те прекараха следващите трийсет минути в обикаляне из северните и източните райони на града, за да се уверят, че не са следени от МИ5 или друго подразделение на британското разузнаване. След това, в седем часа, завиха по Кръмлин Роуд и навлязоха в католическия квартал Ардойн. Кристофър паркира в единия край на „Стратфорд Гардънс“ и изключи двигателя. Няколко прозореца в редицата еднотипни къщи светеха, но иначе улицата тънеше в мрак.

— След колко време ще се появят приятелите ти? — попита Алон.

— Още е рано — отвърна неопределено Келър.

— Това не звучи обнадеждаващо.

— Ние сме в Западен Белфаст. Трудно е да бъдеш оптимист.

В продължение на няколко минути на „Стратфорд Гардънс“ нищо не помръдна. Кристофър оглеждаше улицата за признаци за някакви проблеми, но Габриел не откъсваше очи от вратата на номер 8. Тя се отвори в седем и четиресет и пет и на прага се появиха две фигури — Маги и Катрин Донахю, съпругата и дъщерята на един човек, който можеше да изработи запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Съпругата и дъщерята на мъжа, който бе помогнал на Тарик ал Хурани да реши проблемите, които бе имал с таймерите и детонаторите на бомбите си. Под сивото си палто Катрин Донахю носеше екип за хокей на трева. Майка й носеше анцуг и маратонки. Те излязоха през желязната портичка в края на градинската пътека и завиха надясно към Ардойн Роуд.

— Къде ще се играе нейният мач? — попита Габриел.

— В Лисбърн. Автобусът тръгва в осем и половина.

— Не може ли да отиде дотам сама?

— За да стигнат до „Света Богородица Милосърдна“, те трябва да минат през протестантски район. През годините там е имало много инциденти.

— Или може би се опитват да избягат.

— Облечени така?

— Последвай ги — каза Алон.

— Ами ако приятелите ми се появят?

— Мисля, че мога да се грижа за себе си.

Габриел слезе от колата, без да каже нищо повече. Портичката на номер 8 изскърца остро, когато я отвори, но входната врата не издаде нито звук. Като влезе, той бързо измъкна от колана си пистолета „Глок-17“, даден му от охраняващото министър-председателя звено СО-1. В хола телевизорът гърмеше, без никой да го гледа. Алон го остави да работи и се изкачи по стълбите, държейки пистолета в протегнатите си напред ръце. Завари двете спални в безпорядък, но празни. После слезе обратно на долния етаж и влезе в кухнята. В мивката имаше няколко съда от закуската, а на плота — чайник. Той взе чаша от шкафа, наля си чай и седна да чака на кухненската маса.

На Маги Донахю й отне петнайсет минути да изпрати дъщеря си до портите на средното девическо училище „Света Богородица Милосърдна“. Пътуването й към къщи не мина без произшествие, защото на Ардойн Роуд бе въвлечена в конфликт с две протестантки от жилищния комплекс „Гленбрин“, които бяха ядосани, че тя, католичката, е посмяла да върви по улица на лоялисти. В резултат на това Маги бе зачервена от гняв, когато се върна на „Стратфорд Гардънс“. Тя пъхна ключа в ключалката и затръшна вратата толкова силно, че прозорците на малката й къща издрънчаха. По телевизията някой се оплакваше от цената на млякото. Маги изключи телевизора, преди да влезе в кухнята, за да измие съдовете от закуската. Изминаха няколко секунди, преди да забележи мъжа, който пиеше чай на нейната маса.

— Исусе Христе! — извика тя уплашено.

Габриел само се намръщи, сякаш не одобряваше хората, които споменават напразно божието име.

— Кой сте вие? — попита Маги.

— Тъкмо се канех да ви питам същото — отговори спокойно той.

Акцентът му я озадачи. След това по изражението на лицето й си пролича, че го е познала.

— Вие сте този, който…

— Да — прекъсна я Алон. — Аз съм този мъж.

— Какво правите в моя дом?

— Загубих нещо последния път, когато бях тук. Надявах се, че може да ми помогнете да го намеря.

— Какво е то?

— Съпруга ви.

Тя измъкна мобилен телефон от джоба на анцуга си и започна да набира. Габриел насочи глока си към главата й.

— Спрете! — каза й.

Маги замръзна.

— Дайте ми телефона.

Тя му го подаде. Алон погледна екрана. Номерът, който се бе опитала да набере, беше осемцифрен.

— Номерът за спешни повиквания на полицията в Северна Ирландия е 101, нали?

Жената запази мълчание.

— Така че кого набирахте? — Като не получи отговор, той пъхна телефона в джоба на якето си.

— Той е мой! — възропта Маги.

— Вече не.

— Какво искате, по дяволите?

— За момента искам да седнете — отвърна Габриел.

Жената го изгледа повече с презрение, отколкото със страх. „Тя е от Ардойн — помисли си той. — Не се плаши лесно.“

— Седнете! — повтори Алон и тя най-сетне седна.

— Как влязохте тук? — попита Маги.

— Бяхте оставили входната врата отключена.

— Глупости!

Габриел сложи на масата една снимка и я завъртя, така че тя да може да я види ясно. На снимката се виждаше дъщеря й, застанала до Еймън Куин на една улица в Лисабон.

— Откъде я взехте? — попита Маги.

Алон вдигна очи към тавана.

— От стаята на дъщеря ми ли? — попита тя.

Той кимна утвърдително.

— Какво сте правили там?

— Опитвах се да попреча на съпруга ви да извърши поредния акт на масово убийство.

— Аз нямам съпруг. — Жената замълча, после добави: — Вече не.

— Това е вашият съпруг — каза Габриел, като почука снимката с дулото на пистолета. — Той се казва Еймън Куин. Той е извършил бомбените атентати в Бишъпсгейт и Канари Уорф. Той е извършил бомбения атентат в Ома и пак той постави бомбата на Бромптън Роуд. Намерих негови дрехи в гардероба ви. Намерих и парите му. Което означава, че ще прекарате остатъка от живота си в затвора, ако не ми кажете това, което искам да знам.

Тя гледа известно време мълчаливо снимката. Габриел си помисли, че сега на лицето й бе изписано нещо друго. Не беше презрение. Беше срам.

— Той не е мой съпруг — каза Маги най-накрая. — Съпругът ми е мъртъв от над десет години.

— Тогава защо дъщеря ви стои на някаква улица в Лисабон с Еймън Куин?

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото той ще ме убие, ако го направя.

— Куин ли?

— Не — отвърна жената, поклащайки глава. — Били Конуей.