Даниъл Силва
Английският шпионин (67)

67.

Западен Корнуол

Маделин Харт изобщо не чу изстрелите, само острия пукот на разцепващо се дърво. После видя втурналия се през разбитата входна врата на вилата мъж, който държеше в ръце грозен на вид картечен пистолет. Той я удари с юмрук в корема — брутален удар, който я лиши от способността да издаде звук или да си поеме въздух — и докато тя лежеше сгърчена, мъжът завърза ръцете и устата й с тиксо и нахлузи на главата й черна качулка от серж^[1]. Независимо от това, Маделин си даде сметка за присъствието на втори нападател, който беше по-дребен от първия и стъпваше по-леко. Двамата я изправиха на крака и я поведоха, все още бореща се за въздух, през нейната стая с изглед. Навън настойчиво зазвъня телефон — тя предположи, че е телефонът на един от охранителите й. Нападателите я натикаха в багажника на някакъв автомобил и затръшнаха капака, сякаш затваряха ковчег. Тя чу хрущенето на чакъла под гумите и съвсем тихо плисъка на вълните в заливчето. След това морето я изостави и остана само свистенето на гумите по асфалта. И гласове. Два гласа — един мъжки и един женски. Мъжът беше почти сигурно от Ирландия, но неясният акцент на жената не издаваше родината й. Маделин беше сигурна само в едно: беше чувала и преди този глас.

Тя не можеше да определи в каква посока караха, а само че пътят бе средно качество. Помисли си, че е второкласно шосе. Не че това имаше голямо значение, познанията й за географията на Корнуол бяха ограничени поради факта че практически бе стояла като затворник във вилата на Габриел. Да, понякога я закарваха до нос Лизард за чай с кифлички в кафенето на върха на скалите, но през повечето време тя не ходеше по-далеч от брега на морето в заливчето Гънуолоу. Един служител от централата на МИ6 в Лондон идваше редовно в Корнуол, за да я инструктира за нейната безопасност или — както се изразяваше той — да й чете конско. Инструктажът му рядко беше различен. По думите му нейната измяна била голям срам за Кремъл. Било само въпрос на време, преди руснаците да се опитат да променят положението.

Очевидно този момент бе настъпил. Маделин предположи, че отвличането й е свързано с покушението срещу Габриел. Мъжът с ирландския акцент несъмнено беше Еймън Куин. А жената? Маделин се заслуша в приглушения шепот на гласа й и своеобразното съчетание на немски, английски и руски акценти. После затвори очи и видя две момичета, седнали в парка на бутафорно английско село. Две момичета, които бяха отнети от майките им и бяха отгледани от вълци. Две момичета, които един ден щяха да бъдат изпратени по света да шпионират за страна, която никога не бяха опознали истински. Сега явно някой от Московския център бе изпратил едно от момичетата да убие другото. Само един руснак можеше да бъде толкова жесток.

Маделин имаше само бегла представа за времето, но й се стори, че бяха изминали двайсет минути, преди колата да спре. Двигателят замлъкна, капакът на багажника се отвори и два чифта ръце я измъкнаха от него, като я оставиха в изправено положение: едните ръце бяха мъжки, а другите — осезаемо женски. Въздухът беше резлив и миришеше на йод, земята под краката й бе камениста и нестабилна. Тя чу шума на морето и крясъка на чайките, които кръжаха в небето. Когато се приближиха до водата, някакъв двигател се възпламени и Маделин долови миризмата на дим. Те я накараха да гази през висока до средата на прасеца вода и я качиха на борда на малък плавателен съд. Съдът веднага смени посоката и като се повдигна от една прииждаща вълна, се отправи навътре в морето. С качулка на главата и завързани ръце и уста, Маделин слушаше глухия плясък на витлото под повърхността на водата. „Ти ще умреш — сякаш казваше то. — Ти вече си мъртва.“