Даниъл Силва
Английският шпионин (63)

63.

Корнуол, Англия

От „Маркс енд Спенсър“ в Бристол Куин и Катерина купиха два чифта туристически обувки, две раници, бинокъл, туристически щеки и пътеводител за Девън и Корнуол. Те сложиха чантите в багажника на реното и подкараха на запад към корнуолския град Хелстън. В съседство с него се намираше Кралската военноморска база в Кълдроуз — най-голямата хеликоптерна база в Европа. Куин почувства стягане в гърдите, докато караше край високата телена ограда на базата, увенчана с навита бодлива тел. После един хеликоптер „Сий Кинг“ прелетя над пътя и той внезапно се озова обратно в Бандитската територия на Южна Арма. Помисли си, че неговата война бе свършила. Днес войната му беше тук.

На пет километра южно от летището се намираше село Мълиън. Куин следва указателните табели до Старата странноприемница и намери паркинг точно срещу нея от другата страна на пътя, в съседство с магазина за плажни принадлежности „Атлантик Фордж“. Те обуха туристическите си обувки и облякоха мушамите си, после Куин напъха картата, пътеводителя и бинокъла в раницата си. Той остави чантата с оръжията в колата и взе само пистолета „Макаров“. Катерина бе невъоръжена.

— Какво е прикритието ни? — попита тя, като се облече.

— Ние сме летовници.

— През зимата?

— Аз винаги съм бил привърженик на морските курорти през зимата.

— Къде ще отседнем?

— Ти избери.

— Какво ще кажеш за хотел „Годолфин Армс“ в Маразайън?

Куин се усмихна.

— Много си добра, знаеш ли.

— По-добра съм от теб.

— Можеш ли да докараш британски акцент?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Да, мисля, че мога.

— Ти си банкер от Лондон. А аз съм панамското ти гадже.

— Каква съм късметлийка.

Те потеглиха от селото по Полдю Роуд, като Куин вървеше в края на асфалта, а Катерина за по-безопасно — по затревената ивица край пътя. След осемстотин метра имаше пролука в живия плет и малка табела ги насочи към туристическа пътека. Те преодоляха едно ограждение за говеда и пресякоха една нива, за да стигнат до Югозападната крайбрежна алея. Двамата тръгнаха по нея на север покрай скалите, докато стигнаха до Полдю Бийч, после минаха по края на игрището на голф клуба „Мълиън“ и стигнаха до древната църква „Света Уинуолоу“. След като платиха за кратко посещение на църквата в името на тяхното прикритие, те продължиха на север към заливчето Гънуолоу. Вилата се издигаше самотно на върха на скалите в южния му край, сгушена в естествена градина от армерии и червени власатки. Две коли бяха паркирани на алеята за автомобили.

— Това е — заяви Куин.

Той пусна раницата, извади бинокъла и огледа върховете на скалите, сякаш се любуваше на гледката. После го насочи право към вилата. Една от колите беше празна, но в другата седяха двама мъже. Куин огледа прозорците на къщата. Щорите бяха плътно спуснати.

— Имаме си компания — каза Катерина.

— Виждам го — отвърна Еймън, като свали бинокъла.

— Какво ще правим?

— Ще вървим.

Куин върна бинокъла в раницата и я метна на рамо. След това двамата с Катерина поеха отново в същата посока. На стотина метра отпред един мъж вървеше към тях край отвесните скали. Еймън си помисли, че не е обикновен турист. Имаше пестеливи движения, лека походка, пистолет под тъмносиния си анорак. Беше бивш военен, може би дори бивш командос от САС. Куин усети натиска на пистолета „Макаров“ на кръста си. Прииска му се той да беше по-леснодостъпен, но сега бе твърде късно да му сменя мястото.

— Започни да говориш — промърмори той.

— За какво?

— За това колко много си се забавлявала с Бил и Мери миналия уикенд и как ти се иска да можеш да си купиш някое местенце в провинцията. Може би малка вила в Котсуолд.

— Мразя Котсуолд.

Независимо от това, Катерина заговори с пламенен ентусиазъм за Бил и Мери и тяхната ферма близо до Чипинг Кампдън. И как Бил започвал да флиртува, когато си пийнел, и как Мери тайно била увлечена по Томас — красив колега от офиса, когото Катерина винаги била мислела за гей. Точно тогава бившият военен стигна до тях. Куин отстъпи зад Катерина, за да направи място на мъжа да мине. Тя забави крачка, за да му пожелае приятна сутрин, обаче Еймън не вдигна поглед от земята и не каза нищо.

— Видя ли как ни изгледа? — попита Катерина, когато отново останаха сами.

— Продължавай да вървиш — отвърна Куин — и каквото и да правиш, не поглеждай през рамо.

Сега вилата беше право пред тях. Крайбрежната пътека минаваше зад нея, по края на една зелена ливада. Една малка неравност на терена позволи на Еймън да надникне невинно над защитния зелен плет и да зърне лицата на двамата мъже, които седяха в паркираната кола. Катерина говореше доста осъдително за Мери и Куин кимаше бавно, сякаш намираше нейните забележки за необикновено проницателни. След това, когато вилата остана на петдесетина метра зад тях, той спря в края на скалите и погледна надолу към заливчето. Един мъж хвърляше въдица в пенливия прибой. Зад него една жена вървеше по ивицата златист пясък, следвана от друг мъж, чийто анорак бе в същия цвят като носения от бившия военен на скалите. Жената се отдалечаваше от тях бавно, безцелно, като затворник, който се възползва от определената му разходка на двора. Куин я изчака да се обърне, преди да вдигне бинокъла до очите си. После го подаде на Катерина.

— Нямам нужда от него — каза тя.

— Това тя ли е?

Катерина се загледа в жената, която вървеше към нея край водата.

— Да — отговори накрая. — Тя е.