Даниъл Силва
Английският шпионин (62)

62.

Даунинг стрийт №10

Греъм Сиймор напусна Воксхол Крос малко след пладне, за да се срещне с министър-председателя Джонатан Ланкастър на Даунинг стрийт №10. Той каза на премиера, че Еймън Куин почти сигурно се е върнал в страната и планира нова атака — може би в болница „Гай“ по време на появата на премиера, може би срещу друга мишена. Сиймор обясни, че ще знаят повече, след като от лабораторията на МИ5 приключат изследването на компютъра от Флийтуд. Той не спомена за Артър Граймс и тайната му среща с Юрий Волков от руското посолство. Греъм беше убеден, че е добре лошите новини да се съобщават на малки порции.

— Замалко изпусна Аманда — каза премиерът. — Тя ме посъветва да отменя посещението си в болница „Гай“. Аманда също така смята, че може би е добра идея да не напускам Номер 10, докато Куин не бъде заловен.

— Аманда е умна жена.

— Когато се съгласява с теб. — Министър-председателят се усмихна. — Приятно ми е да видя, че двамата работите добре заедно. — Замълча за момент, после попита: — Работите добре, нали, Греъм?

— Да, господин премиер.

— Тогава ще ти кажа същото, което казах и на нея — продължи Ланкастър. — Аз няма да променям графика си заради някакъв терорист от ИРА.

— Това няма нищо общо с ИРА. Това е само бизнес.

— Още едно основание в подкрепа на решението ми. — Министър-председателят стана и изпрати Сиймор до вратата. — Още нещо, Греъм.

— Да, господин премиер?

— Никакъв арест на този тип.

— Моля?

— Чу ме. Никакъв арест. — Той сложи ръка на рамото на Сиймор. — Знаеш ли, Греъм, понякога отмъщението е полезно за душата.

— Аз не искам отмъщение, господин премиер.

— Тогава ти предлагам да намериш някого, който иска, и го сложи много близо до Еймън Куин.

— Мисля, че разполагам с точния човек. Всъщност са двама.

* * *

Колата на Сиймор го чакаше пред прочутата черна врата на Даунинг стрийт. Тя го закара обратно до Воксхол Крос, където той намери Алон и Келър в стаята без прозорци на последния етаж. Изглеждаше така, сякаш те не бяха помръднали и мускул, откакто ги бе оставил.

— Как е той? — попита Габриел.

— Решителен до твърдоглавие.

— В колко часа кортежът му ще тръгне от Даунинг стрийт?

— В два часа и четиресет и пет минути.

Алон погледна часовника. Беше два без пет.

— Знам, че каза до два часа, Греъм, но…

— Ще чакаме до два часа.

Тримата мъже седяха неподвижни и безмълвни, докато изтекоха последните пет минути. Точно в два часа Сиймор позвъни на Аманда Уолъс в Темс Хаус на отсрещния бряг на реката и попита докъде е стигнало изследването на компютърния харддиск.

— Към края са — отвърна Аманда.

— Кога ще приключат?

— В рамките на един час.

— Това никак не е добре.

— Какво искаш да направя?

— Обади ми се веднага щом имате нещо.

Греъм затвори и погледна Габриел.

— Може би щеше да е по-добре, ако не беше тук за това.

— Може би — отвърна Алон, — но не бих го пропуснал за нищо на света.

Сиймор отново вдигна телефона и набра един номер.

— Артър — каза той непринудено. — Греъм е. Радвам се, че те хванах.

* * *

Седем етажа под Греъм Сиймор, един мъж в сивата си работна кабинка бавно затвори телефона. Както всички кабинки във Воксхол Крос, на неговата нямаше табелка с името му, а само поредица от числа, разделени с наклонена черта. Беше странно, че Греъм Сиймор се обърна към него по име, защото повечето хора във Воксхол Крос се обръщаха към него с длъжността му, която беше завеждащ „Личен състав“. Върви и намери Личния състав. Бягай и се скрий, идва Личния състав. Неговото име беше обида, беше хула. Той бе нежелан и мразен. Но най-вече от него се страхуваха. Беше човекът, който разкриваше тайните на другите мъже, летописецът на техните недостатъци и лъжи. Артър знаеше любовните им афери, техните проблеми с парите, слабостта им към алкохола. Той имаше властта да съсипе нечия кариера или — ако е предразположен — да я спаси. Беше съдия, съдебни заседатели и екзекутор, взети заедно — бог в една сива кабинка. Въпреки това, той също имаше своя тайна. Руснаците някак си я бяха разкрили. Те му бяха осигурили едно младо момиче, Лолита, а в замяна му бяха отнели последната капка достойнство.

Греъм е. Радвам се, че те хванах…

„Интересен подбор на думи“, помисли си Граймс. Може би това бе просто неволна грешка на езика, но Артър подозираше друго. Моментът на привикването от Сиймор — само ден след като Артър бе направил безжично прехвърляне на информация в метрото — беше плашещ. Това беше безразсъдна среща, инцидентна среща. И през това време той, изглежда, се беше разкрил.

Радвам се, че те хванах…

Сакото му висеше на кука на стената до снимка на семейството му — последната преди развода. В коридора Ник Роу флиртуваше с едно красиво момиче от регистратурата — Роу, който се бе навъртал около Граймс през целия ден. Той мина покрай двойката, без да каже дума, и отиде до асансьорите. Единият асансьор се появи в мига, в който Артър натисна бутона за повикване. „Със сигурност — помисли си той — това не е случайно.“

Асансьорът се издигаше толкова плавно, че Граймс нямаше чувството, че изобщо се движи. Когато вратите се отвориха със съскане, той видя Ед Марлоу — друг човек от неговия отдел, който стоеше във вестибюла.

— Артър! — извика той, сякаш Граймс внезапно бе загубил слуха си. — Да те черпя после едно питие? Ще обсъдим няколко дреболии.

Без да дочака отговор, Марлоу се шмугна между затварящите се врати на асансьора и изчезна. Граймс излезе от вестибюла под ослепителната светлина на атриума. Той беше Валхала^[1] на шпионската централа, Обетованата земя. Стаята, в която го чакаше Греъм Сиймор, беше вдясно. Вляво имаше врата, която водеше към терасата. Артър сви наляво и излезе навън. Студеният въздух го удари като шамар. Долу течеше Темза — тъмна, оловносива и някак успокояваща. Граймс си пое дълбоко дъх и спокойно събра мислите си. Той имаше предимството, че познаваше техните техники. Неговата работна кабинка беше наред. Същото се отнасяше за апартамента му, банковите му сметки, компютрите и телефоните му. Те нямаха нищо срещу него, нищо, освен че се беше возил в метрото с Юрий Волков. Той щеше да ги победи. Той беше безукорен. Той беше Личния състав.

Точно тогава чу зад гърба си шум от отваряне и затваряне на врата. Обърна се бавно и видя Греъм Сиймор да стои на терасата. Посребрената му коса се развяваше от вятъра и той се усмихваше — същата усмивка, помисли Граймс, която бе проправила пътя му нагоре по стълбата на йерархията, докато по-кадърните мъже бяха оставени да се трудят в котелното отделение на разузнаването. Сиймор не беше сам. Зад него стоеше по-дребен мъж с необикновено зелени очи и посивели слепоочия. Граймс го позна. Моментално го присви коремът.

— Артър — каза Сиймор със същата фалшива сърдечност, която бе използвал по телефона минута по-рано. — Какво правиш? Всички те чакаме вътре.

— Съжалявам, Греъм. Не ми се случва често да се качвам тук.

Граймс на свой ред се усмихна, макар че усмивката му далеч не приличаше на тази на Сиймор. „Оголени венци и зъби — помисли си той — и очевидни признаци за вина.“ Артър се обърна отново към реката и изведнъж се втурна напред. Една ръка се протегна към него, когато се хвърли през парапета, и докато падаше право към долната тераса, той си представи, че лети. После земята сякаш се втурна нагоре да го посрещне и той се приземи с тъп звук, който прозвуча като шум от разцепващ се плод.

Падането бе от височината на няколко етажа — достатъчно да убие човек, но не веднага. В продължение на минута-две Граймс си даваше сметка за познатите лица, които се бяха надвесили над него. Те бяха лица от папките, лица на служители на МИ6, в чийто живот той се бе ровил, колкото си иска. И все пак — дори и в страданието му — никой не го назова по име. „Личния състав е паднал от терасата на покрива — казваха те. — Личния състав е мъртъв.“