Даниъл Силва
Английският шпионин (48)

48.

Виена

Тази вечер не се получи никакво известие от Алексей Розанов, нямаше отговор и на следващата сутрин. Реза Назари напусна хотела в осем и половина заедно с останалата част от иранската делегация и двайсет минути по-късно изчезна в черната дупка на ядрените преговори. Тогава Габриел, затворен с Кристофър Келър в тайната виенска квартира, взе да размишлява за причините, поради които операцията му бе обречена на провал още преди да е започнала. Възможно бе, разбира се, Реза Назари да е докладвал в службата си непосредствено след бруталния му разпит. Също така бе възможно след това да е съобщил на Алексей Розанов, че мъжът, когото бяха планирали съвместно да убият толкова зрелищно, е жив и търси отмъщение. Или може би нямаше никакъв Алексей Розанов. Може би той беше само плод на трескавото въображение на Назари, хитра част от такия, целяща да го направи полезен за Алон и по този начин да спаси собствения му живот.

— Очевидно си загубил ума си — каза Келър.

— Случва се на мъртвите хора? — Габриел взе снимката, на която Розанов вървеше по една калдъръмена уличка в Копенхаген. — Може би той няма да дойде. Може би неговите началници в СВР са решили да го оставят в сянка за известно време. Може би той ще помоли стария си приятел Реза да прескочи до Москва за една нощ с водка и момичета.

— След това ние също ще се отбием в Москва и ще го убием там.

— Не — отвърна Алон, като поклати бавно глава. Те нямаше да ходят в Москва. За тях Москва беше забранен град. Те бяха извадили късмет, че оцеляха при последното си посещение. Нямаше да се връщат там за отплата.

В един часа преговарящите направиха почивка за обяд. Сутрешното заседание бе особено непродуктивно, тъй като двете страни все още бяха в паника заради липсващия радиоактивен материал на Габриел. Реза Назари се измъкна от своята делегация колкото да се обади на Яков Росман в хотел „Интерконтинентал“. След това Яков звънна на Келър в тайната квартира и повтори съобщението:

— Пълно мълчание от страна на Москва. Нито дума от Алексей.

Дотогава вече наближаваше два часът. Небето беше ниско и оловносиво, рехави снежинки прелитаха край прозорците на тайната квартира. Освен за провеждането на разпита на Назари, Алон не бе напускал стаите, в които пребиваваше, стоейки там, скрит от погледите, защитен от спомените, спотайващи се пред вратата му. Келър бе този, който му предложи да се разходи. Той помогна на Габриел да облече палтото си, уви един шал около врата му и нахлупи шапка ниско на челото му. След това му даде пистолет „Глок“ 45-и калибър — оръжие с поразяваща мощ.

— Какво да правя с него?

— Застреляй всеки руснак, който те помоли да го упътиш за някъде.

— А ако се натъкна на иранец?

— Тръгвай — каза Кристофър.

Когато Алон излезе от сградата, снегът се бе усилил и се сипеше отвесно, а тротоарите приличаха на напудрени със захар виенски сладкиши. Той вървя безразсъдно няколко минути, без да си прави труда да провери дали не го следят. Виена отдавна се бе надсмяла на неговия занаят. Габриел обичаше красотата й и ненавиждаше историята й. Той й завиждаше и я съжаляваше.

Тайната квартира се намираше във Втори район^[1] на Виена. Преди войната той бил толкова гъстонаселен с евреи, че виенчани насмешливо го наричали Мацезинзел, или остров Маца^[2]. Алон прекоси Рингщрасе, напускайки за първи път Леополдщат, и спря пред кафе „Централ“, където някога се бе натъкнал на мъж на име Ерих Радек — бивш офицер от СС, на когото Адолф Айхман бе наредил да унищожи доказателствата за холокоста. След това измина краткото разстояние до внушителната стара къща на Радек, от която екип от агенти на Службата бе измъкнал военния престъпник и го бе повел на първия етап от едно дълго пътешествие, което щеше да завърши в израелска затворническа килия. Габриел стоя сам пред портата, докато раменете му побеляха от снега. Отвън къщата бе олющена и напукана и пердетата, които висяха на немитите прозорци, изглеждаха овехтели. Явно никой не искаше да живее в дома на убиеца. Алон си помисли, че може би в крайна сметка имаше надежда за тях.

След западналата къща на Радек той мина през Еврейския квартал и стигна до Градската синагога. Две години по-рано на тясната уличка пред входа на синагогата той и Михаил Абрамов бяха убили екип терористи от „Хизбула“, които планираха да извършат клане в нощта на шабат. Останалата част на света бе накарана да повярва, че двама членове на ЕКО „Кобра“ — елитното специално подразделение на австрийската полиция, бяха застреляли терористите. Имаше дори табела на стената на синагогата в чест на тяхната смелост. Докато я четеше, Габриел неволно се усмихна. „Така и трябва да бъде“, помисли си. И в двете му дейности — разузнаването и реставрацията, целта му бе една и съща. Той искаше да идва и да си отива незабелязано, да не оставя следа след себе си. За добро или за лошо, нещата невинаги се бяха случвали по този начин. А сега беше мъртъв.

След като си тръгна от синагогата, Габриел отиде до една близка сграда, в която някога се бе помещавала малка организация, наречена „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Човекът, който я бе ръководил, някой си Ели Лавон, бе избягал от Виена няколко години по-рано, след като бомба бе разрушила офиса му и бе убила двете му млади сътруднички. Когато отново тръгна, Алон забеляза, че Лавон го следи. Той спря на улицата и с почти незабележимо движение на главата му даде знак да се присъедини към него. Ели изглеждаше смутен. Не му хареса, че следеният обект го е забелязал, дори и обектът да го познаваше още от момчешка възраст.

— Какво правиш? — попита го на немски Габриел.

— Чух един глупав слух — отговори Лавон на същия език, — че бъдещият шеф на Службата се разхожда из Виена без телохранител.

— Къде пък чу подобно нещо?

— Келър ми каза. Вървя след теб, откакто напусна тайната квартира.

— Да, знам.

— Не, не знаеш. — Ели се усмихна. — Наистина трябва да бъдеш по-внимателен. Има много неща, за които да живееш.

Те вървяха по тихата улица, като снегът заглушаваше шума от стъпките им, докато стигнаха до малък площад. Сърцето на Алон заби като камбана в гърдите му и той внезапно почувства краката си тежки като олово. Опита се да продължи напред, но спомените му го накараха да спре. Габриел си спомни как се мъчеше да закопчае коланите на столчето за кола на сина си, както и едва доловимия вкус на вино по устните на жена си. Отново чу звука от двигателя, който не запали веднага заради бомбата, черпеща енергия от акумулатора. Твърде късно се бе опитал да я предупреди да не завърта втори път ключа. След това изригналото бяло зарево разруши неговия свят. Сега най-сетне реставрацията му бе почти завършена. Помисли си за Киара и за миг изпита надежда, че Алексей Розанов няма да се хване на въдицата. Лавон, изглежда, долови за какво си мислеше Габриел. Обикновено ставаше така.

— Моето предложение все още е в сила — каза той тихо.

— Какво е то?

— Остави Алексей на нас — отговори Ели. — Време е вече да се прибереш у дома.

Габриел тръгна бавно напред и спря на същото място, където колата бе изгоряла, превръщайки се в почернял метален скелет. Въпреки компактния си размер, бомбата бе предизвикала необичайно силна експлозия и пожар.

— Успя ли да прегледаш файла на Куин? — попита той.

— Интересно четиво — отговори Лавон.

— В средата на 80-те години Куин е бил в Рас ел Хилал. Помниш Рас ел Хилал, нали, Ели? Това беше лагерът в източната част на Либия, онзи до морето. Палестинците също се обучаваха там. — Алон хвърли поглед през рамо. — Тарик е бил там.

Лавон не каза нищо. Габриел се загледа в покрития със сняг калдъръм.

— Той е пристигнал през осемдесет и пета година. Или пък беше осемдесет и шеста? Имал проблеми с бомбите си. Неуспешни детонации, проблеми с предпазителите и таймерите. Но когато се завърнал от Либия…

Гласът му заглъхна.

— Било е кървава баня — каза Лавон.

Алон замълча за миг.

— Мислиш ли, че те са се познавали? — попита той най-накрая.

— Куин и Тарик ли?

— Да, Ели.

— Не мога да допусна, че не са се познавали.

— Може би именно Куин е помогнал на Тарик да реши проблемите, които е имал. — Габриел замълча, после добави: — Може би Куин е проектирал бомбата, която унищожи семейството ми.

— Ти отдавна уреди тази сметка.

Алон хвърли поглед през рамо към Лавон, но Ели вече не го слушаше. Той се взираше в екрана на блекбърито си.

— Какво пише? — попита Габриел.

— Изглежда, Алексей Розанов все пак иска да поговори с Назари.

— Кога?

— Вдругиден.

— Къде?

Лавон вдигна към него мобилния си телефон. Габриел се взря в екрана и след това вдигна лице към падащия сняг. „Не е ли красив? — помисли си той. — Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.“