Даниъл Силва
Английският шпионин (46)

46.

Виена

Снимките от Копенхаген доказаха, че Реза Назари се е срещал с приличащ на руснак мъж по времето и на мястото, установени при разпита му. А файлът от МИ6 доказа, че мъжът с вид на руснак наистина е Алексей Розанов. През 90-те години той бе работил в Лондон под дипломатическо прикритие. И двете служби — МИ5 и МИ6, го познаваха добре.

— Цялото му име е Алексей Антонович. — Келър постави флашката в слота на лаптопа на Габриел, въведе паролата за декриптиране и отвори файла. — Ръководел е верига от агенти на СВР от средно ниво в посолствата из целия град. Опитал се е да вербува двама офицери от МИ5. Честно казано, в МИ5 никога не са му обръщали голямо внимание, нито в МИ6. Но когато Алексей се завърнал в Московския център, звездата му внезапно изгряла.

— Знаем ли защо?

— Това вероятно има нещо общо с приятелството му с руския президент. Алексей е част от близкото обкръжение на царя. Много важна клечка наистина.

Алон прегледа набързо файла на МИ6, докато не стигна до една снимка. На нея се виждаше мъж, който вървеше по мокра лондонска улица — Кенсингтън Хай стрийт, съгласно приложения доклад от наблюдението. Субектът току-що бе излязъл от делови обяд с дипломат от канадското посолство. Годината беше 1995-а. Съветският съюз не съществуваше, Студената война бе приключила, а в Московския център нищо не се беше променило. От СВР гледаха на Съединените щати, Великобритания и другите членове на Западния алианс като на смъртни врагове и на офицерите като Алексей Антонович Розанов бе наредено да ги шпионират непрестанно. Габриел сравни фотографията с една от снимките от Копенхаген. Линията на косата на челото бе малко по-висока, лицето бе по-пълно и по-покварено, но мъжът на снимките определено бе един и същ човек.

— Въпросът е — каза Келър — дали ще можем да го измъкнем на открито.

— Ние не трябва да правим нищо — отговори Алон. — Назари ще го направи за нас.

— Още една среща?

Габриел кимна утвърдително. Кристофър не изглеждаше убеден.

— Нещо не е наред ли?

— Преговорите между САЩ и Иран се очаква да продължат още една седмица.

— Да. — Габриел потупа броя на лондонския „Таймс“. — Мисля, че тази сутрин четох нещо за това във вестниците.

— И когато разговорите приключат — каза натъртено Келър, — Реза без съмнение ще се върне в Техеран.

— Освен ако няма спешна работа на друго място.

— Среща с Алексей Розанов?

— Да.

Точно тогава на екрана на лаптопа се появи съобщение. В него се казваше, че иранската делегация току-що се е върнала в хотел „Интерконтинентал“. Габриел усили звука и миг по-късно чу Реза Назари да ходи напред-назад в хотелската си стая.

— Не ми звучи като щастлив човек — подхвърли Кристофър.

Алон не направи никакъв коментар.

— Има още нещо, което не си взел предвид — каза Келър след малко. — Има голяма вероятност Алексей Розанов да не прояви интерес за нова среща със своя съконспиратор.

— Всъщност мисля, че Алексей ще се радва просто да чуе гласа на Реза.

— Как смяташ да осъществиш това?

Габриел се усмихна и отвърна:

— С такия.

* * *

В седем и половина телефонът в стаята на Реза Назари иззвъня тихо. Той вдигна слушалката до ухото си, изслуша инструкциите и затвори, без да каже и дума. Палтото му лежеше на пода, където го бе захвърлил по-рано тази вечер. Реза го облече и слезе с единия празен асансьор до фоайето. Един ирански охранител му кимна, когато мина край него. Той не попита защо старшият офицер от ВЕВАК напуска сам хотела. Не посмя да го направи.

Назари прекоси улицата и влезе в Щатпарк. Докато вървеше край брега на река Виена, си даде сметка, че го следят. Беше дребният мъж, онзи с незапомнящите се черти на лицето, чието облекло приличаше на купчина мръсно пране. Колата чакаше на същото място, в източния край на парка. Израелецът, когото Назари познаваше като господин Тейлър, седеше на задната седалка. Както обикновено, не изглеждаше доволен. Той претърси старателно Назари и после кимна в огледалото за обратно виждане. Зад волана бе същият мъж, онзи с бледата кожа и очи като лед. Той се включи във вечерния трафик и увеличи скоростта.

— Къде отиваме? — попита иранецът, докато елегантните сгради на Виена минаваха край прозореца му.

— Шефът иска да поговорите поверително.

— За какво?

— За твоето бъдеще.

— Не знаех, че имам такова.

— То ще е много светло, ако направиш каквото ти каже.

— Не мога да закъснявам.

— Не се притеснявай, Реза. Ще спазиш вечерния си час.