Даниъл Силва
Английският шпионин (45)

45.

Копенхаген, Дания

— Прощавайте — каза Ларс Мортенсен, — не чух добре името ви.

— Мърчант — отговори Кристофър Келър.

— Израелец, нали?

— Опасявам се, че е така.

— А акцентът ви?

— Роден съм в Лондон.

— Разбирам.

Мортенсен беше началник на РЕТ — малката, но ефективна служба за вътрешна сигурност и разузнаване на Дания. Официално тя беше подразделение на датската национална полиция и действаше под ръководството на Министерството на правосъдието. Седалището й се намираше в анонимен офис северно от парка „Тиволи Гардънс“. Кабинетът на Мортенсен бе на последния етаж. Мебелите в него бяха солидни, в бледи цветове и в датски стил. Такъв беше и Мортенсен.

— Както може би очаквате — каза Мортенсен, — смъртта на Алон беше ужасен шок за мен. Аз го смятах за свой приятел. Преди няколко години работихме заедно по един случай. Нещата се развиха зле в една къща на север. Аз се погрижих за него.

— Спомням си.

— Вие също ли работихте по онзи случай?

— Не.

Мортенсен почукваше с върха на сребърната си писалка по документите, съдържащи се в една отворена папка.

— Алон ми направи впечатление на човек, който трудно може да бъде убит. Трудно ми е да си представя, че наистина е мъртъв.

— Ние се чувстваме по същия начин.

— А това ваше искане има ли нещо общо със смъртта на Алон?

— Предпочитам да не ви казвам.

— И аз бих предпочел да не се провежда тази среща — каза хладно Мортенсен, — но когато един приятел поиска подкрепа, се опитвам да бъда услужлив.

— Нашата служба преживя ужасна загуба — заяви Келър след малко. — Както можете да си представите, вниманието ни не е съсредоточено върху нищо друго.

Това не беше кой знае каква информация, но бе достатъчна за датския полицай.

— Какво ще търсим във видеозаписите?

— Двама мъже.

— Къде са се срещнали?

— В ресторант, наречен „Ви Кайен“.

— В Нихавн?

Келър кимна утвърдително. Мортенсен попита за датата и часа. Кристофър му съобщи и двете.

— А двамата мъже кои са? — попита датчанинът. Кристофър му подаде една снимка.

— Кой е той?

— Реза Назари.

— Иранец ли е?

Келър кимна.

— От ВЕВАК?

— Разбира се.

— А другият мъж?

— Той е главорез от СВР на име Алексей Розанов.

— Имате ли негова снимка?

— Точно затова съм тук.

Мортенсен постави замислено снимката на иранеца върху бюрото си.

— Ние сме малка страна — заговори той след минута. — Спокойна страна, с изключение на няколко хиляди буйни мюсюлмански фанатици. Разбирате ли какво ви казвам?

— Мисля, че да.

— Не искам никакви проблеми с Персийската империя или с руснаците по този въпрос.

— Не се притеснявайте, Ларс.

Мортенсен погледна часовника си.

— Това може да отнеме няколко часа. Къде сте отседнали?

— В хотел „Д’Англетер“.

— Какъв е най-добрият начин да се свържа с вас?

— По телефона на хотела.

— На какво име?

— Льоблан.

— Мисля, казахте, че името ви е Мърчант.

— Така е.

* * *

Келър напусна централата на РЕТ и вървя пеш до парка „Тиволи Гардънс“ — достатъчно дълго, за да се увери, че Мортенсен бе възложил на два екипа да го следят. Небето над Копенхаген бе гранитносиво и редки ситни снежинки прехвърчаха на светлината на уличните лампи. Кристофър прекоси площад „Родхуспладсен“ и се разходи по „Стрьогет“ — главната пешеходна търговска улица на Копенхаген, преди да се върне във великолепния хотел „Д’Англетер“. Като се качи в стаята си, той уби един час, гледайки новините. После звънна на администраторката и на английски с френски акцент й каза, че ще слезе за едно питие в бара за шампанско „Балтазар“. Прекара още един час на ъглова маса, пиейки сам чаша сухо вино. Помисли си мрачно, че това бе бегъл поглед върху живота, който го очакваше в МИ6. Веднъж великият Габриел Алон, нека почива в мир, бе описал живота на професионалния шпионин като низ от постоянни пътувания и затъпяваща скука, накъсван от епизоди на абсолютен ужас.

Най-накрая, няколко минути след седем, една сервитьорка дойде до масата му и го информира, че го търсят по телефона. Келър прие разговора в една телефонна кабина във фоайето. Търсеше го Ларс Мортенсен.

— Мисля, че май намерихме снимката, която търсите — каза той. — Отвън ви чака кола.

Не беше трудно да забележи седана на РЕТ. В него седяха двама души от същите, които го бяха следили по-рано. Те го превозиха през града и го оставиха в една стая на щабквартирата на РЕТ, оборудвана с голям видеоекран. На него се виждаше статично изображение на изглеждащ като иранец мъж, който пресичаше тясна калдъръмена уличка. Изписаните дата и час съответстваха на информацията, дадена от Реза по време на разпита му извън Виена.

— Назари ли е? — попита Ларс Мортенсен.

Когато Келър кимна утвърдително, Мортенсен натисна няколко клавиша на отворения лаптоп и на екрана се появи ново изображение. Висок мъж с широки скули и оредяла руса коса на темето. Чиста порода главорез от Московския център.

— Това ли е мъжът, когото търсите?

— Бих казал, че е той.

— Имам още няколко снимки и кратък видеозапис, но това определено е най-добрата. — Мортенсен извади диска от лаптопа, постави го в кутийка и я вдигна пред очите на Кристофър. — Подарък в знак на уважение от датския народ — каза той. — Безплатен.

— Успяхте ли да откриете нещо за пътуването им?

— Иранецът е напуснал Копенхаген на следващата сутрин със самолет за Франкфурт. По график е трябвало да лети с него до Техеран.

— А руснакът?

— Все още работим върху това. — Мортенсен подаде диска на Келър. — Между другото, сметката за вечерята е надвишавала четиристотин евро. Руснакът я е платил в брой.

— Поводът е бил специален.

— Какво са чествали?

Кристофър пъхна диска в джоба на палтото си.

— Разбирам — кимна Мортенсен.

* * *

На следващата сутрин Кристофър Келър отлетя за Лондон. Той бе посрещнат на летище Хийтроу от екип на МИ6 и бе откаран с необичайно висока скорост до една тайна квартира на Бишъпс Роуд във Фулъм. Греъм Сиймор седеше в кухнята до масата с ламиниран плот, а шитото му по поръчка палто бе метнато върху облегалката на един стол. Само с движение на очите той нареди на Келър да седне. После плъзна лист хартия през масата и сложи сребърна писалка върху него.

— Подпиши.

— За какво е?

— За новия ти телефон. Щом работиш за нас, вече не можеш да използваш стария си телефон.

Кристофър взе документа.

— Ами протокол, тарифен план, този род неща?

— Просто го подпиши.

— Какво име да използвам?

— Собственото си име.

— Кога ще получа новото си име?

— Работим по въпроса.

— Имам ли право на мнение?

Не.

— Не изглежда никак честно.

— Нашите родители не ни позволяват да избираме имената си, същото прави и МИ6.

— Ако се опитате да ме наречете Франсис, ще се върна в Корсика.

Келър надраска нещо нечетливо на мястото за подпис на документа. Сиймор му подаде ново блекбъри и изрецитира осемцифрен номер за криптирана връзка с МИ6.

— Повтори номера — каза той.

Кристофър го стори.

— Каквото и да правиш — каза Греъм, — никога не го записвай.

— Че защо да върша такава глупост?

Сиймор постави друг документ пред Келър.

— Това ти позволява да работиш с документи на МИ6. Вече си член на клуба, Кристофър. Вече си един от нас.

Ръката на Келър, която държеше писалката, увисна над листа.

— Какво има? — попита Греъм.

— Просто се питах дали наистина искаш да подпиша това.

— Защо да не искам?

— Защото, ако трябва да стрелям по Еймън Куин…

— Тогава очаквам да го направиш. — Сиймор замълча, после добави: — Точно както когато беше в Ълстър.

Келър подписа документа. Сиймор му подаде една флашка.

— Какво е това?

— Алексей Розанов.

— Странно — каза Кристофър, — на снимките изглеждаше по-висок.

* * *

Келър се върна на летище Хийтроу навреме за следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Виена. Той пристигна малко след шестнайсет часа и взе такси до адрес точно зад Рингщрасе^[1]. Това беше хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер, с кафене на партера. Кристофър натисна звънеца, получи достъп до фоайето и се качи до апартамента на третия етаж. Вратата беше леко открехната. Вътре нетърпеливо го чакаше един мъртвец.