Даниъл Силва
Английският шпионин (44)

44.

Воробьовите хълмове, Москва

Сънят на Катерина Акулова протичаше както винаги. Тя вървеше през брезова гора близо до стария й тренировъчен лагер, когато дърветата се отдръпнаха настрани като завеса и се появи кристалносиньо езеро. Нямаше нужда да се съблича, в сънищата си винаги беше без дрехи, независимо от ситуацията. Катерина се плъзна под спокойната гладка повърхност и заплува из улиците на нейното ерзац^[1] германско село. След това водата се превърна в кръв и тя осъзна, че се дави в нея. Жадуваща за кислород, с блъскащо в гърдите сърце, тя загреба бясно към една малка светла точка. Но всеки път, когато се покажеше на повърхността, някаква ръка отново я натискаше надолу. Това беше женска ръка — гладка, безупречна. Въпреки че никога не бе чувствала нейното докосване, Катерина знаеше, че е ръката на майка й.

Накрая тя седна изправена в леглото, задъхана, сякаш не бе поемала въздух в продължение на няколко минути. Косата й беше влажна и слепнала от пот, ръцете й трепереха от страх. Катерина посегна за цигарите си, запали с мъка една и пое дълбоко дима. Както винаги, никотинът я успокои. Тя погледна часовника и видя, че наближава обяд. Някак си бе спала почти дванайсет часа. Навън снегът от предишната вечер бе спрял да вали и белият диск на слънцето грееше ниско в светлото небе. Зимата, изглежда, бе дала няколко часа отсрочка на Москва.

Тя спусна крака на пода, отиде в кухнята и си направи чаша кафе. Изпи го, докато стоеше до кафемашината, и веднага си приготви второ. Мобилният й телефон за разговори със СВР лежеше на плота. Катерина го вдигна и се взря намръщено в екрана му. Все още нямаше заповед за заминаване от Алексей. Бе убедена, че това не е поради недоглеждане от страна на Розанов. Алексей си имаше причини. Той винаги имаше причини.

Катерина провери синоптичната прогноза. Температурата бе няколко градуса над нулата, което беше рядкост за Москва по това време на годината, и се очакваше да няма облаци през остатъка от следобеда. Тя отдавна не бе спортувала и реши, че бягането ще й се отрази добре. Катерина занесе кафето си в спалнята и се облече — отдолу фланелка с дълъг ръкав и клин, а отгоре плътен анцуг. Обу чифт нови маратонки — оригинални американски маратонки, а не евтините, банални имитации, които излизаха от руските фабрики. По-добре да тичаш бос, отколкото с руски маратонки. След това нахлузи чифт дебели ръкавици и напъха косата си под вълнена шапка. Единственото, което остана, бе пистолетът й — деветмилиметров „Макаров“, който мразеше да носи, когато тичаше. Освен това, ако някой подпийнал водка перверзник бе достатъчно глупав да се опита да й направи нещо, Катерина бе повече от способна да се грижи за себе си. Веднъж бе пребила до безсъзнание един извратеняк на алея в парка „Горки“. Алексей бе довършил работата или поне така се говореше в Московския център. Катерина никога не си бе направила труда да пита за съдбата на мъжа. Той си я заслужаваше, каквато и да бе тя.

Тя направи няколко упражнения за разтягане, докато пушеше втората си цигара и пиеше третата си чаша черно кафе. После слезе с асансьора до фоайето и без да обръща внимание на махмурлийския поздрав на небръснатия портиер, излезе на улицата. Тротоарите бяха изринати от снега и Катерина се затича, поддържайки леко темпо, на запад към Мичурински проспект. Той минаваше край Московския държавен университет — учебното заведение, което Катерина можеше да посещава, ако беше нормално дете, а не дъщеря на агентка от КГБ, която бе забравила да взема противозачатъчни мерки, докато бе поставяла любовен капан.

В подножието на хълма тя зави надясно по леко извитата улица „Косигин“. Между двете платна имаше павирана алея, от двете страни на която се издигаха дървета с голи клони. Краката на Катерина започнаха да се загряват, тя усети първите капчици пот да избиват под анцуга й. Младата жена удължи крачка и ускори темпото. Мина край красива църква в зелено и бяло и панорамната площадка на Воробьовите хълмове, където двама усмихнати младоженци позираха за снимки на фона на града. Това беше традиция за руските брачни двойки — нещо, което Катерина никога нямаше да преживее. В случай че се омъжеше, което бе малко вероятно, от СВР трябваше да одобрят нейния съпруг. Сватбата щеше да се проведе тайно и нямаше да присъстват никакви фотографи. Нямаше да присъстват и семействата им. За Катерина това не беше проблем, защото тя нямаше семейство.

Намерението й бе да тича до Руската академия на науките и след това да поеме обратно към къщи по крайбрежната улица. Но когато мина покрай бляскавия вход на хотел „Корстон“, си даде сметка, че е следена от един „Рейндж Роувър“ със затъмнени прозорци. Беше го видяла за първи път на Московски проспект и за втори път при панорамната площадка на Воробьовите хълмове, където един от пътниците му — облечен с кожено яке мъж, се бе преструвал, че се любува на гледката. Сега автомобилът бе паркиран пред „Корстон“ и мъжът с коженото яке вървеше между дърветата към Катерина. Той беше висок над метър и осемдесет, тежеше над сто килограма и вървеше с леко поклащане на раменете — като човек, който прекарва голяма част от времето си в гимнастически салон.

Беше в разрез с обучението на Катерина да обърне гръб на потенциална заплаха, така че тя продължи да тича със същото темпо към мъжа, като гледаше право напред, сякаш само бегло си даваше сметка за присъствието му. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на коженото яке. Когато Катерина се опита да мине край него, той измъкна дясната си ръка и я сграбчи за предмишницата. Сякаш я стиснаха челюстите на багер. Краката й загубиха опора и щеше да падне на земята, ако ръката му не я държеше изправена.

— Пусни ме! — каза рязко Катерина.

— Нет^[2] — отвърна той хладно.

Тя се помъчи да се отскубне — повече като предупреждение, отколкото като истински опит за бягство, но той я стисна още по-силно. Следващите й движения бяха извършени по инстинкт. Катерина скочи с всичка сила върху горната част на стъпалото на десния му крак и го заслепи, като заби двата си пръста в очите му. Щом хватката му се охлаби, тя се завъртя и го изрита с коляно в слабините. После се завъртя отново и му нанесе жесток удар в слепоочието, който го просна на земята. Катерина се канеше да смаже с крак оголената му шия, но се спря, когато чу смях на пътеката зад гърба си. Тя се подпря с ръце на коленете, като дишаше учестено ледения въздух. Усети в устата си вкус на кръв. Представи си, че това е кръвта от сънищата й.

* * *

— Защо го направи?

— Защото исках да се уверя, че си готова да се върнеш на терен.

— Аз винаги съм готова.

— Показа го доста нагледно. — Алексей Розанов бавно поклати глава. — На този нещастник никога повече няма да му трябва презерватив. Мисля, че е късметлия в известен смисъл.

Бяха на задната седалка на служебната кола на Розанов, която бе заклещена в трафика по улица „Косигин“. Очевидно имаше произшествие някъде напред. Такива постоянно се случваха.

— Кой беше този? — попита Катерина.

— Младият мъж, когото едва не уби ли?

Тя кимна утвърдително.

— Той неотдавна завърши Червенознаменния институт^[3]. До днес възлагах големи надежди на него.

— За какво възнамеряваше да го използваш?

— За силова работа — отвърна Розанов без следа от ирония.

Колата пълзеше напред със скоростта на пешеходец. Алексей измъкна пакет „Дънхил“ от горния джоб на палтото си и замислено извади цигара.

— Когато се прибереш в апартамента си — каза той след малко, — ще намериш в антрето куфар, заедно с паспорт и самолетни билети. Заминаваш рано сутринта.

— Закъде?

— Ще прекараш една нощ във Варшава, за да затвърдиш самоличността си. След това ще прекосиш Европа, за да стигнеш до Ротердам. Там сме ти резервирали стая в хотел близо до фериботния терминал. Една кола ще те чака на отсрещната страна.

— Каква кола?

— „Рено“. Ключът ще бъде скрит на обичайното място. Оръжията ще са скрити отзад. Осигурили сме ти картечен пистолет „Скорпион“^[4]. — Розанов се усмихна. — Ти винаги си харесвала тази марка, нали, Катерина?

— Какво ще кажеш за Куин? — попита тя.

— Той ще се срещне с теб в твоя хотел. — Алексей замълча, после добави: — Не очаквам да бъде в добро настроение.

— Какво не е наред?

— Президентът реши да отложи плащането на Куин, докато той не приключи втората фаза на операцията.

— Защо президентът реши така?

— За да даде стимул на Куин — отговори Розанов. — Нашият ирландски приятел има навика да взема нещата в свои ръце. Онзи есемес, който той настоя да изпрати на Алон, едва не провали една отлично планирана операция.

— Ти изобщо не трябваше да му даваш номера на Алон.

— Нямах друг избор. Куин беше съвсем конкретен в изискванията си. Той искаше Алон да разбере, че в колата има бомба. Искаше да знае и кой я е поставил там.

Бяха успели да се придвижат малко по малко обратно до панорамната площадка на Воробьовите хълмове. Младоженците ги нямаше, тяхното място бе заела нова брачна двойка. С тях се снимаше и дете — шест-седемгодишно момиченце с бяла рокля и цвете в косите.

— Хубаво момиченце — каза Алексей.

— Да — отвърна сдържано Катерина.

Розанов се взря изпитателно в нея.

— Въобразявам ли си — попита той най-сетне, — или наистина не ти се иска да се върнеш на терен?

— Въобразяваш си, Алексей.

— Защото, ако не си в състояние да изпълняваш задълженията си, аз трябва да знам.

— Попитай твоя нов кастрат дали съм способна.

— Знам, че беше…

— Това не е проблем — прекъсна го Катерина.

— Надявах се, че отговорът ти ще е точно такъв.

— Знаеше, че ще е такъв.

Бяха стигнали до причината за задръстването — една старица лежеше мъртва на улицата. Пазарската й мрежа лежеше до нея и ябълките се бяха разпилели на асфалта. Няколко автомобилни клаксона прозвучаха в знак на протест. Млад или стар човек, това нямаше значение. Животът в Русия не струваше нищо.

— Боже мили! — възкликна тихо Розанов, когато зърна през прозореца си размазаното тяло на старицата, докато минаваха край нея.

— Не е типично за теб да се разстройваш от гледката на малко кръв.

— Аз не съм като теб, Катерина. Аз убивам с писалка и хартия.

— Така правя и аз, ако няма нищо друго на разположение.

Алексей се усмихна.

— Радвам се да открия, че си запазила чувството си за хумор.

— Човек трябва да има чувство за хумор при този вид работа.

— Напълно съм съгласен. — Розанов извади папка от дипломатическото си куфарче.

— Какво е това?

— Президентът има още една работа, която иска да свършиш, преди да се прибереш в Русия.

Катерина взе папката и се загледа в снимката на първата страница. Млад или стар човек, това нямаше значение. Животът в Русия не струваше нищо. В това число и нейният.