Даниъл Силва
Английският шпионин (41)

41.

Долна Австрия

— Къде отиваме?

— На някое тихо място.

— Не мога да отсъствам от хотела задълго.

— Не се притеснявай, Реза. Тази вечер никой няма да си легне преди полунощ.

Яков хвърли продължителен поглед през рамо. Виена вече беше само едно петно от жълта светлина на хоризонта. Пред тях се простираха хълмистите нивя и лозя на Долна Австрия. Михаил караше с няколко километра над допустимата скорост. Той държеше волана с една ръка, а с другата потропваше нервно по скоростния лост. Това, изглежда, дразнеше Реза Назари.

— Кой е твоят приятел? — попита той Яков.

— Можеш да се обръщаш към него с името Исак.

— Синът на Авраам, клетото дете. Добре че се е появил архангелът. В противен случай… — Гласът му заглъхна. Той се загледа през прозореца към тъмните поля. Защо не се срещнахме на обичайното ни място?

— Промяна на декора.

— Защо?

— Случайно да си гледал новините днес?

— За Алон ли?

Яков кимна утвърдително.

— Моите съболезнования — каза иранецът.

— Спести ми го, Реза.

— Той щеше да става началник на службата ви, нали?

— Носеха се такива слухове.

— Така че сега, предполагам, Узи ще запази работата си. Той е добър човек, но не е Габриел Алон. Узи получи всички заслуги за взривяването на нашите съоръжения за обогатяване на уран, но всички знаят, че Алон бе този, който вмъкна онези повредени центрофуги в нашата мрежа за доставки.

— Какви центрофуги?

Реза Назари се усмихна. Това бе професионална усмивка, внимателна, дискретна. Той беше дребен слаб мъж с дълбоко поставени кафяви очи и ниско подстригана брада, по-скоро чиновник, отколкото полеви агент, човек с умерени възгледи — или поне така заяви, когато направи първоначалното си предложение към Службата две години по-рано, по време на едно работно посещение в Истанбул. Каза, че иска да спести на страната си още една катастрофална война, че иска да служи като мост между Службата и прогресивно мислещите като него хора във ВЕВАК. Мостът не излезе евтин. На Назари бяха платени над един милион долара — потресаваща сума по стандартите на Службата. В замяна той бе предоставял непрестанно висококвалифицирана информация, която бе дала на израелските политици и военни лидери безпрецедентен поглед върху иранските намерения. Реза Назари бе толкова ценен, че Службата бе създала убежище за неговото семейство, в случай че някога предателството му бъдеше разкрито. Без знанието на Реза процедурата по извеждането му бе задействана по-рано същия ден.

— Ние бяхме по-близо до създаването на ядрено оръжие, отколкото си давахте сметка — каза Назари. — Ако Алон не беше взривил онези четири съоръжения за обогатяване, след една година щяхме да имаме готово оръжие. Обаче ние възстановихме онези съоръжения и добавихме още няколко. И сега…

— Отново сте близо.

Реза кимна утвърдително.

— Но това, изглежда, не притеснява вашите приятели в Америка. Президентът иска да сключи своето споразумение. Време е да се оправят сметките, както се казва.

— Сметките на президента не интересуват нашата служба.

— Но вие споделяте неговото заключение, че сдобиването на Иран с ядрено оръжие е неизбежно. Узи няма стремеж към военна конфронтация. Обаче Алон беше друго нещо. Ако имаше възможност, той щеше да ни изравни със земята. — Иранецът бавно поклати глава. — Интересно защо Алон е следил онази кола в Лондон.

— Да — каза Яков. — Наистина е интересно.

Един пътен знак прелетя край прозореца на Назари: „Чехия 42 км“. Той отново погледна часовника си.

— Защо не се срещнахме на обичайното ни място?

— Имаме малка изненада за теб, Реза.

— Каква изненада?

— Нещо, с което да покажем нашата благодарност за всичко, което си направил.

— Колко остава?

— Не е далече.

— Трябва да се върна в хотела най-късно до полунощ.

— Не се притеснявай, Реза. Ще спазиш вечерния си час.

* * *

Яков Росман беше напълно искрен за две важни неща. Той наистина имаше изненада за своя ценен агент и те не бяха далече от мястото, където отиваха. Това беше вила, намираща се на около пет километра западно от град Айбестал — старомодна спретната къща, която граничеше от едната страна с лозе, а от другата — с пусто поле. Отвън вилата бе в приятно италианско жълто с обрамчени в бяло прозорци. Бе приветлива във всяко едно отношение, освен дето беше изолирана. Повече от километър делеше къщата от най-близкия й съсед. Никой нямаше да откликне на нечий вик за помощ. Изстрелът от пистолет, дори без заглушител, щеше да заглъхне сред хълмистата местност.

Вилата бе разположена на около петдесет метра от пътя и до нея се стигаше по непавирана алея, от двете страни на която се издигаха борове. Зад нея бе паркиран автомобил „Ауди А6“, от чийто двигател се носеше тихо цъкане и капакът му беше топъл на допир. Михаил спря до него, изключи двигателя, изгаси фаровете. Яков погледна Назари и се усмихна радушно.

— Не си донесъл нищо глупаво тази вечер, нали, Реза?

— Като например?

— Пистолет.

— Не нося пистолет — отговори иранецът. — Само жилетка с експлозиви.

Усмивката на Яков помръкна.

— Разтвори си палтото — каза той.

— От колко време работим заедно?

— От две години — отвърна Яков, — но тази вечер е по-различна.

— Защо?

— Ще видиш след минута.

— Кой е там?

— Разтвори палтото си, Реза.

Иранецът го направи. Яков извърши бързо, но щателно претърсване. Не намери нищо друго, освен портфейл, мобилен телефон, пакет френски цигари, запалка и ключ за стаята във виенския хотел „Интерконтинентал“. Той напъха всички предмети в джоба на седалката и кимна в огледалото за обратно виждане. Михаил слезе иззад волана и отвори вратата на Назари. На внезапно блесналата светлина Яков видя първите признаци на нещо повече от опасения по лицето на иранеца.

— Нещо не е наред ли, Реза?

— Ти си израелец, аз съм иранец. Защо трябва да съм нервен?

— Ти си най-важният ни сътрудник, Реза. Някой ден ще напишат книга за нас.

— Нека да бъде издадена дълго след като умрем.

Назари слезе от колата и вървейки редом с Михаил, тръгна към входа на вилата. Разстоянието беше само двайсет крачки — достатъчно дълго, за да се измъкне Яков от задната седалка и да извади пистолета от кобура на хълбока си. Той пъхна оръжието в джоба на палтото си и беше на крачка зад своя агент, когато стигнаха до вратата. Михаил я отвори с едно бутване. Назари се поколеба, после, побутнат от Яков, последва Михаил вътре.

Антрето тънеше в полумрак, но от стаята идваше светлина и във въздуха се стелеше лек дим, който миришеше на изгорели дърва. Михаил го въведе в хола, където в камината гореше буен огън. Алон и Келър стояха пред него, с гръб към стаята, сякаш потънали в мисли. Като видя двамата мъже, Назари замръзна намясто, а след това отстъпи назад. Яков го хвана за едната ръка, Михаил — за другата. Двамата повдигнаха леко Назари, така че подметките му не стигаха до голия дървен под.

Габриел и Кристофър се спогледаха усмихнато, сякаш на някаква неизречена тяхна си шега за сметка на госта им. После Габриел бавно се обърна, като че ли до този момент не бе забелязал раздвижването зад него. Назари се извиваше като увиснала на въдицата риба, хлътналите му очи бяха ококорени от ужас. Алон го огледа спокойно, килнал леко глава на една страна и подпрял с ръка брадичката си.

— Нещо не е наред ли, Реза? — попита той най-накрая.

— Ти си…

— Мъртъв? — Габриел се усмихна. — Съжалявам, Реза, но изглежда, сте пропуснали.

На масичката за кафе лежеше пистолет „Глок“ 45-и калибър — оръжие с поразяваща мощ, оръжие за масово унищожение. Алон се пресегна, взе пистолета за дръжката, преценявайки теглото и баланса му. Предложи пистолета на Келър, който протегна отбранително ръка, сякаш му предлагаше жив въглен от огъня. После Габриел приближи бавно до Назари и спря на три крачки от него. Пистолетът беше в дясната ръка на Алон. С лявата си ръка той посегна със скоростта на нападаща змия и сграбчи иранеца за гърлото. Лицето на Назари моментално придоби цвета на зряла слива.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Габриел.

— Съжалявам — изпъшка иранецът.

— Аз също, Реза. Но се опасявам, че е твърде късно за това.

Алон стисна по-силно, докато почувства, че хрущялът започна да пращи. След това допря дулото на пистолета в челото на Назари и натисна спусъка. Когато пистолетът изгърмя, Келър се обърна и се загледа в огъня. „Това беше лично — помисли си той. — А когато нещо е лично, има тенденцията да се обърка.“