Даниъл Силва
Английският шпионин (37)

37.

Вила „Уормуд“, Дартмур

Когато се върна във вила „Уормуд“ същата вечер, Габриел видя служебен на вид седан, паркиран на алеята. В кухнята госпожица Ковънтри раздигаше масата след вечеря, а в кабинета двама мъже играеха разгорещено шах. И двамата воюващи пушеха. Фигурите приличаха на войници, изгубени в мъглата на битката.

— Кой печели? — попита Алон.

— Кой, мислиш? — отговори с въпрос Ари Шамрон. Погледна към Келър и запита: — Ти някога ще местиш ли?

Кристофър го направи. Шамрон издиша тъжно и добави втория офицер на Келър към своя малък военнопленнически лагер. Фигурките бяха строени в две стройни редици до пепелника. Ари винаги бе налагал известна дисциплина на онези, които имаха нещастието да попаднат в ръцете му.

— Хапни нещо — каза той на Габриел. — Това няма да отнеме много време.

Госпожица Ковънтри бе оставила чиния с агнешко с грах в топлата фурна. Той яде сам на масата в кухнята, като слушаше развоя на играта в съседната стая. Потракването на шахматните фигури, щракането на старата запалка „Зипо“ на Шамрон: това беше странно успокояващо. От мъчителното мълчание на Келър Алон заключи, че битката не върви добре. Той изми чинията и приборите си, постави ги на сушилника и се върна в хола. Ари топлеше ръцете си на огъня в камината. Беше облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла риза от оксфордски памук и старо кожено яке с дупка на дясното рамо. Светлината на огъня се отразяваше в стъклата на очилата му с грозна метална рамка.

— Е? — попита Габриел.

— Той се бори упорито, но безрезултатно.

— Как е неговата игра?

— Той е смел, опитен, но му липсва стратегическа визия. Доставя му голямо удоволствие да убива, но не може да осъзнае, че понякога е по-добре да оставиш някой враг жив, отколкото да го убиеш.

Шамрон погледна Алон и се усмихна.

— Той е изпълнител, а не стратег.

Погледът на Ари се върна на огъня.

— Така ли си представяше, че ще бъде?

— Кое?

— Последната ти нощ на земята.

— Да — отвърна Габриел. — Точно така си представях, че ще бъде.

— Затворен с мен в тайна квартира. Британска тайна квартира — добави пренебрежително Шамрон. Огледа стените и тавана. — Подслушват ли?

— Те казват, че не подслушват.

— Вярваш ли им?

— Да.

— Не трябва. Всъщност — каза Ари — ти преди всичко не трябваше да се забъркваш в това търсене на Куин. Държа да отбележа, че аз бях против. Узи надделя.

— Откога слушаш Узи?

Шамрон сви рамене, признавайки поражението си.

— От известно време имах празно квадратче срещу името на Еймън Куин — каза той. — Исках ти и приятелят ти да сложите отметка в него, преди някой друг самолет да падне от небето.

— Квадратчето все още е празно.

— Но не задълго. — Пламъчето на запалката на Ари Шамрон проблесна. Острата миризма на турски тютюн се смеси с аромата на дъбови дърва и въглища.

— А какво ще кажеш за теб? — попита Габриел. — Мислил ли си, че това ще свърши така?

— С твоята смърт ли?

Алон кимна утвърдително.

— Твърде много пъти, за да ги броя.

— Онази нощ в пустинята Руб ел Хали — каза Габриел.

— Какво ще кажеш за Харич?

— И за Москва.

— Да — кимна Шамрон. — Винаги ще я има Москва. Точно заради Москва сме тук.

Той пуши известно време мълчаливо. Обикновено Габриел го молеше да спре, но не и този път. Ари беше в траур. Той беше на път да изгуби син.

— Твоята приятелка от „Телеграф“ току-що е разговаряла по телефона с Узи.

— Как е минало?

— Очевидно той е говорил много добре за теб — огромен талант, голяма загуба за страната. Изглежда, в Израел тази вечер е по-малко безопасно. — Шамрон замълча, после добави: — Мисля, че той всъщност се радва.

— На коя част?

— На всичко. В крайна сметка — поясни Ари, — ако си мъртъв, не можеш да станеш следващият началник.

Алон се усмихна.

— Не позволявай на въображението си да се развихри — каза Шамрон. — Веднага щом всичко това приключи, си заминаваш у дома в Йерусалим, където чудодейно ще възкръснеш.

— Точно като…

Ари вдигна ръка. Той бе израснал в едно село в Източна Полша, където се извършвали постоянни погроми. Шамрон все още се помиряваше с християнството.

— Изненадан съм, че не пристигна в Англия с екипа за извеждане — каза Габриел.

— Тази мисъл ми мина през ума.

— Но?

— Важно е да изпратим на руснаците посланието, че ще платят висока цена, ако убият нашия бъдещ шеф. Иронията е, че съобщението ще бъде изпратено от теб.

— Смяташ ли, че руснаците разбират от ирония?

— Толстой е разбирал. Обаче царят разбира само от сила.

— Какво ще кажеш за иранците?

Шамрон обмисли въпроса, преди да отговори.

— Те имат да губят по-малко — каза накрая. — Ето защо трябва да действаме с тях по-внимателно.

Той хвърли фаса си в огъня и извади друга цигара от смачкания си пакет.

— Човекът, когото търсиш, е във Виена. Отседнал е в хотел „Интерконтинентал“. От интендантството са уредили квартира за теб и Келър. Там ще намерите и двама стари приятели. Използвайте ги, както намерите за добре.

— Ами Ели?

— Той все още седи в онази противна дупка в Лисабон.

— Убеди го да отиде във Виена.

— Искаш ли лисабонският апартамент да остане под наблюдение?

— Не — отвърна Алон. — Куин никога повече няма да стъпи там. Лисабон изигра ролята си.

Ари бавно кимна в знак на съгласие.

— Що се отнася до комуникацията с теб — каза той, — ще трябва да го направим по старомодния начин, както по време на операцията „Божи гняв“.

— Трудно е да действаш по старомодния начин в съвременния свят.

— Ти притежаваш дарбата да направиш четиристотингодишна картина отново да изглежда като нова. Сигурен съм, че ще измислиш нещо. — Шамрон погледна ръчния си часовник. — Иска ми се да можеше да проведеш един последен телефонен разговор с жена си, но се страхувам, че това е невъзможно при тези обстоятелства.

— Как прие тя новината за моята смърт?

— Както можеше да се очаква. — Ари погледна Габриел.

— Ти си късметлия. Няма много жени, които биха оставили съпрузите си да тръгнат на война срещу Кремъл през последните седмици на бременността си.

— Това е част от сделката.

— И аз така си мислех. Посветих живота си на моя народ и моята страна. И в течение на времето прогоних всичките си любими хора. — Шамрон замълча, после добави: — Всички, освен теб.

Навън отново заваля дъжд — внезапен порой, от който едри капки западаха със съскане върху скарата на камината. Ари сякаш не забеляза, втренчил поглед в часовника си. Времето винаги бе било негов враг, но никога повече от сега.

— Колко време остава? — попита той.

— Не много — отговори Габриел.

Шамрон пушеше мълчаливо, докато дъждовните капки се принасяха в жертва върху нажежената до червено решетка.

— Така ли си представяше, че ще бъде? — попита той.

— Точно така си го представях.

— Ужасно е, нали?

— Кое, Ари?

— Детето да умре преди родителя. Това преобръща естествения ред на нещата. — Той хвърли угарката си в огъня.

— Човек не може да скърби подобаващо. Може само да мисли за отмъщение.

* * *

Също като Габриел, Ари Шамрон се бе приспособил само донякъде към съвременния свят. Той носеше неохотно мобилен телефон, защото знаеше по-добре от повечето хора до каква степен тези устройства можеха да се обърнат срещу своите потребители. В момента телефонът лежеше в дървената кутия на бюрото на Париш, запазена за забранените вещи на „гостите“. Париш не се срамуваше да признае, че не харесва стареца. Пуши! Мили боже, колко пуши! Беше по-лош от младия англичанин, който постоянно бродеше из пустошта. Старецът миришеше като пепелник. Приличаше на истински смъртник. А зъбите му! Усмивката му беше като железен капан и почти толкова приятна.

Не беше ясно дали старият господин планираше да прекара нощта във вилата. Той с нищо не бе подсказал какви са намеренията му, а Париш не беше получил други указания от Воксхол Крос, освен една любопитна бележка по отношение на уебсайта на вестник „Телеграф“. Париш трябваше да го проверява редовно от полунощ нататък. Там щеше да излезе статия, която щеше да представлява интерес за двамата мъже от Израел. От Воксхол Крос не си бяха направили труда да споменат защо тя щеше да ги заинтересува. Несъмнено това щеше да е очевидно. Париш трябваше да разпечата тази статия и да я даде на двамата мъже — без коментар и с подобаваща тържественост, каквото и да означаваше това. Той бе работил за МИ6 почти трийсет години на различни длъжности. Беше свикнал да получава странни инструкции от централата. От опит знаеше, че те съпътстват важни операции.

И така, Париш остана на бюрото си до късно през нощта, дълго след като госпожица Ковънтри бе закарана до дома й в потъналото в мрак село Девън и дълго след като охранителите, изтощени да търчат цял ден след младия англичанин през пустошта, си бяха легнали да спят. Охраната мина на електронен режим, което означаваше, че се осъществява от машини, а не от хора. Париш прочете няколко страници от П. Д. Джеймс^[1], да бъде благословена душата й, и послуша малко Хендел по радиото. Ала основно слушаше шума на дъжда. Още една гадна нощ. Кога ли щеше да свърши?

Най-накрая, когато стана полунощ, той влезе в интернет и написа адреса на „Телеграф“. На страницата му имаше обичайните брътвежи: уестминстърска караница за Националната здравна служба, бомбен атентат в Багдад, нещо за любовния живот на попзвезда, която Париш намираше за много отблъскваща. Обаче нямаше нищо, което би могло да представлява дори и мъничък интерес за „гостите“ от Светите земи. О, имаше някакъв слабичък лъч надежда по отношение на преговорите за ядрената програма на Иран, но със сигурност не беше нужно точно Париш да им казва за това.

Така че той се върна към книгата си от П. Д. Джеймс и музиката на Хендел до дванайсет и пет, когато кликна на иконката за презареждане на страницата и видя същите глупости, както преди. В дванайсет и десет нищо не се беше променило. Но когато презареди страницата в дванайсет и петнайсет, тя замръзна като леден блок. Париш не беше експерт в областта на кибернетиката, но знаеше, че уебсайтове често блокират в периоди на преход или натоварен трафик. Знаеше също, че никакъв брой кликвания или почукване на клавишите няма да ускори процеса, така че си позволи да прочете още няколко изречения от романа, докато уебстраницата се освободи от дигиталните ограничения.

Случи се точно в дванайсет часа и седемнайсет минути след полунощ. Страницата се раздвижи и в най-горната й част се появиха три думи. Бяха написани с едър шрифт, едър колкото Дартмур. Париш спомена всуе името Господне, веднага съжали и кликна на иконката за разпечатване. После пъхна страниците в джоба на палтото си и пое през двора към задната врата на вилата. Докато вървеше, не спираше да прехвърля през ума си странните инструкции, които бе получил от Воксхол Крос. С подобаваща тържественост, наистина! Но как точно трябваше да се съобщи на един човек, че е мъртъв?