Даниъл Силва
Английският шпионин (32)

32.

Вила „Уормуд“, Дартмур

Тази вечер Греъм Сиймор наистина остана за вечеря във вила „Уормуд“, а също и дълго време след това. Госпожица Ковънтри им сервира овчарски пай и прилично червено вино на масата в кухнята и след това ги остави на топлещия огън на камината в хола и на миналото. Габриел до голяма степен остана наблюдател на разговорите, свидетел, който си водеше бележки. Келър говори най-много. Той разказа за работата си под прикритие в Белфаст, за смъртта на Елизабет Конлин и за Куин. Разказа също за нощта през януари 1991 г., когато бойният му отряд бе попаднал под въздушните удари на коалиционните сили в Западен Ирак, и за дългото си странстване, докато попадне в отворените обятия на дон Антон Орсати. Сиймор предимно слушаше, без да го прекъсва и без да го съди, дори когато Кристофър описа някои от многобройните убийства, които бе извършил по заповед на дона. Греъм не се интересуваше от раздаването на правосъдие. Той се интересуваше само от Келър.

И така, той отвори бутилка от най-доброто малцово уиски във вилата, сложи една цепеница върху купчината жарава в камината и предложи споразумение, което би довело до репатрирането на Келър. Той щеше да бъде назначен на работа в МИ6 с ново име и идентичност. Кристофър Келър щеше да остане мъртъв за всички, освен за близките си и за службата. Той щеше да се занимава със случаите, които са подходящи за специалните му умения. При никакви обстоятелства Келър нямаше да изготвя официални документи на някое бюро във Воксхол Крос. В МИ6 имаше достатъчно анализатори, които да правят това.

— А ако срещна случайно някой стар приятел на улицата?

— Кажи му, че се е припознал, и продължи да вървиш.

— Къде ще живея?

— Където си поискаш, стига да е в Лондон.

— Какво ще кажеш за моята вила в Корсика?

— Ще видим.

От своя наблюдателен пост край огъня Габриел леко се усмихна. Кристофър продължи да задава въпроси:

— За кого ще работя?

— За мен.

— Какво ще правя?

— Каквото ми потрябва.

— А когато те няма?

— Аз няма да ходя никъде.

— Аз прочетох друго във вестниците.

— Едно от нещата, които скоро ще научиш, работейки за МИ6, е, че вестниците почти винаги грешат. — Сиймор вдигна чашата си и разгледа цвета на уискито на светлината на огъня.

— Какво ще кажем на персонала? — попита Келър.

— Възможно най-малко.

— Няма начин да премина традиционното проучване.

— Не мисля така.

— Какво ще кажеш за парите ми?

— Колко са?

Кристофър му отговори честно. Сиймор изненадано повдигна вежди.

— Ще трябва да измислим нещо с адвокатите.

— Не харесвам адвокатите.

— Е, не можеш да ги държиш скрити в тайни банкови сметки.

— Защо не?

— По очевидни причини: служителите на МИ6 нямат право да имат такива сметки.

— Аз няма да бъда нормален служител на МИ6.

— Въпреки това трябва да играеш по правилата.

— Никога не съм го правил преди.

— Да — каза Греъм. — Ето защо си тук.

* * *

И така продължиха дълго след полунощ, докато най-накрая постигнаха споразумение и Сиймор отново се напъха в задната част на неотговарящия на ранга му необозначен микробус. Той остави във вилата един лаптоп, чрез който не можеше да се осъществи връзка с външния свят, и защитена с парола флашка, която съдържаше два видеозаписа. Първият бе монтаж от подбрани кадри от камерите на системата за видеонаблюдение, показващи докарването на синьото беемве до летище Хийтроу. За първи път колата се появяваше в полезрението на камерите за видеонаблюдение близо до Бристол няколко часа преди атентата. Шофьорът караше право към Лондон по магистрала М4. Той носеше шапка и слънчеви очила, които скриваха чертите му за камерите. Водачът на автомобила спря веднъж да зареди гориво, плати в брой и не каза нищо на служителя на бензиностанцията по време на плащането. Той не разговаря с никого на паркинга на Терминал 3 на Хийтроу, където остави беемвето в 11:30 часа — половин час след като самолетът на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет 501, бе излетял от Лисабон. След като измъкна един куфар от задната седалка, мъжът влезе в терминала и се качи на влака „Хийтроу Експрес“ до лондонската гара Падингтън, където го чакаше мотоциклет. Един час по-късно мотоциклетистът излезе извън обхвата на системата за видеонаблюдение на един провинциален път, южно от град Лутън. До момента мотоциклетистът оставаше в неизвестност. Откъде бе тръгнал автомобилът в деня на атентата, никога не бе установено.

Вторият видеозапис бе посветен изцяло на жената. Той започваше с нейното преминаване през летище Хийтроу и завършваше с изчезването й сред дима и хаоса, който бе предизвикала на лондонската улица „Бромптън Роуд“. Към него Габриел добави няколкоминутен „видеоматериал“ от собствената си памет. В него имаше кадри на жена, която седеше сама в един уличен ресторант, на жена, която спираше внезапно такси на оживен булевард, и на жена в самолет, която го гледаше право в лицето, без никакви признаци за разпознаване. Помисли си, че е добра, че е достоен противник. Жената бе знаела, че я следят опасни мъже, и все пак нито веднъж не бе показала страх или дори някакво безпокойство. Възможно бе Куин да я бе срещнал по време на пътуванията си из преизподнята на глобалния тероризъм, но Алон се съмняваше в това. Жената беше професионалист, и то елитен професионалист. Тя беше от по-голям калибър, от по-висока класа.

Габриел отново изгледа видеозаписа от самото начало, видя как беемвето влезе в лентата за автобуси пред банка Ейч Ес Би Си, как жената слезе от него и спокойно се отдалечи. После видя как двама мъже изскачат от сребрист „Фолксваген Пасат“ — единият, въоръжен с пистолет, другият, разчитащ само на груба сила — и подкарват тълпите към безопасно място. На четиресет и петата секунда на улицата настъпи мъртвешка тишина и спокойствие. След това се виждаше как един мъж се втурва стремглаво към един бял форд, заклещен в застиналия трафик. Бомбата заличи кадъра. Тя трябваше да заличи от земята и мъжа. Може би Греъм Сиймор беше прав. Може би в крайна сметка Габриел беше архангел.

Почти се разсъмваше, когато той изключи лаптопа. Както бе инструктиран, Алон го върна на пазача Париш по време на закуската, заедно с написана на ръка бележка, която трябваше да бъде предадена лично на Греъм Сиймор във Воксхол Крос. В нея Габриел искаше разрешение да проведе две срещи: едната с най-видния лондонски политически журналист, а другата с най-известния родоотстъпник на света. Сиймор одобри и двете искания и изпрати един служебен ван без обозначения във вила „Уормуд“. В късния следобед на същия ден ванът се носеше с пълна скорост покрай стръмните крайморски скали на полуостров Лизард в Западен Корнуол. Келър, изглежда, не беше сам. Покойният Габриел Алон също се прибираше у дома.