Даниъл Силва
Английският шпионин (3)

3.

Карибските острови — Лондон

Първият признак за наличието на проблем се появи, когато агенцията за отдаване под наем на плавателни съдове „Пегасъс Глоубъл“ в Насау съобщи, че на нейно рутинно съобщение до един от корабите й — 47-метровата луксозна моторна яхта „Аврора“, не е получила никакъв отговор. Оперативният център на „Пегасъс“ незабавно поиска помощ от всички търговски кораби и плавателни съдове за развлечение в близост до Подветрените острови и само след минути от екипажа на либерийски петролен танкер съобщиха, че са видели необичайно зарево в този район около 3:45 часа тази сутрин. Малко след това екипажът на кораб контейнеровоз забеляза една от спасителните лодки на „Аврора“ да плава празна, носена от течението, на около сто мили югоизточно от Густавия. Едновременно с това частен плавателен съд се натъкна на спасителни пояси и други плаващи отломки на няколко мили на запад. Страхувайки се от най-лошото, управата на „Пегасъс“ се обади на Британския върховен комисариат в Кингстън и информира почетния консул, че „Аврора“ е изчезнала и се предполага, че е потънала. След това управата изпрати копие на списъка на пасажерите, в който фигурираше кръщелното име на бившата принцеса. „Кажете ми, че не е тя“ — изрече невярващо почетният консул, но от управата на „Пегасъс“ потвърдиха, че пътничката наистина е била бившата съпруга на бъдещия крал. Консулът веднага позвъни на началниците си в Министерството на външните работи в Лондон и те определиха положението за достатъчно сериозно, за да бъде събуден премиерът Джонатан Ланкастър, в който момент кризата наистина започна.

Премиерът съобщи новината на бъдещия крал по телефона в един и половина, но изчака до девет часа, за да информира британския народ и света. Застанал с мрачно лице пред черната врата на Даунинг стрийт №10, той съобщи фактите, които бяха известни по това време. Бившата съпруга на бъдещия крал е пътувала до Карибите в компанията на Саймън Хейстингс Кларк и две нейни дългогодишни приятелки. На ваканционния остров Сен Бартелеми компанията се качила на луксозната моторна яхта „Аврора“ за планиран едноседмичен круиз. Загубен бил всякакъв контакт с кораба, били открити отломки на повърхността на морето. „Надяваме се и се молим принцесата да бъде намерена жива — заяви тържествено премиерът, — но трябва да се подготвим и за най-лошото.“

През първия ден на издирването не бяха открити никакви корабни останки или оцелели. Не бяха намерени такива нито на втория, нито на третия ден. След като разговаря с кралицата, премиерът обяви, че неговото правителство работи с презумпцията, че любимата принцеса е мъртва. Издирващите екипи в Карибския район насочиха усилията си към намирането по-скоро на останките от корабокрушението, отколкото на телата. Търсенето не трая дълго. И наистина, четиресет и осем часа по-късно един безпилотен батискаф, управляван от френския флот, откри „Аврора“ да лежи на морското дъно, на шестстотин метра дълбочина. Експертът, който разгледа видеоизображенията, заяви, че е очевидно, че корабът е претърпял някакъв вид катастрофа, почти със сигурност експлозия. „Въпросът е — каза той — дали тя е била нещастен случай, или е била умишлено предизвикана?“

* * *

Повечето хора в страната — според едно надеждно допитване — отказаха да повярват, че нея наистина я няма. Надеждите им се осланяха на факта, че бе намерена само едната от двете спасителни лодки на „Аврора“. Сигурно, твърдяха хората, тя е била отнесена от течението в открито море или е била изхвърлена на брега на някой безлюден остров. Един ползващ се с лоша слава уебсайт стигна дотам да съобщи, че е била забелязана на Монсерат. Друг заяви, че принцесата си живее спокойно на крайбрежието в графство Дорсет. Любителите на конспирации съчиниха сензационни истории за заговор да бъде убита принцесата, замислен от Тайния съвет на кралицата и изпълнен от Секретната разузнавателна служба на Великобритания, по-известна като МИ6. Върху нейния шеф Греъм Сиймор бе оказан силен натиск да публикува абсолютно опровержение на тези твърдения, но той твърдо отказа.

— Това не са твърдения — каза той на външния министър по време на напрегната среща в голямата централа на службата, намираща се на брега на реката. — Това са небивалици, разпространявани от хора с психични разстройства, и аз няма да ги удостоя с отговор.

Неофициално обаче Сиймор вече бе стигнал до извода, че експлозията на борда на „Аврора“ не е била нещастен случай. До същото заключение бе стигнал и неговият колега, шефът на Генералната дирекция за външна сигурност (ГДВС) — авторитетната френска разузнавателна служба. Техният анализ на видеоизображенията на корабните останки бе установил, че „Аврора“ е била взривена от бомба, експлодирала под палубата. Но кой бе внесъл тайно устройство на борда на кораба? И кой бе задействал детонатора? Основен заподозрян на ГДВС беше мъжът, нает на мястото на изчезналия готвач на „Аврора“ вечерта преди яхтата да напусне пристанището. Французите изпратиха на МИ6 видеозапис с лошо качество от пристигането му на летището в Густавия, заедно с няколко неясни снимки, заснети от охранителните камери на няколко магазина. На тях се виждаше мъж, на когото не му пукаше, че ще бъде сниман.

— Не ми прилича на човек, който би потънал с кораба — каза Сиймор на събранието на неговите старши служители. — Този мъж е жив. Разберете кой е той всъщност и къде се крие, за предпочитане преди франсетата.

Той беше като шепот в полутъмен параклис, като висящ конец от подгъва на излязла от употреба дреха. Те пуснаха снимките за издирване в компютрите. И когато не намериха съвпадение, го потърсиха по старомодния начин: чрез обикаляне на улиците и пликове с пари — американски пари, разбира се, защото в пъкления свят на шпионажа доларите си оставаха резервната валута. Агентът на МИ6 в Каракас не можа да открие никаква следа от него. Нито пък намек за майка с поетична душа от английско-ирландски произход или баща испанец, който притежава бизнес. Адресът от паспорта му се оказа на изоставен парцел в един каракаски бедняшки квартал; последният му известен телефонен номер беше отдавна закрит. Един платен агент във венесуелските тайни служби заяви, че е чул слухове за връзка с Фидел Кастро, но източник, близък до кубинското разузнаване, промърмори нещо за колумбийските картели. „Може би някога — каза един некорумпиран полицай в Богота, — но той отдавна се раздели с наркобароните. Последното нещо, което чух, е, че живее в Панама с една от бившите любовници на Нориега. Той имаше няколко милиона, скрити в офшорна панамска банка, и апартамент до плажа в Плая Фаралон.“ Бившата любовница отрече да го познава, а управителят на въпросната банка, след като прие подкуп от десет хиляди долара, не можа да намери информация за каквито и да е сметки на негово име. Що се отнася до жилището край плажа във Фаралон, един съсед не си спомняше почти нищо за външния му вид, но помнеше гласа му. „Говореше с особен акцент — каза той. — Звучеше така, сякаш е от Австралия. Или пък от Южна Африка?“

Греъм Сиймор надзираваше търсенето на неуловимия заподозрян от комфортния си кабинет — най-хубавия кабинет в шпионския свят: с английска градина като преддверие, огромно махагоново бюро, използвано от всички предшестващи го началници, високи прозорци, гледащи към река Темза, и величествен старинен подов часовник, изработен не от някого другиго, а от сър Мансфийлд Смит-Къминг — първия директор на британската Секретна разузнавателна служба. Великолепието на заобикалящата го обстановка изнервяше Греъм. В далечното си минало той беше полеви агент с добра репутация не в МИ6, а в МИ5 — по-малко бляскавата Служба за вътрешна сигурност на Великобритания, където бе работил отлично, преди да направи краткото пътуване от Темс Хаус до Воксхол Крос^[1]. Имаше хора в МИ6, които негодуваха срещу назначаването на външен човек, но повечето служители гледаха на „прекосяването“, както стана известно в занаята, като един вид завръщане у дома. Бащата на Сиймор беше легендарен офицер от МИ6, ветеран от военновременната програма „Двойна игра“^[2], агент, оказал влияние върху събитията в Близкия изток. А сега неговият син, в разцвета на силите си, седеше зад бюрото, пред което бе стоял чинно Сиймор старши.

С властта обаче често идва чувството за безпомощност и Сиймор — шпионинът от висок ранг, шпионинът управленец, скоро бе обхванат от него. Тъй като търсенето вървеше безуспешно и натискът от Даунинг стрийт и двореца се увеличаваше, раздразнението му нарастваше. Той държеше снимка на мишената на бюрото си редом с викторианската мастилница и автоматичната писалка „Паркър“, която използваше, за да подписва документите. Имаше нещо познато в лицето на снимката. Греъм подозираше, че някъде — на друго бойно поле, в друга страна — пътищата им са се пресекли. Нямаше значение, че според базата данни на службата не беше така. Сиймор вярваше повече на собствената си памет, отколкото на паметта на който и да е правителствен компютър.

И така, докато полевите агенти преследваха фалшиви следи и проучваха безплодни източници, Греъм провеждаше собствено разследване от позлатената си клетка на върха на Воксхол Крос. Той започна да тършува в изумителната си памет и когато тя го разочарова, поиска достъп до купчина досиета на свои стари случаи в МИ5 и прерови и тях. Обаче отново не откри никаква следа за издирвания субект. Накрая, на сутринта на десетия ден, телефонът на бюрото му иззвъня спокойно. Отличителната мелодия му подсказа, че се обажда Узи Навот, директорът на прословутата тайна разузнавателна служба на Израел. Сиймор се поколеба, после предпазливо вдигна слушалката до ухото си. Както обикновено, израелският шпионски шеф не си направи труда да се занимава с размяна на любезности.

— Мисля, че може би намерихме човека, когото търсите.

— Кой е той?

— Един стар приятел.

— Наш или ваш?

— Ваш — отвърна израелецът. — Ние нямаме приятели.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Не по телефона.

— Колко скоро можеш да пристигнеш в Лондон? Линията прекъсна.