Даниъл Силва
Английският шпионин (26)

26.

Летище Хийтроу, Лондон

Продължителността на полета беше два часа и четиресет и шест минути. Жената, наречена Ана Хубер, прекара пътуването, без да яде и да пие нещо друго, освен шампанското. Половин час преди времето за кацане тя занесе чантата си в тоалетната и заключи вратата. Габриел се замисли за посещението на Куин в Йемен, където бе работил с Ал Кайда върху бомба, способна да взриви самолет. Помисли си, че може би така ще свърши всичко. Щеше да полети към смъртта си в някое зелено английско поле, закопчан с колан за седалката заедно с някакъв йоркширски бизнесмен. Тогава вратата на тоалетната внезапно се отвори със скърцане и жената отново се появи. Беше сресала тъмната си коса и бе добавила малко цвят на бледите си бузи. Докато се връщаше на мястото си, сините й очи се плъзнаха край Алон без никакъв признак, че го е разпознала.

Самолетът излезе от един облак и се приземи тежко на пистата, от което се отвориха няколко от багажните отделения над седалките. Беше малко след един на обяд, но навън цареше сумрак, сякаш бе привечер. Бизнесменът скоро отново закрещя по мобилния си телефон — изглежда, кризата в делата му не се беше разрешила. Габриел включи блекбърито си и научи, че сребрист „Фолксваген Пасат“ ще чака пред Терминал 3. Той изпрати потвърждение, че е получил съобщението, а когато светлинният сигнал за коланите угасна, бавно се изправи и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха да слязат от самолета. Жената, наречена Ана Хубер, бе заклещена до прозореца, прегърбена, натоварена с дамската си чанта. Когато вратите на отсека се отвориха, Алон я изчака да излезе на пътеката. Тя му кимна кратко в знак на благодарност — пак нямаше никакви признаци, че го е разпознала — и влезе в пътническия ръкав.

Германският й паспорт й позволи да влезе в Обединеното кралство по специалната пътека за членове на ЕС. Габриел стоеше точно зад нея, когато британският граничен полицай попита за естеството на посещението й. Алон не можа да чуе отговора й, макар че той явно се хареса на офицера, който я възнагради с топла усмивка. Габриел не получи такова посрещане. Имиграционният офицер сложи печат в паспорта му с едва прикрита рязкост и му го върна, без да го погледне в очите.

— Приятно пребиваване — каза той.

— Благодаря — отговори Алон и тръгна след жената.

Той я настигна на ескалатора, който отвеждаше пътниците в залата за пристигащи. Един редови агент от лондонската централа стоеше до парапета близо до две забулени в черно жени. Той държеше бял лист хартия, на който пишеше „Аштън“, и лицето му изразяваше голямо отегчение. Агентът натъпка листа в джоба си и се присъедини към Габриел, докато той си проправяше път между разплаканите членове на едно семейство.

— Къде е колата?

Агентът кимна към най-лявата врата.

— Върни се до парапета и вдигни листа с името си. След няколко минути ще дойде друг мъж.

Агентът изостана назад. Навън колона от таксита и летищни автобуси чакаше в мрака на ранния следобед. Жената си проправи път през трафика и се запъти към паркинга за краткосрочен престой. Това беше единственият сценарий, за който Габриел не бе помислил. Той извади блекбърито си и позвъни на Келър.

— Къде си?

— При паспортния контрол.

— Има един човек в залата за пристигащи с табела, на която пише „Аштън“. Кажи му да те заведе до колата.

Алон прекъсна връзката, без да каже нито дума повече, и последва жената на паркинга. Автомобилът й — синьо беемве седан с британска регистрация — беше на второ ниво. Тя извади ключа от чантата си, отключи вратите с дистанционното и се настани на шофьорската седалка. Габриел звънна на Келър за втори път.

— Къде си в момента?

— Зад волана на един сребрист пасат.

— Вземи ме от изхода на паркинга за краткосрочен престой.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Ако не си там след две минути, ще я изпуснем.

Алон прекъсна връзката и се скри зад една бетонна колона, когато беемвето премина край него. После се спусна тичешком по рампата и се върна на нивото на терминала за пристигащи. Беемвето се показа на изхода. То мина край позицията на Габриел и изчезна от погледа му. Алон започна да набира номера на Кристофър за трети път, но спря, когато видя присветващите фарове на бързо приближаващ фолксваген. Той се шмугна на пасажерската седалка и махна на Келър да кара напред. Настигнаха беемвето, когато то завиваше към шосе А4, водещо към Западен Лондон. Кристофър отпусна педала на газта и запали цигара. Габриел отвори прозореца си и позвъни на Греъм Сиймор.

* * *

Обаждането дойде по време на кратката пауза между заседанието с ръководния му състав и посещението на шефа на йорданското разузнаване — човек, когото Сиймор тайно ненавиждаше. Греъм записа набързо главните подробности. По-късно му се искаше да не го беше правил. Жена на име Ана Хубер с германски паспорт и франкфуртски адрес току-що бе пристигнала в Лондон от Лисабон, където бе прекарала една нощ в апартамент, свързан с Еймън Куин. На летище Хийтроу бе взела синьо беемве с британска регистрация AG62 VDR от паркинга за краткосрочен престой. Сега колата пътуваше към Лондон, следвана от бъдещия шеф на израелското разузнаване и един дезертьор от САС, превърнал се в професионален убиец.

Сиймор бе приел обаждането по телефона, запазен за личните му разговори. До него бе апаратът за пряка връзка с Аманда Уолъс в Темс Хаус. Той се поколеба няколко секунди, след това вдигна слушалката до ухото си. Телефонът звънна, без да набира номер. Гласът на Аманда веднага прозвуча в другия край на линията.

— Греъм — каза тя весело. — Какво мога да направя за теб?

— Опасявам се, че моята операция вече се провежда на британска територия.

— Под каква форма?

— Една кола се е отправила към центъра на Лондон.

* * *

След като затвори, Аманда Уолъс се качи в личния си асансьор и слезе до оперативния център. Настани се на обичайния си стол на командния пулт и грабна телефона, който отново я свърза с Греъм Сиймор.

— Къде са те? — попита тя.

Изтекоха десет напрегнати секунди, преди Сиймор да отговори. Беемвето наближаваше надлеза Хамърсмит. Аманда Уолъс нареди на един от техниците да пусне картина от системите за видеонаблюдение на екрана в оперативния център. Двайсет секунди по-късно тя видя синьото беемве да профучава сред трафика под дъжда.

— С каква кола е Алон?

Сиймор отговори точно когато пасатът премина пред обектива, три коли зад беемвето. Аманда нареди на техниците от оперативния център да следят движението на двете превозни средства. След това позвъни на шефа на отдел А4 — звеното за тайно наблюдение и оперативна работа на МИ5, и му нареди да постави колите под физическо наблюдение.

В оперативния център влязоха забързано другите служители от ръководния състав, в това число и заместник-директорът Майлс Кент. Аманда Уолъс го помоли да пусне за проверка регистрацията на беемвето. След по-малко от минута Кент вече имаше отговор — в базата данни нямаше сведения за AG62 VDR. Регистрационният номер бе фалшив.

— Разберете дали някое синьо беемве е било обявено за откраднато — нареди рязко Аманда.

Това търсене отне повече време, отколкото първото — близо три минути. Беемве от същата година и модел бе изчезнало преди четири дни в морския град Маргейт. Но то беше сиво, а не синьо.

— Сигурно са го боядисали — каза Аманда. — Разберете кога е оставено на паркинга на Хийтроу и ми осигурете видеозаписа.

Тя погледна към видеостената в оперативния център. Беемвето минаваше през кръстовището на Уест Кромуел Роуд и Ърлс Корт Роуд. Пасатът беше три коли зад него. Габриел Алон, когото Аманда бе срещала само веднъж, се виждаше ясно на пасажерската седалка. Мъжът зад волана — също.

— Кой е шофьорът на преследващата кола? — попита тя Греъм Сиймор.

— Това е дълга история.

— Сигурна съм, че е така.

Беемвето приближаваше Природонаучния музей. Околните тротоари бяха претъпкани с ученици. Аманда Уолъс стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Въпреки това, когато заговори, гласът й прозвуча спокойно и уверено:

— Не съм готова да позволя това да продължи още дълго, Греъм.

— Аз ще подкрепя решението ти, каквото и да е то.

— Много мило от твоя страна. — В гласа й се долови остър сарказъм. Тя все още гледаше видеостената. — Кажи на Алон да се оттеглят. Оттук ще я поемем ние.

Уолъс чу как Сиймор предаде съобщението. После вдигна слушалката на телефона, запазен за връзка с началника на Скотланд Ярд, лондонската полиция. Комисарят вдигна веднага.

— Има едно тъмносиньо беемве седан, което кара на изток по Кромуел Роуд. Британска регистрация AG62 VDR. Известно ни е, че регистрационният номер е фалшив, колата почти сигурно е открадната, а жената, която я кара, е свързана с известен терорист.

— Какво ще ми препоръчате?

Аманда се втренчи във видеостената. Беемвето беше на Бромптън Роуд и се насочваше към Хайд Парк Корнър. През три коли зад него, движейки се със същата скорост беше сребристият пасат.

* * *

В края на площад „Бромптън“ стоеше моторизиран лондонски полицай. Той не обърна внимание на беемвето, когато то профуча край него. Не обърна глава и при приближаването на сребристия пасат. Габриел вдигна блекбърито до ухото си.

— Какво става? — попита той Греъм Сиймор.

— Аманда е наредила на Скотланд Ярд да се намеси и да задържи жената.

— Къде са те?

— Един екип се спуска по Парк Лейн. Втори екип приближава Хайд Парк Корнър откъм „Пикадили“.

Край опръсканото от дъжда стъкло на Алон пробягаха редица луксозни магазини. Художествена галерия, шоурум за домашен дизайн, агенция за недвижими имоти, кафене на открито, където туристи посръбваха напитки под зелена тента. В далечината зави сирена. Тя прозвуча на Габриел като дете, плачещо за майка си.

Келър внезапно удари спирачка. Отпред червената светлина на светофара бе спряла движението. Две коли — такси и частен автомобил — разделяха Алон и Кристофър от беемвето. Пред тях се простираше Бромптън Роуд. От дясната страна на улицата се издигаха пищните кули на универсалния магазин „Хародс“. Воят на сирените се усили, но полицейските патрулки все още не се виждаха.

Светофарът превключи на зелено, превозните средства потеглиха. Те минаха по улица „Монпелие“ край друга редица от магазини и кафенета. След това беемвето зави в една алея, запазена за автобуси, и спря пред клон на банка Ейч Ес Би Си. Предната врата се отвори, жената слезе и спокойно се отдалечи. В един миг тя изчезна под балдахина от чадъри, поклащащи се като гъби по протежение на тротоара.

Габриел погледна синята кола, паркирана до бордюра, тълпите туристи и пешеходци, крачещи бързо под дъжда, и приказната фасада на емблематичния универсален магазин, издигащ се на отсрещната страна на улицата. Накрая сведе поглед към блекбърито, което вибрираше безшумно в дланта му. Имаше есемес от непознат подател, който съдържаше четири думи:

ТУХЛИТЕ СА В СТЕНАТА.