Даниъл Силва
Английският шпионин (22)

22.

Уоринг стрийт, Белфаст

— Може да е всеки — каза Кристофър.

— Може — отговори Алон, — но не е така. Това е Куин.

Бяха в стаята на Келър в хотел „Премиер Ин“ на Уоринг стрийт. Той се намираше недалече от хотел „Европа“, но бе далеч по-малко луксозен. Келър се беше регистрирал като Адриен Льоблан и беше говорил с персонала на английски с френски акцент. По време на краткото си преминаване през мрачното фоайе Габриел не беше казал нищо.

— Къде мислиш, че са снимани? — попита Кристофър, като продължаваше да разглежда изучаващо фотографията.

— Добър въпрос.

— Няма фирмени табели по сградите или колите по улицата. Това е почти като…

— Той е избрал мястото много внимателно.

— Може би е Каракас.

— Или може би е Сантяго, или Буенос Айрес.

— Някога бил ли си там?

— Къде?

— В Буенос Айрес — отвърна Келър.

— Бил съм няколко пъти всъщност.

— По работа или за удоволствие?

— Аз не се забавлявам.

Кристофър се усмихна и отново погледна снимката.

— На мен ми прилича малко на стария център на Богота.

— Ще трябва да се доверя на думите ти.

— Или може би е Мадрид.

— Може би.

— Дай да видя това парче от билет.

Габриел му го подаде. Келър огледа внимателно предната страна. После обърна парчето и прокара пръст по остатъка от магнитната лента.

— Преди няколко години — каза той най-сетне — донът прие поръчка за един господин, който беше откраднал много пари от хора, на които не им харесва да им крадат парите. Господинът се укриваше в град като този на снимката. Това беше стар град с повехнала красота, град с хълмове и трамваи.

— Какво беше името на господина?

— Предпочитам да не казвам.

— Къде се криеше той?

— Ще стигна и до това.

Келър отново разгледа предната страна на билета.

— Тъй като онзи господин нямаше кола, по необходимост беше редовен потребител на обществения транспорт. Следих го цяла седмица преди удара, което означаваше, че и аз трябваше да ползвам редовно обществения транспорт.

— Разпознаваш ли билета, Кристофър?

— Може би.

Келър взе блекбърито на Алон, отвори „Гугъл“ и написа няколко букви в полето за търсене. Когато се появиха резултатите, той кликна върху един от тях и се усмихна.

— Намери ли го? — попита Габриел.

Кристофър завъртя блекбърито, така че Алон да може да види екрана. На него се виждаше цялостната версия на билета, който бе открил в дома на Маги Донахю.

— Откъде е? — попита отново Габриел.

— От един град с хълмове и трамваи.

— Приемам, че нямаш предвид Сан Франсиско.

— Не — отвърна Келър. — Става дума за Лисабон.

— Това не доказва, че снимката е направена там — каза Алон след малко.

— Съгласен съм — отвърна Кристофър. — Обаче ако успеем да докажем, че Катрин Донахю е била там…

Габриел не каза нищо.

— Не видя ли случайно паспорта й, когато беше в онази къща?

— Нямах този късмет.

— Тогава, предполагам, ще трябва да измислим някакъв друг начин, за да го видим.

Алон взе блекбърито и написа кратък есемес на Греъм Сиймор в Лондон, искайки информация за всички пътувания в чужбина на Катрин Донахю, живееща на улица „Стратфорд Гардънс“ №8 в Белфаст, Северна Ирландия. Един час по-късно, докато мракът упорито се спускаше над града, те получиха отговор.

* * *

Министерството на външните работи на Великобритания бе издало паспорта на 10 ноември 2013 г. Седмица по-късно тя се бе качила на самолет на „Бритиш Еъруейс“ в Белфаст и бе отлетяла за летище Хийтроу в Лондон, където след час и половина се бе прехвърлила на друг самолет на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет до Лисабон. Според португалските гранични власти тя бе останала в страната само три дни. Това бе единственото й пътуване в чужбина.

— Нищо от това не доказва, че Куин е живял там по онова време — изтъкна Келър.

— Защо да я кара да ходи в Лисабон от всички места по света? Защо не в Монако или Кан, или Сен Мориц?

— Може би Куин е имал ограничени средства.

— Или може би държи там апартамент, нещо в очарователна стара сграда в някой от онези квартали, където никой не забелязва един чужденец да пристига и заминава.

— Познаваш ли такива места?

— Прекарах живота си в подобно място.

Кристофър помълча известно време.

— А сега какво ще правим? — попита той най-накрая.

— Предполагам, че бихме могли да вземем снимката и моя портрет по описание в Лисабон и да започнем да чукаме по вратите.

— Или?

— Да ползваме услугите на някого, който е специализиран в намирането на онези, които биха предпочели да не бъдат намерени.

— Имаш ли някакви кандидати?

— Само един.

Габриел извади блекбърито си и набра Ели Лавон.