Даниъл Силва
Английският шпионин (17)

17.

Клифтън, Графство Голуей

Всъщност не бил точно Кадафи, добави бързо Уолш. Бил близък довереник от либийското разузнаване, с когото Куин се бил сприятелил, докато бил в терористичния тренировъчен лагер в пустинята. Еймън поискал убежище, а мъжът от либийското разузнаване, след като се консултирал с владетеля, се съгласил да приеме Куин в страната. Той живял в оградена със зид вила в луксозен квартал на Триполи и свършвал по някоя работа за либийските служби за сигурност. Еймън също така бил чест гост в подземния бункер на Кадафи, където забавлявал лидера с истории за борбата срещу англичаните. С течение на времето Кадафи запознал Куин с някои от своите недотам реномирани регионални съюзници. Той поддържал контакти с всички безскрупулни личности на континента: диктатори, водачи на военни групировки, наемници, трафиканти на диаманти и всякакъв вид ислямски бунтовници. Еймън също така се запознал с руски търговец на оръжие, който доставял изобилие от оръжия и боеприпаси за всички граждански войни и бунтове в Субсахарска Африка. Оръжейният трафикант се съгласил да изпрати на Истинската ИРА малък контейнер с автомати АК-47 и пластични експлозиви. Уолш приел пратката в Дъблин.

— Помниш ли името на човека от либийското разузнаване? — попита Келър.

— Той се наричаше Абу Мохамед.

Кристофър погледна Габриел, който бавно кимна утвърдително.

— А на руския търговец на оръжие? — поинтересува се Келър.

— Беше Иван Харков, онзи, който беше убит в Сен Тропе преди няколко години.

— Сигурен ли си, Лиъм? Сигурен ли си, че е бил Иван?

— Че кой друг би могъл да бъде? Иван контролираше търговията с оръжие в Африка и убиваше всеки, който се опиташе да се включи в играта.

— А вилата в Триполи? Знаеш ли къде се намираше тя?

— Беше в квартала, наречен Ал Андалус.

— На коя улица?

— Виа Канова. Номер 27 — добави Уолш. — Но не си губи времето. Куин напусна Либия преди години.

— Какво се случи?

— Кадафи реши да изчисти името си. Той се отказа от своите оръжейни програми и заяви на американците и европейците, че иска да нормализира отношенията си с тях. Тони Блеър му стисна ръката в една шатра извън Триполи. Компанията „Бритиш Петролиъм“ получи правата за извършване на сондажи на либийска територия. Спомняш ли си?

— Спомням си, Лиъм.

Според Уолш, от МИ6 очевидно са знаели, че Куин живее тайно в Триполи. Шефът на МИ6 настоял да го изгонят от страната и Кадафи се съгласил. Той се обадил на няколко свои приятели в Африка, но никой не пожелал да приеме Еймън Куин. Тогава либийският лидер се обадил на един от най-добрите си приятели в света и сделката била сключена. Седмица по-късно Кадафи подарил на Куин екземпляр с автограф от своята „Зелена книга“^[1] и го качил на самолета.

— Кой беше приятелят, който се е съгласил да вземе Еймън?

— Три предположения — каза Лиъм. — Първите две не се броят.

* * *

Приятелят бил Уго Чавес — президент на Венесуела, съюзник на Русия, Куба и моллите от Техеран, трън в очите на Щатите. Чавес се изживявал като лидер на световното революционно движение и управлявал един не толкова таен тренировъчен лагер за терористи и леви бунтовници на остров Маргарита. Куин скоро се превърнал в привлекателна звезда. Той работел с всички — от перуанската Сендеро Луминосо^[2] до „Хамас“ и „Хизбула“, споделяйки смъртоносните си умения в занаята, които бил придобил през дългата си кариера да мери сили с британците. Също като Кадафи преди него, Чавес се отнасял добре с Куин. Той му дал вила край морето и дипломатически паспорт, за да пътува по света. Дори му дал ново лице.

— Кой извърши операцията?

— Лекарят на Кадафи.

— Бразилецът?

Уолш кимна утвърдително.

— Той отиде в Каракас и извърши операцията в тамошна болница. Преобрази напълно Куин. Старите му снимки са безполезни сега. Дори и аз едва го познах.

— Виждал си го, когато е бил във Венесуела, така ли?

— Два пъти.

— Ходи ли в лагера?

— Не.

— Защо не?

— Нямах разрешение за лагера. Видях го на континента.

— Продължавай да говориш, Лиъм.

Една година след пристигането на Куин във Венесуела високопоставен служител на ВЕВАК — иранската разузнавателна служба, направил тайно посещение на острова. Той не отишъл там, за да види техните съюзници от „Хизбула“, а за да се срещне с Еймън Куин. Мъжът от ВЕВАК останал на острова в продължение на седмица. И когато се върнал в Техеран, Куин го придружил.

— Защо?

— Иранците искаха Куин да им изработи оръжие.

— Какъв вид оръжие?

— Такова, което от „Хизбула“ да могат да използват срещу израелските танкове и бронетранспортьори в Южен Ливан.

Келър погледна Габриел, който сякаш съзерцаваше една пукнатина на тавана. Уолш, който нямаше представа за истинската самоличност на малката си аудитория, продължи да говори:

— Иранците назначиха Куин в оръжеен завод в техеранското предградие Лавизан. Той изработи версия на противотанково оръжие, над което работеше от години. Куин създаде запалителен снаряд, който се движи със скорост триста метра в секунда и обхваща в пламъци напредващата бронирана машина. „Хизбула“ го използва срещу израелците през лятото на 2006 година. Израелските танкове горяха като подпалки. Беше като холокоста.

Кристофър отново хвърли кос поглед към Габриел, който сега се взираше право в Лиъм Уолш.

— А какво направи, след като завърши проектирането на противотанковото оръжие? — попита Келър.

— Отиде в Ливан, за да работи директно за „Хизбула“.

— Каква беше работата му?

— Изработването главно на крайпътни бомби.

— После какво стана?

— Иранците го изпратиха в Йемен да работи с „Ал Кайда на Арабския полуостров“.

— Не знаех, че има връзки между иранците и Ал Кайда.

— Кой ти е казал това?

— Къде е той сега?

— Нямам представа.

— Лъжеш, Лиъм.

— Не лъжа. Кълна се, че не знам къде е, нито за кого работи.

— Кога го видя за последен път?

— Преди шест месеца.

— Къде?

— В Испания.

— Испания е голяма страна, Лиъм.

— Беше в южната част, в Сотогранде.

— Ирландско място за почивки.

— То е като Дъблин с греещо слънце.

— Къде се срещнахте?

— В малък хотел до яхтеното пристанище. Много тих и спокоен.

— Какво искаше той?

— Искаше да доставя един пакет.

— Пакет с какво?

— С пари.

— За кого бяха парите?

— За дъщеря му.

— Не знаех, че е женен.

— Повечето хора не знаят.

— Къде е дъщеря му?

— В Белфаст заедно с майка си.

— Продължавай, Лиъм.

* * *

Службите на британското разузнаване бяха събрали купища материали за живота и делата на Еймън Куин, но никъде в техните обемисти папки не се споменаваше за съпруга или дете. Според Уолш това не било случайно. Стратегът на операциите Куин бил направил всичко възможно да запази семейството си в тайна. Лиъм твърдеше, че е присъствал на брачната церемония, а по-късно помагал за управлението на финансовите дела на семейството през годините, когато Еймън живеел в чужбина като суперзвезда на международния тероризъм. Пакетът, който Куин дал на Уолш в испанския курорт Сотогранде, съдържал сто хиляди лири в използвани банкноти. Това било най-голямото еднократно плащане, което Куин бил поверявал на стария си приятел.

— Защо толкова голяма сума? — попита Келър.

— Той каза, че ще е последното плащане за известно време.

— Каза ли защо?

— Не.

— И ти не попита?

— Не съм толкова глупав.

— И ти предаде всичките пари?

— До последната лира.

— Не си ли задържа малка такса за услугата? В крайна сметка Куин никога нямаше да разбере.

— Ти очевидно не познаваш Еймън Куин.

Кристофър попита дали Куин някога се е промъквал тайно в Белфаст, за да види семейството си.

— Никога.

— А те никога ли не са пътували извън страната, за да го видят?

— Той се страхуваше, че британците ще ги проследят. Освен това — добави Уолш, — те нямаше да го познаят. Куин имаше ново лице. Куин беше някой друг.

Което ги върна на темата за хирургичната промяна на външния вид на Еймън. Габриел и Келър разполагаха със снимките, които французите бяха заснели в Сен Бартелеми: няколко кадъра от видеозапис на летищните камери, няколко зърнести снимки, заснети от охранителните камери на магазини, но на нито една от тях не се виждаше ясно лицето на Куин. Той беше с гъста черна коса и брада — човек, когото поглеждаш веднъж и бързо забравяш. Лиъм Уолш имаше възможността да завърши портрета на Еймън, защото бе седял срещу него преди шест месеца в една испанска хотелска стая.

Габриел бе рисувал портрети по описание при сложни обстоятелства, но никога със свидетел, който беше с вързани очи. Всъщност той бе напълно сигурен, че това е невъзможно. Келър обясни как ще се действа. В стаята присъствал още един човек, каза той, човек, който бил толкова добър със скицника и молива, колкото и с юмруците и пистолета. Този човек не бил нито ирландец, нито ълстърец. Уолш трябвало да опише за него външния вид на Куин. Той можел да погледне скицника на мъжа, но в никакъв случай не и лицето му.

— Ами ако погледна случайно?

— Не го прави.

Кристофър махна изолирбанда от очите на Лиъм. Ирландецът примигна няколко пъти. После се втренчи право във фигурата, седнала на отсрещната страна на масата, на която имаше скицник и кутия с цветни моливи.

— Току-що наруши правилата — каза спокойно Алон.

— Искаш ли да знаеш как изглежда, или не?

Габриел взе един молив.

— Да започнем с очите му.

— Те са зелени — отговори Уолш. — Като твоите.

* * *

Следващите два часа работиха без прекъсване. Уолш описваше, Алон рисуваше, Уолш коригираше, Алон преработваше рисунката. Накрая, в полунощ, портретът бе завършен. Бразилският пластичен хирург бе свършил добра работа. Той бе дал на Куин лице без характерни или запомнящи се черти. И все пак това бе лице, което Габриел щеше да познае, ако неговият притежател минеше покрай него на улицата.

Дори и да бе любопитен относно самоличността на зеленоокия мъж със скицника, Уолш с нищо не го показа. Той не се съпротивлява, когато Келър отново залепи очите му с изолирбанд, нито когато Алон му инжектира доза успокоително, която да го държи кротък в продължение на няколко часа. Те го напъхаха в брезентовия сак, както беше в безсъзнание, и избърсаха всички вещи и повърхности във вилата, до които някой от тях се бе докосвал. После го натовариха в багажника на шкодата и се настаниха на предната седалка. Кристофър шофираше. Това беше неговата територия.

Пътищата бяха пусти, дъждът бе спорадичен — в един момент се лееше проливно, в следващия преминаваше в носен от вятъра ситен ръмеж. Келър пушеше цигара след цигара и слушаше новините по радиото. Габриел гледаше през прозореца към черните хълмове и брулените от вятъра мочурища и блата. Мислите му обаче бяха заети само с Еймън Куин. Откакто бе избягал от Ирландия, Куин бе работил с някои от най-опасните хора на света. Възможно бе той да е действал по съвест или политически убеждения, но Алон се съмняваше в това. Разбира се, помисли си той, Куин бе минал през всичко това. Той бе поел по пътя на Карлос^[3] и Абу Нидал *^[4]. Еймън бе наемен терорист, който убиваше по заповед на могъщи клиенти. Но кой бе платил за „куршума“ на Куин? Кой му бе поръчал да убие една принцеса? Габриел разполагаше с дълъг списък на потенциални заподозрени. Засега обаче откриването на Куин беше с предимство. Лиъм Уолш им бе дал достатъчно места, където да търсят, като никое от тях не изглеждаше по-обещаващо от къщата в Западен Белфаст. Дълбоко в себе си Алон искаше да търсят другаде, защото гледаше на жените и децата като на забранена зона. Куин обаче не им беше оставил друг избор.

В източния край на фиорда Килари Харбър Кристофър зави по един черен път и пое по него през гъстообрасла с пирен и прещип местност. Той спря на малка поляна, изключи фаровете и двигателя и дръпна вътрешния механизъм за отваряне на багажника. Габриел посегна към дръжката на вратата, но Келър го спря.

— Остани — беше всичко, което каза, преди да отвори своята врата и да излезе на дъжда.

Уолш вече бе дошъл в съзнание. Алон чу как Кристофър му обясняваше какво ще последва. Тъй като бил сътрудничил, той щял да бъде освободен без по-нататъшни последствия за него. При никакви обстоятелства обаче не трябвало да обсъжда своя разпит с другарите си, нито да прави опит да изпрати предупреждение на Куин. Ако го направел, каза Келър, щял да бъде мъртъв.

— Ясно ли е всичко, Лиъм?

Габриел чу как Уолш измърмори нещо утвърдително. После усети задницата на шкодата леко да се повдига, когато Кристофър помогна на ирландеца да излезе от багажника. Капакът се хлопна, Уолш се затътри слепешката през пирена, докато Келър го държеше здраво за единия лакът. За момент имаше само вятър и дъжд. След това някъде навътре в храстите пирен проблеснаха две бледи светлинки.

Кристофър скоро се върна. Той се настани зад волана, включи двигателя и пое обратно по пътя. Алон се загледа през прозореца, докато новините от размирния свят се нижеха тихо по радиото. Този път не си направи труда да пита Келър как се чувства. Това беше нещо лично. Той затвори очи и заспа. Когато се събуди, вече беше светло и те пресичаха границата със Северна Ирландия.