Даниъл Силва
Английският шпионин (15)

15.

Темс Хаус, Лондон

Всяка петъчна вечер, обикновено в шест часа, но понякога и малко по-късно, ако Лондон или останалата част от света бяха изпаднали в криза, Греъм Сиймор изпиваше по едно питие с генералния директор на МИ5 Аманда Уолъс. Това несъмнено бе най-неприятната за него среща през седмицата. Уолъс беше бившият началник на Сиймор. Те бяха постъпили в МИ5 в една и съща година и се бяха издигнали в служебната йерархия по паралелни писти — Сиймор в отдела за борба с тероризма, Уолъс в контраразузнаването. Накрая Аманда бе спечелила състезанието, озовавайки се в кабинета на генералния директор. Но сега, съвсем неочаквано и в залеза на кариерата му, на Греъм бе връчена най-голямата награда. Уолъс го мразеше, защото сега той беше най-могъщият шпионин в Лондон. Тя тихомълком постоянно се мъчеше да му навреди.

Също като при Сиймор, шпионажът бе в гените на Аманда Уолъс. Майка й бе работила в архивния отдел на МИ5 по време на войната и след дипломирането си в Кеймбридж Аманда не си бе и помислила за друга кариера, освен в разузнаването. Техният общ произход би трябвало да ги направи съюзници. Вместо това, Аманда моментално бе определила Сиймор като свой съперник. Той бе красивият негодник, при когото успехът бе дошъл твърде лесно, а тя бе тромавото, доста срамежливо момиче, което нямаше да му даде да си поеме дъх от работа. Те се познаваха от трийсет години и заедно бяха достигнали двата върха на британското разузнаване, но въпреки това основната динамика на техните взаимоотношения така и не се беше променила.

Миналия петък Аманда бе дошла във Воксхол Крос, което означаваше, че съгласно правилата на взаимоотношенията им сега беше ред на Сиймор да пътува. Това не му тежеше, защото винаги обичаше да се връща в Темс Хаус. Неговият служебен ягуар бе допуснат в подземния паркинг в 17,55 ч. и две минути по-късно асансьорът на Уолъс го качи на най-горния етаж. Главният коридор беше тих като болнично отделение през нощта. Греъм предположи, че ръководният състав се е смесил с редовите служители в единия от двата частни бара, които се помещаваха в сградата. Както винаги, той спря, за да надникне в стария си кабинет. Майлс Кент — неговият наследник на поста заместник-директор, гледаше безизразно в екрана на компютъра си. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла седмица.

— Как е тя? — попита предпазливо Греъм.

— Бясна е, но ти по-добре побързай — добави Кент. — Не трябва да караш пчелата майка да чака.

Сиймор продължи по коридора до кабинета на генералния директор. В преддверието го посрещна един от членовете на изцяло мъжкия персонал на Аманда и веднага го въведе в просторния й кабинет. Тя стоеше замислено пред прозореца с изглед към сградата на Парламента. Уолъс се обърна и погледна ръчния си часовник. От всички качества тя ценеше най-много точността.

— Греъм — каза Аманда с равен тон, сякаш четеше името му в една от дебелите информационни сводки, които персоналът й винаги подготвяше преди важно събрание. След това му отправи делова усмивка, която изглеждаше така, сякаш я бе усвоила, упражнявайки се пред огледалото. — Хубаво е, че дойде.

Върху дългата лъскава заседателна маса на Аманда бе поставен поднос с напитки. Тя приготви джин с тоник за Сиймор и много сухо мартини със зелена маслинка и маринован перлен лук за себе си. Уолъс се гордееше със способността си да издържа на пиене — умение, което според нея бе задължително за един шпионин. Това беше едно от малкото й добри качества.

— Наздраве — каза Греъм, като вдигна леко чашата си, но Аманда отново само се усмихна. На големия плосък телевизор вървеше без звук репортаж на Би Би Си. Високопоставен служител на Гарда Шихана стоеше пред малка къща в Балифърмет, където бяха намерени мъртви трима мъже — всичките членове на наркобанда от Истинската ИРА.

— Доста неприятно — каза Уолъс.

— Очевидно борба за територия — промърмори Сиймор над ръба на чашата си.

— Нашите приятели от Гардата имат съмнения по този въпрос.

— С какво разполагат?

— Всъщност с нищо и затова са обезпокоени. Обикновено телефоните прегряват от обаждания след голямо гангстерско убийство, но не и този път. Освен това — добави тя — и начинът, по който са били убити. Обикновено тези гангстери надупчват цялата стая с куршуми от автоматично оръжие. Обаче този, който го е направил, е бил много точен. Три изстрела, три трупа. От Гардата са убедени, че си имат работа с професионалисти.

— Имат ли някаква представа къде е Лиъм Уолш?

— Работят с презумпцията, че той е някъде в републиката, но нямат представа къде. — Тя погледна Сиймор и повдигна въпросително едната си вежда. — Той не е завързан за стол в някоя тайна квартира на МИ6, нали, Греъм?

— За жалост, не.

Сиймор погледна към телевизора. По Би Би Си бяха преминали към следващия репортаж. Премиерът Джонатан Ланкастър беше във Вашингтон на среща с американския президент. Тя не беше минала толкова добре, колкото се бе надявал. В момента Великобритания не беше много на мода във Вашингтон, поне не и в Белия дом.

— Твоят приятел — каза хладно Аманда.

— Американският президент ли?

— Джонатан.

— Той е и твой приятел — отвърна Сиймор.

— Моите отношения с премиера са сърдечни — каза натъртено тя, — но са нищо в сравнение с твоите. Ти и Джонатан сте много близки.

Беше ясно, че Уолъс искаше да каже нещо повече за уникалната връзка на Греъм с министър-председателя. Вместо това, тя си наля ново питие, докато разказваше неприлична клюка за съпругата на някакъв посланик от богатите на петрол Обединени арабски емирства. Сиймор на свой ред разказа за доклада, който бе получил — за мъж с британски акцент, който купувал преносими зенитноракетни комплекси на един пазар за оръжие в Либия. След като разчупиха леда, двамата подеха непринуден разговор, какъвто можеха да водят само двама висшестоящи шпиони. Те споделяха, разкриваха информация, съветваха се, а на два пъти истински се разсмяха. Всъщност за няколко минути изглеждаше, че съперничеството им не съществува. Двамата говориха за положението в Ирак и Сирия, за Китай, говориха за световната икономика и нейното влияние върху сигурността, както и за американския президент, когото обвиняваха за много от проблемите по света. Накрая говориха и за руснаците. Тези дни те винаги го правеха.

— Техните кибервоини — заяви Аманда — атакуват нашите финансови институции с всичко, с което разполагат в малкия си гаден инструментариум. Те също така се целят в нашите правителствени системи и компютърните мрежи на най-големите ни доставчици в областта на отбраната.

— Нещо конкретно ли търсят?

— Всъщност — отговори тя — не изглежда да търсят нещо кой знае какво. Просто се стремят да нанесат колкото се може повече щети. Има някакво безразсъдство, каквото досега не сме виждали.

— Има ли някаква промяна в тяхното поведение тук, в Лондон?

— От контраразузнаването са забелязали необичайно повишаване на активността на лондонската резидентура. Не сме сигурни какво означава това, но е ясно, че те са замесени в нещо голямо.

— По-голямо от вкарването на нелегална рускиня в леглото на премиера?

Аманда повдигна вежда и проследи маслинката до ръба на чашата си. Лицето на принцесата се появи по телевизията. Семейството й бе обявило, че създава фонд за подкрепа на скъпите за нея каузи. На Джонатан Ланкастър бе разрешено да направи първото дарение.

— Чул ли си нещо ново? — попита Уолъс.

— За принцесата ли?

Тя кимна утвърдително.

— Нищо. А ти?

Аманда остави чашата си и мълчаливо се взира известно време в Греъм. Накрая попита:

— Защо не ми каза, че е бил Еймън Куин?

Тя почука с нокът облегалката на стола, докато чакаше отговора, което никога не беше добър знак. Сиймор реши, че няма друг избор, освен да й каже истината, или поне някаква нейна версия.

— Не ти казах — отвърна той най-сетне, — защото не исках да те замесвам.

— Защото ми нямаш доверие ли?

— Защото не искам името ти да бъде опетнено по някакъв начин.

— Защо да се петни моето име? В крайна сметка, Греъм, по време на бомбения атентат в Ома ти беше начело на борбата с тероризма, а не аз.

— Точно затова ти стана генерален директор на Службата за сигурност. — Той замълча, после добави: — А не аз.

Между тях настъпи напрегната тишина. Сиймор копнееше да си тръгне, но не можеше. Въпросът трябваше да има някакво решение.

— Куин от името на Истинската ИРА ли е действал — попита накрая Аманда, — или от името на някого другиго?

— Трябва да получим отговор на този въпрос в рамките на няколко часа.

— Веднага след като Лиъм Уолш се пречупи ли?

Греъм не отговори нищо.

— Това официална операция на МИ6 ли е?

— Неофициална.

— Твоята специалност — каза язвително Аманда. — Предполагам, че работиш с израелците. В крайна сметка те много отдавна искаха да извадят от строя Куин.

— И ние трябваше да приемем предложението им.

— Какво знае Джонатан?

— Нищо.

Тя изруга тихо — нещо, което рядко правеше.

— Ще ти дам голяма свобода на действие по този въпрос — каза най-накрая. — Не заради теб, забележи, а заради Службата за сигурност. Но очаквам предварително да ме предупредиш, ако твоята операция се разпростре на британска територия. И ако нещо се оплеска, ще се погрижа да пострада твоята репутация, не моята. — Уолъс се усмихна. — Просто за да няма недоразумения.

— Не бих очаквал нещо друго.

— Много добре тогава. — Тя погледна часовника си. — Боя се, че трябва да тръгвам, Греъм. Следващата седмица при теб ли?

— Очаквам го с нетърпение. — Сиймор стана и протегна ръка. — За мен винаги е удоволствие да те видя, Аманда.