Даниъл Силва
Английският шпионин (14)

14.

Клифтън, Графство Голуей

Вилата се намираше на Дюнан Роуд, кацнала на върха на висока стръмна скала, издигаща се над тъмните води на Солт Лейк. Тя имаше три спални, голяма кухня с модерни уреди, официална трапезария, малка библиотека, служеща и за кабинет, и изба с каменни стени. Собственикът — преуспял дъблински адвокат, бе поискал хиляда евро за една седмица. От интендантството на Службата му бяха предложили хиляда и петстотин за две седмици и адвокатът, който рядко получаваше оферти през зимата, бе приел сделката. Парите се появиха в банковата му сметка на следващата сутрин. Те идваха от нещо, наречено „Торъс Глоубъл Ентъртейнмънт“ — телевизионна продуцентска компания, базирана в швейцарския град Монтрьо. На адвоката беше казано, че двамата мъже, които ще отседнат в неговата вила, са мениджъри от „Торъс“, които ще пристигнат в Ирландия да работят по проект, имащ деликатен характер. Поне донякъде това беше вярно.

Вилата бе на около сто метра настрани от Дюнан Роуд. Тя имаше немного стабилна алуминиева порта, която трябваше да се отваря и затваря ръчно, и настлана с чакъл алея за коли, виеща се нагоре по стръмнината през храстите прещип и пирен. В най-високата точка на терена растяха три вековни дървета, огънати от вятъра, който духаше от Атлантическия океан и проникваше през теснините на залива Клифтън. Вятърът бе студен и безмилостен. Той разтърсваше прозорците на вилата, стържеше по керемидите на покрива и нахлуваше в стаите всеки път, когато се отвореше някоя врата. Малката тераса бе необитаема, просто ничия земя. Дори чайките не оставаха там задълго.

Дюнан Роуд не беше истинско шосе, а тясна павирана улица, широка едва колкото да мине един автомобил, с ивица зелена трева по средата. Летовниците пътуваха по нея от време на време, но тя най-вече служеше като задна врата за село Клифтън. То беше младо селище според ирландските стандарти, основано през 1814 г. от земевладелеца и мирови съдия Джон д’Арси, който искал да създаде един остров на реда сред насилието и беззаконието, царящи в рядко населената област Конемара. Д’Арси построил за себе си замък, а за селяните — прекрасно селище с павирани улици и площади и две църкви с камбанарии, които се виждат от километри. Сега замъкът бе в руини, но селото — някога почти обезлюдено от Големия глад, бе сред най-оживените селища в западната част на Ирландия.

Единият от мъжете, отседнали в наетата вила — по-дребният от двамата, отиваше до селото всеки ден, обикновено в края на сутринта, облечен в тъмнозелена мушама, с раница през рамо и нахлупен ниско на челото каскет. Той купуваше няколко неща от супермаркета, а от „Фъргюсън Файн Уайнс“ вземаше една или две бутилки вино — обикновено италианско, а понякога френско. След като си набавеше провизии, мъжът бродеше край витрините по главната улица с вид на човек, чиято мисъл е заета с по-важни неща. Веднъж той се отби в художествената галерия „Лавел“, за да разгледа набързо притежанията й. По-късно собственикът й щеше да си спомни, че той изглеждал много добре осведомен в областта на живописта. Беше трудно да се определи акцентът му. Може би беше немски, може би някакъв друг. Това беше без значение: за жителите на Конемара всички други имаха някакъв акцент.

На четвъртия ден разходката му по главната улица бе по-формална от обикновено. Той влезе само в един магазин, този, в който продаваха вестници и списания, където купи четири пакета американски цигари и вестник „Индипендънт“. Първата страница беше пълна с новините от Дъблин, от които ставаше ясно, че трима членове на Истинската ИРА са били открити убити в къща в Балифърмет. Друг мъж бе в неизвестност и се предполагаше, че е отвлечен. Гардата го издирваше. Същото правеха и членовете на Истинската ИРА.

— Наркобанди — промърмори човекът зад щанда.

— Ужасно — съгласи се посетителят с акцента, който никой не можеше да определи напълно.

Той мушна вестника в раницата си и с известна неохота и цигарите. После пое обратно към вилата, собственост на адвоката от Дъблин, който, както се оказа, беше дълбоко ненавиждан от постоянните жители на Клифтън. Другият мъж, онзи, със силно загорялата кожа, слушаше внимателно обедните новини по РТЕ^[1].

— Близо сме — беше всичко, което каза той.

— Кога?

— Може би тази вечер.

По-дребният мъж излезе на терасата, докато другият мъж запали цигара. Черни буреносни облаци пълзяха откъм залива Клифтън и вятърът сякаш носеше шрапнели. Мъжът успя да издържи само пет минути. След това се върна вътре при дима и напрежението от чакането. Не изпитваше срам. Дори чайките не оставаха на терасата задълго.

* * *

През дългата си кариера Габриел бе имал нещастието да срещне много терористи: палестински, египетски, саудитски, терористи, мотивирани от вярата, терористи, мотивирани от загуба, терористи, родени в най-лошите гета на Арабския свят, терористи, израснали сред материалния комфорт на Запада. Често той си представяше, че тези хора са можели да постигнат нещо, ако са избрали друг път. Много от тях бяха високоинтелигентни и в неумолимите им очи Алон бе виждал неоткрити животоспасяващи лекарства, неизобретен софтуер, несътворена музика и ненаписани поеми. Лиъм Уолш обаче не създаваше такова впечатление. Той беше убиец без угризения или добро образование, който нямаше друга амбиция в живота, освен да отнема живот и имущество. В неговия случай кариерата в сферата на тероризма, дори и при ниските стандарти на непримиримите ирландски републиканци, бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Въпреки това Уолш не изпитваше страх от физическа болка и притежаваше вродено упорство, което го правеше труден за пречупване. През първите четиресет и осем часа той бе оставен в пълна изолация в студената влажна изба със завързани очи, запушена уста, нечуващ нищо от тапите за уши и обездвижен от изолирбанда. Не му бе предложена никаква храна, а само вода, която той отказа. Келър се грижеше за нуждите му от изхождане, които бяха минимални предвид ограничената му диета. Когато бе необходимо, той се обръщаше към Уолш, говорейки с акцента на протестантската работническа класа от Източен Белфаст. На ирландеца не бе предложен изход от затрудненото му положение и той не бе помолил за такъв. След като бе видял как трима от другарите му бяха убити за един миг, Лиъм изглеждаше примирен със съдбата си. Подобно на бойците от САС, ирландските терористи и наркотрафиканти играеха по правилата за големите момчета.

Сутринта на третия ден, обезумял от жажда, той изпи няколко глътки вода със стайна температура. На обяд пи чай с мляко и захар, а вечерта му дадоха още чай и филийка препечен хляб. Точно тогава Кристофър за първи път се обърна към него.

— Ти си в много лошо положение, Лиъм — каза той със своя източнобелфастки акцент, — и единственият изход е да ми кажеш това, което искам да знам.

— Кой си ти? — попита Уолш през болката на счупената си челюст.

— Това зависи изцяло от теб — отговори Келър. — Ако говориш с мен, аз ще бъда най-добрият ти приятел на света. Ако не го направиш, ще свършиш като тримата си другари.

— Какво искаш да знаеш?

— За Ома — отвърна само Кристофър.

На сутринта на четвъртия ден Келър махна тапите от ушите на Лиъм и кърпата от устата му и изясни подробно ситуацията, в която ирландецът се намираше. Кристофър заяви, че е член на малка, раздаваща правосъдие протестантска група, която търси справедливост за жертвите на републиканския тероризъм. Той намекна, че тя има връзка с Доброволческите сили на Ълстър — лоялистка паравоенна групировка, която бе убила най-малко петстотин души, главно цивилни католици, по време на най-лошия период от Конфликта в Северна Ирландия. Доброволческите сили на Ълстър бяха приели да прекратят военните действия през 1994 г., но техните графити с изображения на маскирани въоръжени мъже все още украсяваха стените в протестантските квартали и градове в Ълстър. Много от графитите съдържаха и един и същ лозунг: „Готови за мир, готови за война“. Същото можеше да се каже и за Келър.

— Търся човека, който е направил бомбата — обясни той. — Знаеш за коя бомба говоря, Лиъм. Бомбата, която уби двайсет и девет невинни души в Ома. Ти си бил там онзи ден. Бил си с него в колата.

— Не знам за какво говориш.

— Бил си там, Лиъм — повтори Кристофър. — И си бил във връзка с него, след като движението се провали. Той е дошъл тук, в Дъблин. Ти си се грижил за него, докато не е станало прекалено напечено.

— Не е вярно. Нищо от това не е вярно.

— Той се е върнал в играта, Лиъм. Кажи ми къде мога да го намеря.

Известно време Уолш запази мълчание.

— И ако ти кажа? — попита най-накрая той.

— Ще прекараш в плен известно време, всъщност дълго време, но ще живееш.

— Глупости! — процеди злобно Уолш.

— Ние не се интересуваме от теб, Лиъм — каза спокойно Келър. — Само от него. Кажи ни къде можем да го намерим и ще те оставим жив. Ако се правиш на идиот, ще те убия. И няма да е с чист изстрел в главата. Ще бъде болезнено, Лиъм. Много болезнено.

Този следобед буря се развихри над цяла Конемара. Габриел седеше до огъня и четеше книга на Фицджералд, докато Кристофър кръстосваше с колата брулената от вятъра провинция, търсейки необичайна активност на Гардата. Лиъм Уолш седеше изолиран в избата, завързан, със залепени очи и запушена уста и уши. Не му бяха дали никаква течност или храна. До вечерта той бе толкова изнемощял от глада и обезводняването, че Келър почти трябваше да го носи до тоалетната.

— Още колко време? — попита Алон, докато вечеряха.

— Близо сме — отвърна Кристофър.

— Това каза и предния път.

Келър запази мълчание.

— Има ли нещо, което можем да направим, за да ускорим нещата? Бих искал да се махнем оттук, преди от Гардата да почукат на вратата.

— Или от Истинската ИРА — добави Кристофър.

— Е?

— На този етап той е претръпнал на болката.

— Какво ще кажеш за водата?

— Водата винаги е ефикасна.

— Той знае ли това?

— Знае.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не — отвърна Келър, като се изправи. — Лично е. Когато Кристофър излезе, Габриел отиде на терасата и застана под шибащите като сачми дъждовни капки. Бяха му достатъчни само пет минути. Дори твърд човек като Лиъм Уолш не можеше да устои задълго на водата.