Даниъл Силва
Английският шпионин (13)

13.

Балифърмет, Дъблин

Те хвърлиха чашките от стиропор в едно кошче за боклук на паркинга на „Теско“ и се качиха в шкодата. Този път караше Кристофър — това беше неговата територия. Той излезе на Балифърмет Роуд и си запроправя път сред уличния трафик, докато не останаха две коли, които ги деляха от мерцедеса. Келър караше спокойно, хванал с едната ръка горната част на волана, а другата лежеше на скоростния лост. Очите му гледаха право напред. Габриел бе поел грижата за страничното огледало и наблюдаваше движението зад тях.

— Е? — попита Келър.

— Много си добър, Кристофър. От теб ще стане отличен служител на МИ6.

— Питах дали ни следят.

— Не ни следят.

Келър вдигна ръката си от скоростния лост и извади цигара от джоба на палтото си. Алон потупа черно-жълтия надпис, поставен на сенника пред шофьора, и каза:

— Това е кола за непушачи.

Кристофър запали цигарата си. Габриел свали прозореца си няколко сантиметра, за да излиза димът.

— Те спират — каза той.

— И сам виждам.

Мерцедесът зави и спря на паркинга пред един павилион за вестници. В продължение на няколко секунди никой не излезе. После Лиъм Уолш слезе от задната врата и влезе в павилиона. Келър кара още около петдесет метра по пътя и паркира пред една пицария. Той угаси фаровете, но остави двигателя да работи.

— Предполагам, че Уолш иска да вземе някои неща на път за вкъщи.

— Като например?

— Един брой „Хералд“ — предположи Келър.

— Вече никой не чете вестници, Кристофър. Не си ли чул?

Келър погледна към пицарията.

— Може би трябва да влезеш вътре и да ни купиш две парчета.

— Как да поръчам, без да говоря?

— Ще измислиш нещо.

— Какъв вид пица обичаш?

— Върви — каза Кристофър.

Алон слезе от колата и влезе в пицарията. Имаше трима души, чакащи на опашка пред него. Той се нареди и зачака, докато го обгърна миризмата на разтопен кашкавал и мая. После чу кратко изсвирване на клаксон и като се обърна, видя черния мерцедес да потегля с пълна газ от Балифърмет Роуд. Габриел излезе навън и се настани на пасажерската седалка. Келър излезе на заден от паркинга, включи се в движението и постепенно увеличи скоростта.

— Той купи ли си нещо? — попита Алон.

— Два вестника и пакет „Уинстън“.

— Как изглеждаше, когато излезе?

— Сякаш изобщо няма нужда от вестници или цигари.

— Предполагам, че от Гардата постоянно го следят.

— Наистина се надявам да е така.

— Което означава, че е свикнал да бъде следен от време на време от мъже в необозначени седани.

— Би могло да се очаква.

— Той завива — каза Габриел.

— Виждам.

Автомобилът зави в пуста неосветена улица, обградена от малки, долепени една до друга къщи. Нямаше улично движение, нямаше магазини, нито място, където двама чужденци да могат да се скрият. Келър спря до бордюра и изключи фаровете. На стотина метра по-надолу по улицата мерцедесът влезе в една алея за коли. Светлините на автомобила изгаснаха. Четирите врати се отвориха и от тях излязоха четирима мъже.

— Това домът на Уолш ли е? — попита Алон.

Кристофър кимна утвърдително.

— Женен ли е?

— Вече не.

— Има ли си приятелка?

— Може би.

— Ами куче?

— Проблем ли имаш с кучетата?

Габриел не отговори. Вместо това наблюдаваше как четиримата мъже отидоха до къщата и изчезнаха през входната врата.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се той.

— Предполагам, че може да прекараме следващите няколко дни в очакване на по-добра възможност.

— Или?

— Да го отвлечем сега.

— Те са четирима, а ние сме двама.

— Един — каза Келър. — Ти няма да идваш.

— Защо?

— Защото бъдещият шеф на Службата не може да се забърква в нещо подобно. Освен това — добави Кристофър, като потупа издутината под палтото си, — разполагаме само с един пистолет.

— Четирима срещу един — каза Алон след малко. — Шансовете не са много добри.

— Всъщност, имайки предвид моето минало, на мен шансовете ми харесват.

— Как възнамеряваш да действаш?

— По същия начин, както действахме в Северна Ирландия — отговори Келър. — „Игри за големи момчета по правила за големи момчета.“

Кристофър слезе от колата, без да каже и дума повече, и безшумно затвори вратата. Габриел прехвърли крак през централната конзола и се намести зад волана. Включи чистачките и зърна Келър да върви по улицата с ръце в джобовете на палтото си, привел рамене срещу вятъра. Той погледна блекбърито си. Беше 20:27 ч. дъблинско време, 22:27 ч. в Йерусалим. Помисли за красивата си млада съпруга, която седеше сама в апартамента им на улица „Наркис“, и за двете си неродени деца, сгушени удобно в утробата й. А той седеше на една пуста улица в югозападната част на Дъблин — часовой на още един нощен пост, чакайки негов приятел да уреди стари сметки. Дъждът барабанеше по предното стъкло, мрачната улица приличаше на размит пейзаж от сънищата. Габриел включи чистачките за втори път и видя Кристофър да преминава през участък, осветен от жълтата светлина на самотна улична лампа. Когато включи чистачките за трети път, Келър беше изчезнал.

* * *

Къщата се намираше на Росмор Роуд №48. Бе измазана с хоросан и имаше един прозорец с бяла дограма на партера и още два на горния етаж. На тясната алея за коли имаше място само за един автомобил. До алеята имаше портичка, водеща до градинска пътека, край която се простираше малка тревна площ, оградена с нисък жив плет. Мястото бе порядъчно във всяко отношение, с изключение на човека, който го обитаваше.

Подобно на всички къщи в този край на улицата, номер 48 имаше задна градина, отвъд която се простираха спортните игрища на мъжкото католическо училище. Входът на училището бе зад ъгъла, на Ле Фаню Роуд. Главната порта бе отворена — изглежда, имаше събрание на родителския комитет в заседателната зала. Келър мина незабелязано през портата и пое през асфалтиран участък, разчертан за всякакъв вид игри. Внезапно се върна в мрачното училище в Съри, където родителите му го бяха заточили на десетгодишна възраст. Той бе момчето, от което се очакваше много — добро семейство, отличен ученик, роден за лидер. По-големите момчета никога не го докоснаха, защото се бояха от него. Директорът веднъж му опрости боя, защото тайно също се боеше от него.

В края на асфалтирания участък имаше редица дървета. Кристофър премина под голите им клони и пое през притъмнелите спортни игрища. Покрай северния им край се издигаше висока около два метра стена, обрасла с пълзящи растения. Отвъд нея бяха задните градини на къщите, издигащи се покрай Росмор Роуд. Келър стигна до най-далечния ъгъл на игрищата и отмери точно петдесет и седем крачки. После тихо се покатери на стената и скочи на земята от другата страна. Когато обувките му докоснаха влажната почва, той вече бе извадил беретата с поставения на дулото й заглушител и я насочи към задната врата на къщата. Вътре лампите светеха и зад спуснатите пердета се движеха сенки. Стиснал здраво с две ръце пистолета, Кристофър наблюдаваше и слушаше. „Игри за големи момчета по правила за големи момчета“ — помисли си той.

* * *

В девет часа и десет минути блекбърито на Габриел завибрира тихо. Той го вдигна до ухото си, послуша и след това прекъсна връзката. Дъждът бе отстъпил място на лека мъгла, по Росмор Роуд нямаше движение нито на автомобили, нито на пешеходци. Алон се придвижи до къщата с номер 48, паркира на улицата и изключи двигателя. Мобилният му телефон отново завибрира, но този път той не отговори. Вместо това извади чифт гумени ръкавици в телесен цвят, слезе от колата и отвори скромния по размери багажник. Вътре имаше куфар, оставен от куриера от дъблинската централа. Габриел го извади и тръгна с него по градинската пътека. Входната врата се отвори още щом я докосна, той влезе и я затвори тихо след себе си. Келър стоеше в антрето с берета в ръка. Въздухът миришеше на барут и слабо на кръв. Това беше миризма, която Алон познаваше твърде добре. Той мина покрай Кристофър, без да каже дума, и влезе в хола. Облак дим се стелеше във въздуха. Трима мъже — всеки с по една прецизна дупка от куршум в средата на челото, четвъртият — с разбит нос и челюст, която изглеждаше изместена от удар с чук. Габриел се наведе и сложи пръст на шията му, за да провери има ли пулс. Като установи наличието на такъв, отвори куфара и се зае за работа.

* * *

Куфарът съдържаше три ролки изолирбанд, дузина пластмасови белезници тип „свински опашки“, найлонов чувал, който можеше да побере мъж, висок метър и осемдесет, черна качулка, синьо-бял анцуг, еспадрили, два ката бельо, аптечка, тапи за уши, флакони с успокоително, спринцовки, спирт, както и един екземпляр на Корана. В Службата наричаха съдържанието на куфара „мобилен пакет за задържани“. Обаче сред агентите ветерани той бе известен като „терористичен пътен комплект“.

След като установи, че няма опасност Лиъм Уолш да умре, Алон го опакова като мумия с изолирбанд. Не си направи труда да се занимава с пластмасовите белезници — в областта на изкуството и обездвижването на задържани Габриел бе традиционалист по природа. Докато залепваше последните парчета изолирбанд върху устата и очите на Уолш, ирландецът започна да идва в съзнание. Алон го усмири с доза успокоително. След това с помощта на Келър напъха Лиъм в един брезентов сак и затвори ципа.

Къщата нямаше гараж, което означаваше, че нямаха друг избор, освен да изнесат Уолш през входната врата пред очите на съседите. Габриел намери ключа за мерцедеса в джоба на един от мъртвите. Той изкара автомобила на улицата и вкара на заден шкодата в алеята за коли. Кристофър изнесе сам Лиъм и го сложи в отворения багажник. После се качи на предната пасажерска седалка и остави Алон да шофира. Това беше за добро. От опит Габриел знаеше, че е неразумно да се позволи на човек, който току-що е убил трима души, да управлява моторно превозно средство.

— Загаси ли лампите?

Келър кимна утвърдително.

— Ами вратите?

— Заключени са.

Кристофър свали заглушителя, извади пълнителя от пистолета и сложи и трите неща в жабката. Алон излезе на улицата и пое обратно към Балифърмет Роуд.

— Колко куршума изстреля? — попита той.

— Три — отговори Келър.

— След колко време от Гардата ще открият труповете?

— Не от Гардата трябва да се притесняваме.

Кристофър дръпна от цигарата си в тъмнината. Алон видя отблясъка на огънчето в огледалото за обратно виждане.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Сякаш никога не съм напускал.

— Това е проблемът с отмъщението, Кристофър. То никога не те кара да се чувстваш по-добре.

— Вярно е — каза Келър и запали нова цигара, — а аз съм още в началото.