Питър Мей
Човекът от остров Луис (9)

Осма глава

Фин стоеше и съзерцаваше творението си. Беше решил да започне, като махне цялата гнила дървения, и сега тя бе струпана на огромна камара на двора, между къщата и старата каменна барака, покрита с ръждиви ламаринени листове. Ако още няколко дни не валеше, вятърът щеше да я изсуши. Тогава щеше да я покрие и да я запази за ноемврийските клади.^[1]

Стените и основите бяха достатъчно здрави, но щеше да се наложи да махне целия покрив и да го изгради наново, за да спре течовете и да пристъпи към вътрешността на сградата. Като за начало трябваше да свали и подреди всички керемиди, но за целта му бе нужна стълба.

Вятърът прилепваше към тялото му синия работен комбинезон и карираната риза и изсушаваше потта по лицето му. Почти бе забравил колко упорито може да духа тукашният вятър. Ако човек живееше на островите, му обръщаше внимание единствено когато престанеше. Той отправи поглед надолу по хълма, към къщата на Маршели. Колата отпред я нямаше, значи още не се беше прибрала. Фионлах вероятно бе на училище в Сторноуей. По-късно щеше да отскочи дотам и да поиска стълба.

Времето засега бе меко и топло, но далеч на хоризонта се събираха мрачни облаци, предвещаващи дъжд. Техните тъмни, настъпващи маси контрастираха рязко с огрения от слънцето бряг. Звукът на автомобилен мотор го накара да се обърне. Маршели бе спряла край пътя със стария „Воксхол Астра“ на Артър и го гледаше от билото на хълма. В колата при нея имаше още някой.

Стори му се, че мина доста време, преди тя да отвори вратата и да тръгне по пътеката към него. Вятърът развяваше дългата й руса коса на безразборни кичури. Изглеждаше по-слаба от преди. Когато го доближи съвсем, той забеляза, че лицето й е лишено от всякакъв грим, изпито и неестествено бледо под непрощаващата дневна светлина.

— Не знаех, че ще идваш — рече Маршели след кратко мълчание.

— И аз не знаех допреди два дни. Взех решението чак след развода.

Тя се загърна по-плътно в якето си, като че ли й беше студено, и скръсти ръце на гърдите си.

— Смяташ ли да останеш?

— Още не знам. Ще постегна малко къщата, а после ще видим.

— Ами работата ти?

— Напуснах полицията.

Тя остана изненадана.

— И с какво ще се занимаваш сега?

— Не знам.

Маршели се усмихна с така добре познатата му сардонична усмивка.

— Тук почива Фин Маклауд. Мъжът, който не знаеше.

— Е, вече си взех дипломата по програмиране.

— Виж ти — повдигна вежда тя. — Най-търсената професия в цял Кробост.

Фин се изсмя.

— Да, вярно. — Тя открай време имаше способността да го разсмива. — Все ще измисля нещо. Може да отида във фабриката в Арниш, като баща ми. И като Артър.

При споменаването на Артър лицето й помрачня. Заплащането във фабриката не беше лошо, но по някаква причина местните мъже постъпваха там само в краен случай, ако не успееха да си намерят работа на рибарски кораб, да постъпят в университет или изобщо да избягат от острова.

— Никога няма да направиш това.

— Права си, няма.

— Тогава недей да говориш глупости. Бездруго достатъчно ги дрънкаше на младини.

— Добре, обещавам. — Той кимна към колата. — Кого возиш там?

— Баща ми.

— А, как е той?

Въпросът бе напълно невинен, но предизвика у нея неочаквана реакция. Устните й се свиха, а от очите й бликнаха сълзи.

— Какво има? — попита притеснено Фин.

— Мама го изрита от вкъщи — отвърна прегракнало тя. — Каза, че не може да го търпи повече и че вече е моя отговорност.

— Но защо?

— Защото е склерозирал, затова. Когато го видя последния път, все още не беше толкова зле, но оттогава се влошава с всеки изминал ден. — Маршели се извърна към колата и сълзите рукнаха свободно по бузите й. — А аз не мога да се грижа за него. Не мога! Тъкмо си върнах свободата след двайсет години с Артър. И с неговата майка. Имам да държа още изпити, трябва да мисля и за бъдещето на Фионлах… Боже, звуча ужасно, нали? Като пълен егоист.

Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си. Но бе изминало твърде дълго време.

— Разбира се, че не — успя да каже само.

— Той е мой баща! — Гласът й бе пропит от болка и вина.

— Сигурен съм, че социалните служби ще успеят да измислят нещо, поне временно. Опитахте ли в старчески дом?

— Не можем да си го позволим. Фермата не беше наша, а под наем. — Тя избърса лице с опакото на ръката си и положи видимо усилие да се успокои. — Обадих се на социалните, обясних им всичко, но те казаха, че трябвало да отида да разговаряме на място. Затова сега просто ще го оставя в центъра за дневни грижи, докато обмисля какво да правя. — Тя поклати глава, на ръба да се разплаче отново. — Наистина съм в безизходица.

— Виж, ще отида да се преоблека и ще дойда с вас до града — рече Фин. — Тримата ще хапнем в някоя кръчма, а после ще оставим баща ти в центъра, докато ние се срещнем със социалните грижи.

Тя го изгледа продължително с влажните си сини очи.

— Защо правиш това, Фин?

Той се ухили.

— Защото ми трябва малко почивка, а и една биричка ще ми дойде добре.

 

 

Хотел „Краун“ бе разположен върху ивицата земя, наречена Саут Бийч, разделяща вътрешното и външното пристанище на Сторноуей, а от лоби бара на първия му етаж се разкриваше гледка и към двете. Рибарските съдове бяха закотвени край кея и се поклащаха леко върху вълните на настъпващия прилив — ръждиви и многократно пребоядисвани в ярки цветове, подобни на възрастни дами, напразно стараещи се да прикрият пораженията на времето.

Тормод беше объркан. Отначало изобщо не успяваше да познае Фин, докато последният не му заговори за отминалите години, когато като момче бе посещавал Маршели във фермата. Вече влюбен в нея и полагащ пътя за предстоящата болка. Тогава лицето на стареца отведнъж се озари. Споменът за младия Фин очевидно се бе запечатал ясно в съзнанието му.

— Много си пораснал, момче — рече и разроши косата му като на петгодишно хлапе. — Как са вашите?

— Престани, татко — скастри го смутено Маршели. — Родителите му загинаха в катастрофа преди повече от трийсет години.

Тормод остана поразен. Бледосините му очи зад кръглите стъкла на очилата бяха обзети от печал и Фин за миг съзря в тях дъщеря му и нейния син. Три поколения, изгубени в гаснещата му памет.

— Съжалявам да го чуя, синко.

Фин ги настани на маса до прозореца и отиде до бара, за да вземе менюта и да поръча напитките. Когато се върна, Тормод ровеше усилено в джоба на панталоните си, мъчейки се да измъкне нещо оттам.

— Отново е започнал да пуши — поясни Маршели в отговор на въпросителния му поглед. — След като двайсет години не е слагал цигара в уста!

— Ако ви се пуши, ще трябва да излезете отвън, господин Макдоналд — рече Фин.

— Навън вали — измърмори възрастният мъж.

— Не, още не е започнало. Ако искате, и аз ще дойда да ви правя компания.

— Не мога да извадя проклетия пакет от джоба си! — Гласът сега се извиси почти до вик. Барът постепенно се изпълваше с местни хора и туристи и неколцина глави се извърнаха към тях.

— Татко, няма нужда да крещиш — намеси се като сценичен суфльор Маршели. — Чакай, аз ще ти помогна.

— Няма нужда, мога и сам!

Още обърнати глави.

Сервитьорът пристигна с напитките. Двайсет и няколко годишен мъж, с полски акцент.

— Да имаш огънче, момче? — подвикна му Тормод.

— Няма проблем, ние ще се оправим — рече Маршели. — Решил е да пуши, но майка ми все му крие кибрита.

Сервитьорът само се усмихна и остави чашите на масата.

Тормод междувременно продължаваше да се боричка с ръка в джоба си.

— Тук е. Напипвам го, но не ще да излезе.

От близките маси се разнесе сподавен смях.

— Дайте да видя и аз, господин Макдоналд — рече меко Фин.

Старецът му позволи, макар само преди минута да бе отхвърлил негодуващо предложението на дъщеря си. Фин я погледна извинително, коленичи до стола на баща й под любопитните погледи на посетителите и плъзна ръка в джоба на Тормод. Веднага напипа пакета цигари, но не успяваше да го улови. Имаше чувството, че се намира не в джоба, а някъде под хастара, но не си представяше как е възможно това. Накрая вдигна пуловера на стария мъж в търсене на отговор и онова, което видя, го накара въпреки волята си да се усмихне. — Господин Макдоналд, вие носите два чифта панталони.

Клиентите наоколо започнаха да се кискат.

— Така ли? — смръщи чело Тормод.

— Цигарите са в джоба на долния панталон — обърна се Фин към Маршели. — Най-добре да го заведа в тоалетната да се преоблече.

Той вкара стареца в една от кабинките, убеди го да си събуе обувките и с известен труд успя да свали горния чифт панталони. След като обувките бяха нахлузени отново, го сложи да седне върху клозетната чиния и коленичи пред него, за да завърже връзките му. Тормод му позволяваше да върши всичко без съпротива, като добре научено дете. В същото време се разсипваше от благодарности.

— Ти си добро момче, Фин. Винаги съм те харесвал, синко. Същият като баща си. — Той го погали по косата и след малко смени темата. — А сега трябва да пикая.

Фин сгъна панталона и като го изправи на крака, го отведе до писоарите.

— Вършете си спокойно работата, господин Макдоналд, аз ще изчакам.

И се обърна към умивалника, за да нагласи струята на водата с подходяща за миене температура.

— Ах, мамка ти! — разнесе се глас зад гърба му.

Очилата на стареца се бяха откачили от върха на носа му и цопнали в писоара. Този инцидент обаче не стори нищо, за да спре, нито да отклони встрани жълтата струя урина, лееща се от пикочния му мехур. Той дори сякаш нарочно се мъчеше да уцели очилата с нея. Фин въздъхна примирено и щом Тормод приключи, се наведе покрай него и с два пръста ги извади. Под внимателния поглед на възрастния мъж отиде до мивката и ги изплакна, преди и сам да се насапуниса и измие.

— А сега ръцете, господин Макдоналд — каза, като отиде до кабинката, за да откъсне малко тоалетна хартия, с която да забърше очилата. Щом Тормод изми и подсуши ръцете си, постави очилата обратно върху носа му и прикрепи дръжките зад ушите. — Друг път внимавайте по колко панталона обувате. Какво щеше да стане, ако се бяхте напикали в крачолите?

По някаква причина напикаването в крачолите се видя на събеседника му крайно комично и докато влизаха обратно в бара, той се смееше от сърце.

— Е, какво стана? — попита Маршели, усмихвайки се леко при вида на веселостта на баща си.

— Нищо — каза Фин, като го настани върху стола и й подаде акуратно сгънатия панталон. — Просто не е загубил чувството си за хумор, това е всичко.

Докато сядаше, забеляза благодарния поглед в очите на Тормод. Старецът сякаш му бе признателен, задето не е разказал цялата история и му е спестил унижението. Нямаше как да се разбере какво става в главата му, доколко изобщо схваща случващото се около него. Той бе като изгубен в мъглата на собственото си съзнание. Понякога тази мъгла се разсейваше, но Фин знаеше, че навярно има моменти, когато тя се спуска плътна и тежка, забулвайки всякаква светлина и разсъдък.

 

 

Центърът за дневни грижи „Солас“ се намираше в североизточния край на Сторноуей, в „Уествю Терас“ — модерно едноетажно здание с просторни паркинги от двете страни. Непосредствено до него бе разположен стопанисваният от общината старчески дом „Дън Айсдийн“, заобиколен от дървета и равно подстригани тревни площи. Отвъд се простираше прогизналото торфено поле, стигащо чак до Еърд и Броудбей. То проблясваше като златно под кратките лъчи на следобедното слънце, в очакване на поредния дъжд. От югозапад вече се надигаха тъмни навъсени облаци, гонени от усилващия се вятър.

Докато Маршели паркираше край редицата жилищни фургони, докарани с цел да се обезпечат допълнителни места за вече препълнената институция, първите тежки капки започнаха да падат от небето. Те забързаха към входа, водейки Тормод помежду си. Тъкмо стигнаха вратата, когато тя се отвори и отвътре излезе набит тъмнокос мъж. Той отстъпи встрани, за да им стори път, и едва тогава Фин го позна.

— Джордж Гън!

Другият явно бе също толкова учуден да го види. Щом преодоля изненадата си, кимна и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя отново на острова. Здравейте, госпожо Макинес — добави по адрес на Маршели.

— Вече съм Макдоналд. Върнах си моминското име.

— Аз също вече не съм инспектор — каза Фин. — Подадох си оставката.

— Така ли? Съжалявам да го чуя.

Възрастна жена с боядисана в бледосиньо коса приближи до тях, улови внимателно Тормод под ръка и го поведе към вътрешността на сградата.

— Здравей, Тормод. Не те очаквахме днес. Ела, ще ти направим чаша чай.

Докато те се отдалечаваха, Гън се обърна отново към Маршели.

— Всъщност, госпожо Макдоналд, тъкмо с баща ви исках да говоря.

— Че за какво, за бога, може да говорите с него? — изгледа го с широко отворени очи тя. — Той дори не помни кой е.

— Така разбрах и аз — кимна сериозно сержантът. — Вече ходих в Милънейс да се срещна с майка ви. Но след като сте тук, навярно и вие ще можете да ме осведомите по някои въпроси.

Фин улови сержанта за лакътя.

— Джордж, за какво става дума?

— Ще те помоля за малко търпение — отдръпна ръката си другият. И Фин разбра, че не става дума за рутинна процедура.

— Какви въпроси? — попита Маршели.

— Семейни.

— Например?

— Имате ли някакви чичовци, госпожо Макдоналд? Или братовчеди? Каквито и да било други родственици извън най-близкото семейство.

Маршели смръщи вежди.

— Мисля, че майка ми има далечни роднини някъде в Южна Англия.

— Интересува ме по-скоро бащината ви линия.

— Ами, като че ли не… — Тя изглеждаше все по-объркана. — Баща ми е бил единствено дете. Няма братя и сестри.

— А братовчеди?

— Не мисля. Роден е в село Шилебост, на остров Харис. Но доколкото знам, не са останали други живи членове от семейството му. Веднъж ни заведе да видим къщата, където е отрасъл. Вече запустяла, разбира се. Показа ни и местното училище, в което е учил — съвсем малко, на самия бряг, с чудна гледка към плажовете на Лъскентайър. Но и дума не е споменавал за някакви роднини.

— Хайде, Джордж, изплюй най-сетне камъчето — не се сдържа Фин въпреки молбата на Джордж да прояви търпение.

Сержантът му хвърли странно смутен поглед и прокара пръсти през черните, падащи над челото му коси.

— Преди няколко дни — рече след кратко колебание — открихме тяло, заровено в торфеното поле на западния бряг, край Сиадер. Идеално запазен труп на около двайсетгодишен мъж. Умрял от насилствена смърт. — Той направи пауза. — Отначало помислихме, че е престояло там векове, може би от времето на скандинавските нашествия. Или още по-отрано, от каменната епоха. Но една татуировка на Елвис Пресли върху дясната му ръка направи тези теории на пух и прах.

— Мога да си представя — кимна Фин.

— Както и да е, патологът установи, че най-вероятно е бил убит в края на петдесетте години на миналия век. Което означава, че убиецът му може да е още жив.

Маршели поклати неразбиращо глава.

— Но какво общо има всичко това с баща ми?

Гън си пое дълбоко дъх.

— Работата е там, госпожа Макдоналд, че около трупа нямаше облекло, нито други предмети, по които да го идентифицираме. Затова взехме ДНК проби…

— Които после сте съпоставили с базата данни — довърши изречението Фин.

Гън леко се изчерви и кимна.

— Помните, че миналата година повечето мъже в Кробост се подложиха на ДНК анализ, за да бъдат изключени като заподозрени в убийството на Ейнджъл Макричи.

— Пробите е трябвало да бъдат унищожени досега — каза Фин.

— Само по изрично искане на донора. Подписва се специален формуляр, а господин Макдоналд не го е сторил. Изглежда, не е разбрал, когато са му обяснили, или пък е забравил. — Сержантът погледна Маршели. — Както и да е, базата данни показа съвпадение. Който и да е убитият младеж, той е бил роднина на баща ви.