Питър Мей
Човекът от остров Луис (6)

Пета глава

Довършването на аутопсията отне на професор Мългрю още близо два часа, след прекъсване за обяд в индийския ресторант, състоящ се от бхаджи с лук, агнешко бхуна и сладолед кулфи. Джордж Гън хапна сандвич със сирене в участъка, но имаше затруднения да задържи дори него в стомаха си.

Спечената като гьон кожа правеше невъзможно отварянето на гръдния кош с обикновен скалпел, затова патологът в крайна сметка прибягна до помощта на чифт масивни ножици, след което с по-фини инструменти отстрани оставащите тъкани и мускули.

Когато тялото вече наподобяваше нещо, което може да се види окачено на ченгел в касапница, вътрешните органи бяха извадени и нарязани на филийки, потвърждавайки първоначалната версия на патолога, че жертвата е била млад и здрав мъж, а смъртта му е могла да настъпи единствено в резултат на брутално убийство. Убийство, чийто извършител имаше вероятност да е още жив.

— Страшно интересен труп, сержант. — Въпреки избилите по бръчките на челото му капчици пот, професор Мългрю явно бе в стихията си. — Е, последното му ядене е било по-скромно от моя обяд. Останки от меко месо и съвсем дребни полупрозрачни частици, подобни на рибешки кости. Риба и пържени картофи, предполагам. Във всички случаи, вярвам ще сте доволен да чуете хипотезата ми за това как е умрял.

Гън го изгледа в лека почуда. Доколкото знаеше, патолозите крайно неохотно се ангажираха с каквито и да било заключения. Но Мългрю явно бе човек, питаещ непоклатима увереност в собствените си способности. Той затвори гръдния кош и придърпа отгърнатите встрани тъкани и кожа към централния разрез. Сетне посочи раните със скалпела си.

— Бил е намушкан четири пъти в гърдите. Посоката на ударите е надолу, от което следва, че нападателят или е бил много по-висок от него, или жертвата е стояла на колене. Склонен съм да мисля по-скоро второто, но ще стигнем и дотам. Раните са причинени от дълъг, тънък, двуостър нож. Нещо като „Феърбеърн Сайкс“^[1] или друг подобен кинжал. Входното отверстие на тази рана например — посочи той най-горната — е около два сантиметра на дължина и изтънява в краищата, което е сигурна индикация за двуостро оръжие. Дълбока е тринайсет сантиметра, като преминава през върха на левия дроб, дясното предсърдие и вентрикуларната преграда. Силата и посоката са типични и за останалите три рани.

— Значи те са го убили?

— Всяка от тях почти със сигурност би довела до смърт в разстояние на няколко минути, но подозирам, че непосредствената причина е било ето това тук. — Той вдигна очи и с многозначителна усмивка посочи дълбокия разрез на гърлото. — Дължината е над осемнайсет сантиметра, от мастоидната издатина зад лявото ухо чак до сухожилията под дясното. Напълно разрязва лявата югуларна вена, пресича лявата каротидна артерия и закача дясната югуларна. В най-дълбокото си място достига седем сантиметра, като засяга дори гръбначния стълб.

— Това показателно ли е?

— По мое мнение ъгълът и дълбочината на разреза предполагат, че е бил направен изотзад, при това най-вероятно с различно оръжие. Което допълнително се потвърждава и от прободната рана под лопатката. Нейното отверстие е над три сантиметра, квадратно в горния край и изострено в долния. Свидетелство за масивен нож с едно острие, по-добре пригоден да се вреже толкова дълбоко в шията.

— Малко ми е трудно да схвана картината, професоре — смръщи чело Гън. — Да не искате да кажете, че убиецът е използвал два ножа, намушкал го е в гърдите с единия, а после е минал зад гърба му и го е заклал?

Очите зад абсурдно големите защитни очила примигнаха търпеливо и снизходително.

— Не, сержант, това, което казвам, е, че нападателите са били двама. Единият го е държал изотзад, принуждавайки го да падне на колене, докато другият го е пронизвал в гърдите. Раната на гърба вероятно е случайна, нанесена, докато първият нападател се е готвел да пререже гърлото му.

Той заобиколи масата, заставайки откъм главата на мъртвия, направи първоначален разрез и започна да обелва кожата от темето на черепа.

— Съветвам ви да си представите следната картина. Жертвата е била с вързани ръце и крака и с примка на шията. Не обесена, забележете, защото иначе протриването щеше да има наклон нагоре, към точката на окачване. Въжето е било използвано да го влачат по плажа, откъдето се е събрал ситният, сребрист пясък в ноздрите и устата, както и в охлузванията по коленете и горната част на стъпалата. В даден момент са го принудили да коленичи и неколкократно са го намушкали, преди да му прережат гърлото.

Картината, обрисувана от патолога, изведнъж изникна ярко в съзнанието на Гън. По някаква причина той си представи действието да се развива нощем, на фона на фосфоресциращи морски вълни, разбиващи се в сбития, огрян от луната пясък. С потръпване си представи как бялата пяна се обагря в розово, но още по-ужасяваща бе мисълта, че бруталната разправа се е случила тук, на остров Луис, където за последните сто години имаше само две убийства.

— Дали ще е възможно да вземем пръстови отпечатъци? — попита. — Ще трябва да се опитаме да идентифицираме този човек.

Професор Мългрю не отговори веднага. Беше съсредоточен върху задачата да отдели кожата на скалпа, без да я разкъса.

— Ама че се е спекла — измърмори. — Сякаш е лакирана. — Той вдигна очи. — Върховете на пръстите са леко сбръчкани от дехидратацията, но мога да им инжектирам формалин и тогава ще получите съвсем прилични отпечатъци. — Няма да е зле да вземете и ДНК проба.

— Да, съдебният лекар вече изпрати образци в лабораторията за анализ.

— О, нима? — Професор Мългрю не изглеждаше доволен, че някой се е сетил преди него. — Надали ще научим нещо повече от тях, но знае ли човек… Виж ти! — Вниманието му внезапно бе привлечено от черепа, най-сетне разкрил се под обелената кожа. — Много интересно.

— Кое? — приближи се неохотно Гън.

— Под хирургическия белег на нашия приятел… има метална пластина. — Гън видя сивкавата правоъгълна метална плочка, дълга около пет сантиметра и прикрепена за черепа с метални шевове, преминаващи през дупчици в костта. — Явно е преживял някаква травма. Вероятно съпроводена с леко мозъчно увреждане.

По молба на Мългрю той трябваше да излезе в коридора и да наблюдава оттам през прозореца как патологът отстранява капака на черепа с помощта на вибрационния трион. Когато се върна, мозъкът вече бе изваден и лежеше в купа от неръждаема стомана.

— Да, точно както предполагах. — Професорът го бучна с пръста си. — Кистозна енцефаломалация на левия фронтален лоб.

— Което ще рече?

— Ще рече, че хич не е имал късмет, бедният. Наранил си е главата по начин, който го е оставил… как да кажа… леко слабоумен.

Той се върна към металната плочка и с внимателни движения на скалпела започна да остъргва покриващия я тънък слой засъхнала тъкан.

— Ако не греша, това е тантал. Високоустойчив на корозия метал. Навлиза в черепната пластика през първата половина на двайсети век и масово се използва при рани от шрапнели през Втората световна война. — Мългрю се наведе, разглеждайки внимателно пластината. — Имал е добра биосъвместимост, но е причинявал ужасни главоболия. Нещо, свързано с електропроводимостта. Развитието на пластмасите през шейсетте постепенно го изважда от употреба. Сега намира приложение главно в електрониката. Аха!

— Какво?

Гън преодоля вътрешната си съпротива и пристъпи по-близо, но професор Мългрю просто му обърна гръб и отиде до комплекта инструменти, наредени на плота до мивката. Върна се оттам с увеличително стъкло, уловено между палеца и показалеца му.

— Така си и мислех — рече след малко с тържествуваща нотка в гласа. — Производителите на тези пластини често са гравирали върху тях серийни номера. А в нашия случай има дори и дата. — Сетне се отдръпна назад, приканвайки Гън да погледне сам.

Сержантът взе увеличителното стъкло и с лека гримаса на погнуса се приведе над черепа. Под серийния номер с римски цифри бе изписано MCMLIV.

— Това, в случай че не можете да го разчетете, прави 1954-та — поясни сияещо патологът. — Около две години преди да си направи татуировката с Елвис. И съдейки по тъканните нараствания около пластината, три или четири години преди да го убият на плажа.