Питър Мей
Човекът от остров Луис (39)

Трийсет и осма глава

Толкова трудно си спомням нещата. Знам, че са там, в главата ми. Понякога ги усещам, но не мога да ги видя, да ги докосна. Страшно съм изморен. От цялото това пътуване, от разговорите, които не смогвам да проследя. А мислех, че ще ме водят у дома.

Поне плажът е хубав. Не чак като онези на остров Харис, но все пак. Прилича на сребрист полумесец.

Виж ти, луната вече е изгряла. И как само блести пясъкът на нейната светлина, сякаш е огрян отвътре. Май съм идвал тук и преди. Мястото ми изглежда познато. Може би с Кейт. И с Питър. Бедният Питър. Очите му продължават да са пред мен. Същите като на онази овца под навеса, когато Доналд Шеймъс я закла.

Понякога още сънувам гнева. Ледения гняв, породен от мъка и от вина. Помня добре как той ме изяждаше, унищожаваше и последното късче човечност в мен. В сънищата често виждам себе си. Като в стар, накъсан черно-бял филм. Как чакам. И чакам.

Нощта е топла, но аз не мога да спра да треперя. Звуците на града са толкова различни. Вече съм свикнал с островите и е странно да се озова отново сред високите сгради, автомобилите, хората. Толкова много хора. Но не и тук, не и тази нощ. Сега наоколо е тихо, шумът на трафика долита отдалеч.

Минава може би час, а аз продължавам да се крия сред храстите, приклекнал върху изтръпналите си крака. Но гневът ти дава търпение. Както страстта те кара да отлагаш мига на оргазма, за да го направиш по-сладък. А също те прави сляп за възможностите, за последствията. Притъпява въображението, заличава всичко, стеснява фокуса ти до една-единствена точка.

Ето че на входа светва лампа и всичките ми сетива се напрягат. Чувам щракването на бравата и изскърцването на пантите, преди те да излязат. И двамата. Един зад друг. Дани спира да запали цигара, докато Там се обръща да затвори вратата.

Тогава ставам и излизам отпред на пътеката. Под светлината. Искам те да ме видят добре. Да разберат кой съм и какво ще направя. Не ме е грижа кой друг ще види, стига те да знаят.

Клечката кибрит припламва пред лицето на Дани и аз зървам очите му. Те се разширяват от съзнанието, че ще го убия.

В този момент и Там се обръща и ме вижда.

Аз чакам.

Искам той също да разбере.

И той разбира.

Вдигам пушката и изпразвам първата цев. Зарядът улучва Дани право в гърдите и силата му го отхвърля назад към вратата. Никога няма да забравя ужаса в изражението на Там, докато натискам отново спусъка. Леко встрани от целта, но достатъчно точно, за да отнеса половината му глава.

После се обръщам и си тръгвам. Няма нужда да бягам. Питър е мъртъв, а аз съм свършил каквото трябва. По дяволите последствията! Дори съм спрял да треперя.

Не знам колко пъти съм го сънувал. Достатъчно, за да не съм сигурен вече дали е истина, или само сън. Но колкото и да се повтаря, нищо няма да се промени. Питър си остава мъртъв. И аз не мога да го върна обратно. Дадох обещание на майка си и го наруших.

— Хайде, татко. Става студено.

Обръщам се и виждам на лунната светлина Маршели, която се навежда, улавя ме под мишница и ми помага да стана. Изправям се, а тя нагласява шапката ми. Докосвам я с усмивка по лицето.

— Радвам се, че си тук — казвам. — Нали знаеш, че те обичам? Много, много те обичам.