Питър Мей
Човекът от остров Луис (33)

Трийсет и втора глава

Томи Джак живееше в двустаен апартамент на Бротън Стрийт, над магазинчета за спиртни напитки и за вестници и списания. Таксито ги остави на Йорк Плейс, откъдето продължиха пеша в мекия вечерен здрач, пропит от специфичните миризми на града. Дъх на автомобилни газове, на къри и малц. Нищо общо с атмосферата на островите. Фин бе прекарал тук петнайсет години от живота си, но само след няколко дни на архипелага обстановката вече му се струваше чужда, непоносимо клаустрофобична. И мръсна. Със стъпкани дъвки, лепнещи по тротоарите, и боклуци, носени от вятъра по паважа.

Входът бе откъм Олбъни Стрийт Лейн и докато завиваха натам, Фин забеляза един фургон да преминава по улицата. Той принадлежеше на детската благотворителна организация „Барнардос“ и носеше логото Да върнем бъдещето на децата. Това го накара да се зачуди как можеш да върнеш нещо, което е вече унищожено.

Томи се оказа нисък мъж с кръгло лъщящо лице под също толкова кръгло и лъщящо теме. Носеше риза с протрита яка и сив пуловер, накапан с яйчен жълтък по предницата, натъпкан във възширок панталон, който за сметка на това бе препасан с твърде стегнат колан. На краката си бе нахлузил платнени чехли, пробити отпред на пръстите.

Той ги преведе през тясно антре, облепено с тъмни тапети, във всекидневна, която навярно улавяше слънцето през дневните часове, но сега бе мрачна и неприветлива. Жилището бе пропито от мирис на прегоряла мазнина за пържене, примесен с лек дъх на немито тяло.

Но инак самият Томи бе ведър по характер, с проницателни тъмни очи, проблясващи иззад очилата без рамки. Фин прецени, че трябва да е към седемдесетгодишен.

— Ще желаете ли чаша чай? — покани ги гостоприемно домакинът.

— Много мило, благодаря — отвърна Маршели и той продължи да разговаря с тях през отворената врата на мъничката кухня, докато кипваше чайника и вадеше чашите и чинийките.

— Вече осем години станаха, откак почина госпожата, и трябва да се справям сам. А бяхме женени повече от трийсет и още не мога да свикна без нея.

Фин си помисли, че имаше някаква трагична ирония в това да започнеш и завършиш живота си съвсем сам.

— Нямате ли деца? — попита Маршели.

Старецът се показа усмихнато на прага, но усмивката му бе натежала от тъга.

— Боя се, че не. Едно от големите ми разочарования. Да нямам деца и да не мога да им предоставя детството, от което аз самият бях лишен. Не че можех да им предложа кой знае какво със заплатата на банков чиновник. — Той се изкиска и се върна обратно в кухничката. — Представяте ли си, цял живот да броиш пари, и то все чужди.

Чаят бе поднесен и те се настаниха по вехтите кресла с протрита тапицерия. В облицованата с плочки газова камина гореше мъждив пламък, а на полицата над нея имаше черно-бяла снимка в рамка, изобразяваща младия Томи и покойната му вече съпруга. Фотографът бе успял да улови взаимната нежност в очите им и Фин си помисли, че този човек поне донякъде е познал семейното щастие.

— През кои години сте били в сиропиталището? — го попита.

— Трудно ми е да ви кажа точните дати, но беше някъде през петдесетте. Тогава директор беше господин Андерсън. Истински гад, ако ме извините за израза. Като за човек, натоварен да управлява дом за сираци, не си падаше твърде по децата. Зъл характер имаше. Помня как веднъж ни конфискува всичките вещи и ги изгори в пещта на котелното. Като отмъщение, задето сме се позабавлявали.

Той отново се усмихна и поклати плешивата си глава. Явно умееше да намира хумор във всичко и Фин се удиви на способността на хората да се шегуват и с най-тежките изпитания, пред които ги изправяше съдбата. Една безкрайна издръжливост в името на оцеляването. Изгубиш ли я дори за миг, рискуваш да бъдеш завлечен в тъмните дълбини на отчаянието.

— Всъщност живял съм не само в Дийн — продължи старецът. — Често ни местеха и съм сменил доста домове. Всеки път трябваше да се разделям с приятелите си, затова накрая просто спрях да се сприятелявам. А също да се надявам, че някога ще има край. Дори когато идваха посетители да си изберат по някое дете за осиновяване. Сега вече не го правят, но тогава ни изкъпваха, обличаха ни в най-новите дрехи и ни строяваха в редица, докато дами, ухаещи на френски парфюми, и мъже, вонящи на пури, ни обикаляха и оглеждаха като овце на пазар. Естествено, все момиченцата изваждаха късмет. Хлапаците като мен нямаха никакъв шанс. — Томи се приведе напред. — Да ви сипя още чай?

— Не, благодаря. — Маршели постави длан върху полупълната си чаша.

Фин също поклати глава.

— Е, аз пък ще пийна още един. Тъй или иначе, ще ставам през нощта, поне да има нещо за изпразване от резервоара. — Той се върна да кипне отново чайника и повиши глас, за да го чуят от кухнята: — Помня, че веднъж ни посети не някой друг, а самият Рой Роджърс. Сещате ли се? Героят от каубойските филми. Обикаляше из Шотландия със своя кон, Тригър. Отби се в нашето сиропиталище и си избра едно от девойчетата. Представете си само! В един момент си бедно момиче без родители, а в следващия — дъщеря на кинозвезда от най-богатата страна на света. Също като на кино. — Томи се върна с чая и се настани на масата, но веднага стана пак. — Боже, къде ми е умът? Дори не ви предложих курабии. — Фин и Маршели учтиво отклониха предложението му и той седна отново. — Когато станах твърде голям за домовете, ме настаниха в общежитие на Колингтън Роуд. Там за кратко се запознах с едно по-възрастно момче, което се прибрало от служба във флота, но се оказало, че семейството му няма място за него. Викаха му Големия Там. Един такъв едър, хубавец. Тогава имаше прослушвания за мюзикъла „Южен Пасифик“ и той се яви. Ще познаете ли кой беше?

Фин и Маршели нямаха никаква представа.

— Шон Конъри! — изсмя се Томи. — Големия Там беше Шон Конъри и аз го познавах! След дълги години го видях отново, при откриването на шотландския парламент. Голямо събитие, парламентът заседаваше в Единбург за първи път от три века. Аз също бях сред тълпата и не щеш ли, той се появи. Махнах му с ръка и извиках: „Как си, Големи Там?“. Той не ме позна, естествено.

— Между другото, Дийн католическо сиропиталище ли беше? — прекъсна го Фин.

— Бога ми, не! Господин Андерсън мразеше католиците в червата. Всъщност, като се замисля, той мразеше всичко и всички.

— А сред децата имаше ли католици? — попита Маршели.

— О, да, но никога не се застояваха дълго. Свещениците идваха и ги вземаха. Помня, че веднъж скоропостижно отведоха три наведнъж, след като едно момче падна от моста.

— Кой мост? — наостри уши Фин, внезапно заинтригуван.

— Мостът над река Лийт, който съединява селото Дийн с града. Височината е поне трийсет метра.

— И какво точно се случи?

— О, никой не знае със сигурност. Разбира се, имаше много клюки и предположения. Явно ставало дума за някакъв облог кой ще премине по корниза от външната страна на моста, а въпросното момче от селото паднало и се пребило. Трите деца от сиропиталището също бяха замесени и два дни по-късно вече ги нямаше. Докато сме били на училище, дошла голяма черна кола с католически свещеник в нея и ги откарала.

Фин усети свиване под лъжичката. Инстинктът му подсказваше, че се намира на крачка от истината.

— Случайно да помните имената им?

— О, това беше преди толкова години, господин Маклауд. Но сред тях имаше момиче — Кати, или Катрин. Другите двама бяха братя, като големият се казваше Джони, ако не ме лъже паметта. — Старецът смръщи вежди. — Но ясно помня името на момчето, което загина. Патрик Кели. Баща му участваше в някаква престъпна банда и беше лежал в затвора. И синовете се бяха метнали на него. Гледахме да стоим по-далеч от тях. Няколко дни по-късно те се появиха в сиропиталището, да търсят глупчото.

— Глупчото? — учуди се Маршели.

— Да, малкият брат. Но как, по дяволите, се казваше… — Погледът на стария мъж отведнъж просветна. — Питър! Да, точно така, Питър. Един такъв свестен и кротък, но не съвсем наред с главата.

 

 

Когато се озоваха отново навън, вече бе почти тъмно. Тук се смрачаваше много по-рано, отколкото на островите и всичко изглеждаше леко нереално, лишено от цвят поради бледата светлина, хвърляна от уличните лампи.

— Излиза, че баща ми и брат му са се казвали Джон и Питър — рече Маршели, сякаш знаенето на имената им ги правеше някак по-истински. — Но как ще разберем фамилията им?

— Като поговорим с някой, който ги е познавал — отвърна замислено Фин.

— Например?

— Например, братята Кели.

— И защо си толкова сигурен, че ще ги открием?

— Ако още работех в полицията, щях да кажа — защото са наши стари познайници.

— Не те разбирам.

От магазина за алкохол на приземния етаж излезе млада двойка с хартиена торба, в която подрънкваха бутилки. Момичето улови момчето под ръка и двамата се отдалечиха, чуруликайки като птички във вечерния здрач.

— Семейство Кели от дълги години са добре известни в престъпния свят на Единбург — рече Фин. — Започнали са с наркотици и проституция още по времето, когато Дийн е било нещо като бедняшко гето. Замесени са и в доста гангстерски убийства, макар че вината им никога не е била доказана.

— Значи ги познаваш? — изгледа го Маршели с разширени от удивление очи.

— Не лично, но Джак Уокър, старият ми началник, който беше инспектор още при постъпването ми, е имал вземане-даване с тях. — Той извади мобилния телефон от джоба си. — Вече е пенсионер, но вероятно ще склони да се видим за по едно питие.

 

 

Сякаш вандали с криворазбрано чувство за гражданска гордост си бяха поставили за цел да обикалят из Единбург и да боядисват магазини и заведения в ярки цветове. Бар „Уиндзър“ в горния край на Лийт Уок бе станал отровнозелен, а бившите студиа на Шотландската телевизия в съседство с него — електриковосини. По улицата се редяха фасада след фасада, някои в жълти и червени краски, а по-нататък — отново в сини и зелени. Над тях горните етажи на старите каменни сгради на едни места бяха почистени, а на други — не, създавайки впечатлението на гнили зъби насред бяла усмивка.

„Уиндзър“ бе почти пълен, но Джак Уокър бе успял да запази едно сепаре в дъното. Докато се запознаваше с Маршели, я огледа любопитно, но не попита нищо. Поръча две халби бира за себе си и Фин и чаша бяло вино за дамата. Беше едър мъж, с широки рамене и разчорлена, все още гъста бяла коса. Макар и прехвърлил седемдесет, видът му бе на човек, с когото е най-добре да не се заяждаш. Имаше загоряло лице и зелени очи, чието хладно изражение се разминаваше с леката сардонична усмивка, постоянно играеща върху устните му.

— Фамилията Кели са гадни копелета, Фин — поклати сериозно глава той. — Не те съветвам да се забъркваш с тях.

— Знам, че е така, сър. И нямам намерение да се забърквам. — Още докато произнасяше думите, си даде сметка, че продължава да се обръща към бившия си началник със „сър“. Старите навици умираха трудно. — Просто искам да поговоря с някой от по-старите. Интересува ме времето около средата на миналия век, когато семейството още е живеело в Дийн.

Уокър повдигна вежда. Явно бе заинтригуван, но годините работа в полицията го бяха научили да не задава излишни въпроси.

— Единственият останал жив оттогава е Пол Кели. Той имаше и двама по-големи братя, но те бяха застреляни пред дома си преди повече от петдесет години. Убийство за отмъщение, както предположихме. Тогава се вихреха ожесточени гангстерски войни за подялба на територия. Аз току-що започвах работа в участъка и никой не си даваше особен труд да разследва разприте между бандите, така че нямаше задържани. По-късно наблюдавах с очите си как Пол Кели постепенно се издига и поема юздите в свои ръце. Построи цяла империя върху страданието на хората. — Уокър присви устни, издавайки натрупаното си безсилие и гняв. — Но така и не успяхме да го пипнем с пръст.

— Все още ли продължава да е големият бос? — попита Фин.

— Да, макар че вече позастаря. Несъмнено се мисли за някакъв шибан Кръстник. — Той хвърли поглед към Маршели, но без да се извини за езика си. — Тръгнал от низините, а сега живее в луксозна къща в Морнингсайд. Всичките му внуци учат в частни училища, докато честните работяги като теб и мен се чудят как да си платят сметката за отопление. Той е боклук, Фин. Пълен боклук. Не бих си губил времето с него.

 

 

Те лежаха редом в мрака на хотелската стая. Минутите се точеха, а единственият звук, съпровождащ собственото им дишане, бе шумът на реката отдолу. Същите води, които течаха и под моста при Дийн. След срещата в бара се бяха разходили дотам и застанали по средата му, над трийсетметровата пропаст, загледани в сградата на сиропиталището, където бяха живели бащата и чичото на Маршели. На това място някога се бе случило нещо и едно момче бе загинало.

— Стори ми се странно да те наблюдавам тази вечер — каза сега Маршели в тъмното, прекъсвайки хода на мислите му. — С бившия ти шеф.

— Защо? — извърна глава върху възглавницата Фин.

— Защото приличаше на друг човек. Не на онзи Фин Маклауд, с когото съм ходила на училище и с когото се любехме на плажа. Нито дори на онзи, който се отнесе с мен като с парцал в Глазгоу.

Той затвори очи и си припомни краткия им съвместен престой като студенти в Глазгоу. Когато деляха една стая и той, неспособен да се справи със собствената си болка, я бе прехвърлил върху нея. Колко често се случва да нараняваме тъкмо хората, на които най-много държим.

— Сякаш гледах някакъв непознат от друг живот. — Маршели докосна лицето му с ръка и той едва не се отдръпна сепнато. — Животът, в който си бил далеч от мен, женен за друга, отглеждал си дете, бил си полицай… Дори не съм сигурна, че те познавам. Вече не.

И кратките мигове на страст, споделени същия следобед, тънките като паяжина лъчи слънчева светлина, озарили ги по време на трескавото им правене на любов, изведнъж му се сториха безкрайно далечни.