Питър Мей
Човекът от остров Луис (32)

Трийсет и първа глава

Следобедната светлина се процеждаше между плътно затворените завеси, поклащащи се на вятъра пред открехнатия прозорец. Шумът от уличния трафик достигаше до слуха им далечен и нереален, примесен с бученето на водата от бента на река Лийт.

Хотелската стая се намираше под самия покрив, предлагаща красива гледка към реката и Дийн, но още с влизането им Фин бе спуснал завесите. Имаха нужда от тъмнина, за да открият самите себе си.

Всичко се случи без план, без предварителна уговорка. Хотелът се намираше точно срещу галерията, а те се нуждаеха от подслон за през нощта. Никой от тях не си даде труда да поправи момичето на рецепцията, когато то ги взе за съпружеска двойка и им предложи обща стая с голямо легло.

Изкачиха се до последния етаж с тесния асансьор, без да разменят и дума помежду си, без дори да се погледнат, макар Фин да усещаше как в стомаха му пърхат пеперудки.

Някак по-лесно бе да се съблекат в тъмното, при все че всеки от тях познаваше до най-малка подробност тялото на другия. Всяка извивка, всяка повърхност, всяко чувствително местенце.

И сега, под хладния допир на чаршафите, те преоткриваха тази интимност. Всичко бе така комфортно, така непринудено, сякаш за последно са били заедно едва вчера. В слабините на Фин се надигна същото желание към нея, както и първия път. Неудържима, пулсираща, всепоглъщаща страст. Пръстите му се плъзнаха по добре познатите контури на лицето й, по шията и раменете, по нежните заоблености на гърдите и бедрата.

Устните им бяха като стари приятели, срещащи се отново след дълги години — търсещи, изследващи, неспособни напълно да повярват, че всичко е както преди.

Телата им се издигаха и спускаха като едно, диханието им излизаше на пресекулки, примесено с неволни стонове. Без думи, без контрол. Само страст, похот, жажда, глад. Пълно отдаване, генериращо пот и топлина.

С всеки тласък Фин усещаше как в жилите му пулсира кръвта на неговите предци. Безкрайни, брулени от ветровете мочурища, яростта на океана, разбиващ се в крайбрежните скали. Келтски гласове, надигащи се в ритмичен племенен хор.

И внезапно всичко свърши. Както и първия път. Шлюзовете се отвориха и освободиха водите, насъбирани с години зад емоционалните диги от гняв и неразбирателство. Те се изляха за миг, отнасяйки със себе си и последната пропиляна минута от техните животи.

После двамата останаха да лежат прегърнати, изгубени всеки в своите мисли. Не след дълго Фин усети как главата на Маршели натежава върху гърдите му, а дишането й става бавно и равномерно. И се зачуди накъде, по дяволите, ще продължат оттук нататък.