Питър Мей
Човекът от остров Луис (30)

Двайсет и девета глава

Над остров Луис се бе спуснало странно спокойствие, в пълен контраст с хаотичните мисли, бушуващи в съзнанието на Фин, докато шофираше по дългия път на север.

През цялото време бе спрял само веднъж, в участъка на Сторноуей, за да сподели с Джордж Гън своите открития. Сержантът го бе изслушал в мълчание, вперил поглед през прозореца над покривите на къщите, към замъка Люс на отсрещната страна на залива, където последните слънчеви лъчи прозираха сред дърветата, изпъстряйки склона на хълма с дълги розови ивици.

— Значи мъртвото момче е брат на бащата на Маршели — рече накрая.

— Да. Доналд Питър Джилис.

— Само дето никой от тях всъщност не се е казвал Джилис. Това е само фамилията на приемното им семейство.

Фин кимна утвърдително.

— И нямаме никаква представа откъде са дошли, нито какви са истинските им имена.

Фин продължи да прехвърля разговора в ума си, докато подминаваше мочурищата на Барвас и селата по западното крайбрежие. Сиадер, Галсън, Дел, Крос. Поредица от църкви, всяка от различна деноминация. Бели къщи, стари черни къщи, модерни вили, всичките притихнали в готовност за следващата безмилостна атака на стихиите.

Можеше само да предполага дали църквата пази някакви архиви за клетите хлапета, откъснати от своите домове и разселени по островите. Нямаше гаранция, че и светската администрация ще успее да помогне с нещо. Всичко се бе случило твърде отдавна, а и кой ли го е било грижа навремето за отхвърлените отломки от обществото — сираци и деца от разбити семейства, без никакви роднини, които да се застъпят за техните права? Обзе го чувство на срам, че подобни деяния са били извършвани толкова скоро, при това от собствените му сънародници.

Основният проблем с откриването на истинската самоличност на Доналд Джон Джилис и Доналд Питър Джилис идваше от факта, че никой не знаеше откъде са дошли. Те бяха слезли от ферибота в Лохбойсдейл като двама анонимни пасажери, с табелки на вратовете и изтрито минало. Кой можеше да възстанови това минало сега, когато единият брат бе мъртъв, а другият — изгубен в мъглата на деменцията? Какви свидетели бяха останали? Тези момчета бяха изгубени завинаги и по всяка вероятност нито той, нито полицията щяха някога да узнаят кой е убил Питър и защо.

Светлините на Нес вече проблясваха в сумрака пред него, като отражение на звездите, изплуващи в ясното спокойно небе. Вятърът, блъскал колата му по открития път от Уист насам, сега бе почти замрял. В огледалото за обратно виждане се забелязваха облаците, тъмнеещи на обичайното си сборище над планините на остров Харис, а на запад от тях гладкият като стъкло океан отразяваше последното сияние на умиращия ден.

Пред портата на Маршели бяха паркирани три коли — нейната астра, минито на Фионлах, и джипът на Доналд Мъри. Когато влезе и завари свещеника и Маршели седнали заедно на кухненската маса, в първия момент изпита неволно убождане на ревност. В крайна сметка не друг, а именно Доналд Мъри бе отнел нейната девственост навремето. Но всичко това бе в един друг живот, когато всеки от тях бе представлявал напълно различен човек.

— Здрасти, Фин — кимна преподобният, а Маршели добави припряно, сякаш искаше да му покаже, че няма основания да ревнува:

— Доналд дойде с предложение относно Фионлах и Дона.

— Фионлах ме посети тази сутрин — рече отецът. — Много е твърдоглав, на баща си се е метнал.

— И? — не успя да сдържи усмивката си Фин.

— Решихме да се преместят за постоянно при мен, заедно с бебето — намеси се Маршели, като хвърли неуверен поглед по посока на свещеника. — Сега са горе, в таванската стая. Доналд предлага двамата с него да си поделим разходите и отговорностите по отглеждането на Ейли, за да позволим на Фионлах и Дона да довършат образованието си. Дори ако това означава единият или и двамата да напуснат острова, за да постъпят в университет. Все пак всички сме наясно колко е важно да не пропиляваш шансовете си, докато си млад. После може да ти се наложи цял живот да съжаляваш.

В гласа й имаше отчетлива нотка на горчивина, може би дори на обвинение.

— Звучи като добър план — каза Фин.

— Само дето не съм сигурна, че ще мога да си го позволя — сведе очи към масата Маршели. — Имам предвид следването на Фионлах плюс издръжката на бебето. Надявах се застраховката „Живот“ на Артър да ми стигне, докато завърша университета, но сега май ще трябва да отложа дипломирането и да си намеря работа.

— Това би било срамота — рече Фин.

— Не виждам друга алтернатива — повдигна рамене тя.

— Може и да се намери.

— Каква?

— Например аз и ти да си поделим твоята половина от разходите. — Той се усмихна. — Все пак падам се дядо на Ейли. Щом не сме успели да попречим на децата да повторят нашите грешки, можем поне да им помогнем да си стъпят на краката.

Доналд премести поглед от единия към другия, тълкувайки мълчаливо всичко, което бе останало неизречено.

— Е, аз да ви оставям тогава. — Той се изправи и след секунда колебание протегна ръка на Фин, за да се здрависа за сбогом. После излезе, без да продума повече.

След него кухнята остана странно тиха, почти нереална в примигващата светлина на луминесцентната лампа над главите им. Някъде от недрата на къщата долитаха басовете на музиката, която Фионлах бе пуснал в стаята си.

— Откъде ще намериш пари? — проговори накрая Маршели.

— Имам малко спестявания. А и не възнамерявам цял живот да стоя безработен.

Помежду им отново се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от съжалението. За техните провали, заедно и поотделно.

— Как минаха изпитите ти? — подхвърли Фин.

— Не питай.

— Предполагам, че не си била в най-добрата си форма.

— Хич даже.

Той си пое дълбоко дъх.

— Виж, имам новини за теб. Относно баща ти. — Сините очи се приковаха в него, изпълнени с неподправено любопитство. — Защо не излезем да подишаме чист въздух? Времето е хубаво, а и на плажа няма да има жива душа.

 

 

Нощта бе изпълнена с шепота на морето, въздишащо сякаш от облекчение, че може да си отдъхне от вечното задължение да се гневи. Почти пълната луна се бе издигнала в чернотата над него и лееше бледата си светлина върху пясъка и водата — светлина, която хвърляше сенки и прикриваше истини в полуозарените лица. Въздухът бе мек, изпълнен с очакването на настъпващото лято, с поезията, носена от тихия плясък на вълните.

Фин и Маршели вървяха достатъчно близо един до друг, за да усещат топлината на телата си, оставяйки следи в девствения пясък.

— Беше време — каза Фин, — когато щях да те държа за ръка по време на разходка като тази.

— Да не си се научил да четеш мисли? — възкликна с изненада тя.

Той се замисли колко естествено би било това тогава и колко неловко щеше да изглежда сега. После се засмя:

— Помниш ли как се печеше на слънце тук с приятелките си, а аз изсипах торбата с раци отгоре ви?

— Да, помня също и че така те зашлевих, че после ръката ме боля цяла седмица.

— Вярно — рече замечтано той. — При това беше без сутиен.

— Проклет воайор!

Фин се усмихна.

— А сред онези скали правехме любов, а после влизахме голи в морето, да се охладим.

Тя не отговори. Очите й бяха добили отнесен израз, сякаш мислено се намираше в друго, далечно време и място.

Почти бяха стигнали навеса за лодки, който се очертаваше зловещо в мрака, като поличба за минала и бъдеща болка. Той постави внимателно ръка върху рамото й, за да я накара да спрат и да се върнат обратно. Морето вече се плискаше върху оставените от тях дири, заличавайки всеки знак, че някога са минавали оттук. Фин не свали ръката си и усети как тя леко се прислонява към него.

Бяха извървели в мълчание почти половината плаж, преди като по негласна уговорка да спрат и той да обърне лицето й към себе си. То бе потънало в сянка и трябваше да повдигне брадичката й с пръсти, за да срещне най-сетне нейния поглед.

— Помня малкото момиченце, което ме улови за ръка в първия училищен ден, докато отивахме към магазина в Кробост. И ми съобщи, че се казва Марджъри, но тя предпочита келтското Маршели. Същото момиченце, което реши, че английското ми име не звучи добре, и го съкрати на Фин. И така ме кръсти за целия ми останал живот.

— А аз помня колко те обичах, Фин Маклауд — усмихна се тъжно тя и лунната светлина проблесна в сълзите, изпълнили очите й. — И не съм сигурна, че някога съм преставала.

Тогава той се приведе към нея и устните им се докоснаха. Топли, предпазливи, несигурни, преди най-сетне да се слеят в целувка. Мека, сладка целувка, изпълнена със спомена за онова, което са били някога и което са изгубили. Очите му се затвориха от силата на връхлетялата го вълна на страст и съжаление.

И отведнъж всичко свърши. Тя се отскубна от обятията му и отстъпи назад. Погледът, който му отправи в мрака, бе търсещ, изпълнен със съмнение и страх. После се обърна и тръгна по посока на скалите. Фин остана няколко секунди неподвижно, преди да се впусне, за да я догони.

— Какво откри за баща ми? — попита тя, без да забавя крачка.

— Че не се казва Тормод Макдоналд.

Маршели спря на място и се извърна смръщено към него.

— Как така?

— Присвоил си е самоличността на едно мъртво момче от остров Харис. Преди това се е казвал Доналд Джон Джилис, от остров Ерискей. Трупът на младия мъж, който откриха в мочурището, е на брат му, Доналд Питър.

Тя отвори невярващо уста.

— Но дори и Доналд Джон не е истинското му име.

Фин виждаше по болката в нейното изражение как целият й свят се разпада, как устоите му се местят подобно на плаващи пясъци под нозете й.

— Не разбирам…

И той й разказа всичко, което бе научил, а също как го бе научил. Тя слушаше мълчаливо, с лице, по-бледо от луната. Накрая, прималяла, се опря върху ръката му.

— Баща ми е дете от сиропиталище?

— Явно, да. Във всеки случай, от някаква институция. И е бил пратен на островите от католическата църква, заедно с брат си.

Маршели се отпусна върху пясъка със скръстени нозе и зарови лице в дланите си. Отначало Фин помисли, че плаче, но когато вдигна глава, очите й бяха сухи. Шокът от наученото бе притъпил всички останали емоции.

— Странно — промълви тя, взирайки се в спокойното като никога море. — Живееш с убеждението, че знаеш кой си, защото знаеш кои са родителите ти. Някои неща просто не подлежат на съмнение. А после внезапно се оказва, че цялото ти съществуване е почивало върху една лъжа, и вече сам не знаеш в какво да вярваш. Смяташ ли, че… баща ми е убил брат си?

— Не знам. — Фин приседна до нея и я прегърна с ясното съзнание, че ако той самият е способен да приеме идеята, че истината за корените на баща й и за убийството на брат му никога няма да излезе наяве, Маршели няма да намери покой, докато не я узнае.

Останаха така дълго, облени от лунната светлина и заслушани в бавния, ритмичен пулс на океана. Нощта захладня и той усети как тялото й потреперва от студ, но тя явно не бързаше да се прибира. Вместо това обърна към Фин отпадналите си, замъглени от тъга очи.

— Отидох да го видя, преди да отпътувам за Глазгоу — каза тихо. — Заварих го да седи в дъжда, целият прогизнал. Смяташе, че се намира на кораб на име „Клансман“. Тогава реших, че бълнува за нещо, което е чел, или гледал по телевизията. Взе ме за друга жена, която нарече първо Катрин, а после Кейт. Спомена също и за Големия Кенет.

— Това е планината над пристанището Лохбойсдейл. Бейн Рю Койнах на местен език. Зърнали са я от ферибота, щом са наближили брега. — Той протегна ръка, за да отметне кичура коса, паднал над челото й. — Какво друго каза баща ти?

— Нищо, което да има особен смисъл, поне за момента. Говореше не на мен, а на въпросната Кейт. Че никога нямало да забрави дните, прекарани в Дийн. И куличките на Дани, които им напомняли за тяхното място в света. Имаше и друго, което чак сега добива смисъл. — Тя затвори очи и преглътна болезнено, преди да продължи: — Каза, че не са се справили чак толкова зле като за две клети сирачета.

Нещо в изражението на Фин явно се бе променило, защото Маршели наклони глава и го изгледа смръщено.

— Какво има?

— Слушай — отвърна той като човек, получил внезапно прозрение. — Мисля, че знам какво означават Дийн и куличките на Дани. Мисля също, че Кейт, момичето, което е живяло при вдовицата О’Хенли, е пътувало с тях на парахода. А това означава, че може би все пак има някой, който да знае истината. — Той се изправи и протегна ръка на Маршели. — Хайде, трябва да хванем първия полет за Единбург утре сутрин, ако има свободни места.

 

 

Единствената светлина идваше от синкавото сияние на монитора на отворения лаптоп. Фин седеше сам зад бюрото в тъмната стая, притиснат от тишината в смълчаната къща. Присъствието на останалите обитатели само допълнително подсилваше чувството му за изолираност.

Това бе същата стая, където той и Артър бяха прекарали толкова часове, заедно или поотделно, в слушане на дългите лекции на господин Макинес по история на Хебридските острови, или в решаване на математически задачи. Голяма част от момчешките му години бяха преминали в този задушаващ затвор, разнообразявани от по някой откраднат поглед през прозореца. Маршели му бе предложила да прекара нощта тук, но помещението бе изпълнено с твърде много потискащи спомени. Масичката за игра на карти, която им бе служила за чин, с петното под формата на Кипър върху плота. Рафтовете, отрупани с книги с екзотични заглавия. Мирисът от лулата на бащата на Артър, който сякаш още витаеше във въздуха.

Маршели, капнала от умора, си бе легнала отдавна, а той бе останал само за да се възползва от безжичния интернет на Фионлах. Курсорът на екрана примигваше върху емблемата на Шотландската национална галерия. Под нея, в син прозорец с пухкави бели облаци, се виждаше надпис: Един друг свят. Дали, Магрит, Миро и сюрреалистите. Но той отдавна вече бе престанал да го гледа. Подозренията му бързо се бяха потвърдили и след като резервира билети за сутрешния полет, той прекара следващия час в задълбочено търсене. Сега се чувстваше изтощен. Зад очите му пулсираше тъпа болка, тялото му бе като смазано, а мислите се преплитаха в пламналия му мозък. Не искаше да се връща в Единбург, към миналото, което отчаяно се мъчеше да загърби. Тъкмо бе успял поне малко да се отдалечи от него и ето че съдбата безмилостно го запращаше обратно. Пътуването можеше и да отговори на въпросите на Маршели, но за него означаваше единствено отваряне на стари рани.

Интересно, как ли щеше да реагира тя, ако сега отидеше в нейната стая и тихо се вмъкнеше под завивките й? Не за секс, нито дори за любов, а просто за утеха. За топлината на друго човешко същество.

Но знаеше, че няма да го стори. Прибра лаптопа, мина през антрето и излезе навън, като затвори полека външната врата след себе си. Лунната светлина, отразяваща се от гладката повърхност на океана, бе почти болезнено ярка, а звездите отгоре пронизваха небосвода като безброй нажежени до бяло топлийки. Тръгна нагоре по пътя с мисълта, че единственото, което го очаква, е бездушната теснота на палатката, студеният спален чувал и няколкото листа в бежовата папка, описващи смъртта на сина му. Както и безсънните часове, които трябваше да изтърпи до настъпването на утрото.