Питър Мей
Човекът от остров Луис (3)

Втора глава

Няма нужда да поглеждам будилника, за да разбера колко е часът. Странно как кафявото петно на тавана изсветлява с настъпването на утрото. Кристалчетата плесен, следващи пукнатината през него, изглеждат почти бели. Странно е също как винаги се събуждам по едно и също време. Не може да се дължи на светлината, процеждаща се през пролуката между завесите, защото нощите са различно дълги през сезоните. Трябва да е някакъв вътрешен часовник. Толкова години ставане призори за доене на кравите и за всички останали неща, запълващи дните. Сега това вече е минало.

Обичам да гледам това петно на тавана. Не знам защо, но сутрин ми прилича на хубав кон, оседлан и чакащ да ме отнесе към по-светло бъдеще. Докато вечер, когато се смрачи, добива различен вид. На рогато, изправено на задни крака създание, готово да ме грабне и потопи в мрака.

Чувам вратата да се отваря и щом се обръщам, виждам застанала на прага жена. Изглежда ми позната, но не мога да се сетя откъде, докато не заговаря.

— О, Тормод…

Разбира се. Това е Мери. Бих познал гласа й навсякъде. Чудя се защо изглежда толкова тъжна. Освен тъга, и нещо друго сбръчква ъгълчетата на устата й. Нещо, подобно на отвращение. Знам, че навремето ме обичаше, макар и да не съм сигурен дали аз някога съм я обичал.

— Какво има, Мери?

— Пак си изцапал леглото.

Сега изведнъж и аз усещам миризмата. Почти задушаваща. Как не съм я забелязал по-рано?

— Не можа ли да станеш, а? Не можа ли?

Не знам защо ме вини. Не съм го направил нарочно. Никога не го правя нарочно. Щом ме отвива, вонята става още по-нетърпима и тя закрива устата си с длан.

— Ставай — казва. — Ще трябва да сменя чаршафите. Хвърляй пижамата за пране и върви да се изкъпеш.

Спускам крака на пода и я изчаквам да ми помогне да стана. Преди не беше така. Аз винаги съм бил по-силният. Помня как веднъж си изкълчи глезена край старата кошара, докато събирахме овцете за стригане. Не можеше да ходи и трябваше да я отнеса до дома. Към три километра разстояние. Ръцете ми отекоха, но стиснах зъби и издържах. Нима не помни това? Нима не разбира колко е унизително всичко? Извръщам глава, за да не види напиращите в очите ми сълзи. Примигвам няколко пъти, за да ги прогоня, и си поемам дълбоко дъх.

— Патока Доналд.

— Патока Доналд?

Поглеждам я и се присвивам от гнева в нейния поглед. Наистина ли съм казал това? Патока Доналд? Навярно съм имал предвид нещо друго, но сега ми е трудно да се сетя какво, затова повтарям още веднъж, по-твърдо:

— Да, патока Доналд.

Тя ме изправя, почти грубо, и ме бутва към вратата.

— Хайде, изчезвай оттук.

Защо се гневи толкова?

Поемам с неуверени стъпки към банята и събличам пижамата. Къде трябваше да я оставя? Пускам я на пода и се поглеждам в огледалото. Оттам наднича старец с оредели кичури бяла коса и воднисти, бледосини очи. За момент се чудя кой е, после се обръщам и зарейвам взор през прозореца, към полето и брега отвъд. Виждам как вятърът роши тежките зимни руна на овцете, пасящи сладката солена трева, но не мога да го чуя. Както не чувам и шума на прибоя, разбиващ се в скалите. Прекрасната, пенеща се морска вода, пълна с пясък и ярост.

Трябва да е от новите дограми. Във фермата нямахме такива. Там човек разбираше, че е жив — вятърът свиреше в черчеветата, връщаше дим обратно през комина. Но имаше простор, дишаше се по-леко. Тук стаите са толкова малки, запечатани от външния свят. Сякаш си затворен в мехур.

Старецът отново ме гледа от огледалото. Усмихвам се и той ми се усмихва в отговор. Разбира се, през цялото време съм знаел, че това съм аз. И се питам как ли я кара Питър напоследък.