Питър Мей
Човекът от остров Луис (29)

Двайсет и осма глава

Къщата на стария свещеник се намираше на хълма над Плажа на Чарли, малко преди тясната отбивка за Паркс и Акарсад Мор. Той се оказа сух, прегърбен мъж, сбръчкан от вятъра и годините, но с все още гъста бяла коса и ясни сини очи, от които прозираше остър ум.

От прага на дома му се разкриваше гледка по цялата дължина на Койлеаг а’ Фрионса, чак до новия вълнолом в края и залива на остров Бара в далечината.

Фин пристигна в късната утрин и докато чакаше да отговорят на почукването му, взорът му се плъзгаше по тюркоазните води, надипляни от вятъра в проблясващи на слънчевата светлина вълнички.

— Не мога да си представя по-добро място, където да прекараш старините си — сепна го нечий глас. Свещеникът бе излязъл и гледаше в същата посока като него. — Всеки ден виждам как фериботът пристига от Бара и после отплава обратно. И все се каня да се кача на него и да си направя една малка морска разходка. Да посетя старите си приятели, преди да са измрели. Остров Бара е красиво място. Ходили ли сте там?

Фин поклати глава.

— Тогава непременно трябва да го сторите, а не все да отлагате като мен. Заповядайте, влезте.

Щом се озоваха във всекидневната, масата вече бе отрупана с разтворени албуми, претъпкани с фотографии, скици, вестникарски изрезки и ръкописни бележки. Домакинът, който явно рядко имаше възможност да се похвали с колекцията си, ги бе извадил веднага след телефонното обаждане на Фин. Самият той бе облечен в закопчана догоре зелена жилетка, под която се виждаше яката на бяла риза на ситни кафяви каренца. Сивите му фланелени панталони образуваха гънки над домашните чехли. Под ноктите на ръцете му имаше насъбрана мръсотия, а отпуснатите му жълтеникави бузи бяха обрасли с няколкодневна сребриста четина.

— Пуловерите от Ерискей са сред най-редките занаятчийски изделия в Шотландия в наши дни — каза той.

— Нима все още ги правят? — учуди се Фин.

— О, да. Седем жени в местния кооператив продължават да ги плетат. Навремето са били винаги в един цвят — тъмносин, но сега произвеждат също и кремави. Интересното е, че едноцветната гама по-скоро скрива невероятната сложност на мотивите.

Той се пресегна към пазарската чанта на пода, извади отвътре един вълнен пуловер и го разглади върху масата, за да илюстрира думите си. Плетката бе удивително ситна, образуваща ред подир ред вертикални, хоризонтални и диагонални черти, ромбове и зигзагообразни линии. Старият мъж прокара показалец по релефните сини шарки.

— Ефектът се получава с ползване на много тънки игли и стегнати възли. Както виждате, никъде не се забелязват шевове, а дрехата пази тялото топло и сухо. Изплитането на един пуловер отнема към две седмици.

— И всяко семейство е имало свой собствен, уникален мотив?

— Именно. Предавали са го от поколение на поколение. Навремето това се е практикувало навсякъде из Хебридите, но сега традицията се поддържа единствено на Ерискей. Скоро и тук ще отмре. Сегашните момичета не проявяват особен интерес. Вижда им се пипкава работа, а те искат всичко още днес. Че дори и вчера. — Той поклати глава с тъжна усмивка. — Затова и реших, че ще бъде срамота такова забележително изкуство да потъне в историята недокументирано.

— И сте събрали образци от плетките на всяко семейство на острова?

— Може да се каже. Поне за последните седемдесет години. Между другото, да ви предложа нещо да се освежите? По едно малко уиски може би?

— Още ми е рано — отказа учтиво Фин.

— Никога не е рано за капка скоч, господин Маклауд. Не съм доживял до тази възраст с мерене на чашките или с пиене на мляко.

Той отиде до един стар бюфет и отвори вратата на барчето, разкривайки колекция от бутилки.

— Сигурен ли сте, че няма да се изкушите? — попита, след като избра една и наля за себе си.

— Не, благодаря — усмихна се Фин.

Свещеникът се върна до масата и отпи мъничка глътка.

— Е, разполагате ли с образец на онова, което търсим?

— Ето го. — Фин извади от чантата си факса, получен от Гън.

Възрастният мъж присви очи и го огледа внимателно.

— Мм, да. Определено мотив от Ерискей. Откъде го имате?

Фин се поколеба.

— Прерисуван е от отпечатък, оставен от одеяло или покривка. Във всички случаи, от някаква плетена тъкан.

Свещеникът кимна.

— Ще ми отнеме известно време да го сравня с всичките си образци. Щом не мога да ви съблазня с алкохол, сипете си чаша чай. Настанете се удобно край печката. Бих ви дал да почетете и Библията, но може би и за нея ви е още рано. — Той се подсмихна дяволито.

Фин седна с чаша тъмен сладък чай в ръка и се загледа към плажа през малкия, дълбоко вграден прозорец. Всичките му инстинкти говореха, че вижда пред себе си сцена на престъпление. Че на това място младежът, чието тяло бяха открили в торфеното поле на Луис, е намерил смъртта си. Все още нямаше представа кой е бил, но му се струваше, че ако затаи дъх и се вслуша, ще чуе как вятърът нашепва името му.

— Господин Маклауд?

Той извърна рязко глава.

— Мисля, че открих кой е измайсторил вашата плетка — рече усмихнато възрастният мъж.

Фин стана и прекоси стаята към масата. Там, до страницата на факса с направената от художника рисунка, лежеше стара фотография на пуловер от острова. Изображението, макар и черно-бяло, бе контрастно и отчетливо, така че можеше да се направи пряко сравнение между двата образа. Свещеникът му показваше един подир друг идентичните мотиви. Те бяха твърде много, за да оставят и капка съмнение, че тъканите са изработени от една и съща ръка. Съвпадението бе практически пълно.

— Но това тук не е било пуловер — посочи Фин към факса.

— Не — поклати замислено глава домакинът. — По-скоро прилича на покривка за легло. Отделни квадрати, съшити заедно. Трябва да е била доста топла впрочем. — Той проследи с показалец бледите очертания на един от правите ъгли на квадратите, а на Фин неволно му хрумна, че на мъртвеца не ще да му е трябвала топлина. — Но все още не сте ми казали, откъде имате това?

— Боя се, че засега нямам право да разкривам тази информация.

Другият кимна с фаталистичното примирение на човек, градил цялото си съществуване въз основа на вярата.

Но Фин не можеше повече да сдържа любопитството си.

— Е, чия е била плетката?

Вместо отговор свещеникът обърна фотографията от другата страна. Там, с избледняло мастило, прилежно бе изписано: Мери-Ан Джилис, 1949.

 

 

Руините на старата къща се намираха високо върху склона на хълма, почти изгубени сред високата, полюшваща се от вятъра трева. Покривът отдавна бе пропаднал, а вратата представляваше просто отвор между два полусъборени зида. Малките дълбоки прозорчета още се виждаха, макар и с липсващи рамки и стъкла. Комините откъм тесните стени бяха оцелели, а на върха на единия дори още се крепеше килнат, жълт керамичен капак. Основите на стопански постройки едва личаха сред бурените отстрани — кошара за овцете, плевня за съхранение на сеното. Ивицата от обработваема навремето земя се простираше надолу, стигайки до шосето. От отвъдната страна на асфалта започваше кеят и блестящите води на залива. По ясносиньото небе плаваха разпокъсани облаци, гонейки собствените си сенки по земята. В малката, брулена от вятъра градина на бялата къща в съседство растяха високи пролетни цветя, чиито пъстри жълти и червени главички се привеждаха от бурните въздушни течения.

На отсрещния хълм отчетливо се открояваше гранитната църква, построена с парите от улова на местните рибари. Тя бе властвала над живота на острова повече от век и все още запазваше доминиращото си присъствие.

Фин пристъпи във вътрешността на къщата, подбирайки внимателно пътя си сред обраслите в пирен и коприва отломки. Това бе домът на семейство Джилис, за който предния ден бяха разговаряли с Мораг Макюън. Тук бе живяло момчето на име Доналд Джон, напердашено с ремък от директора на училището в Далибърг заради своето неподчинение. Сред тези стени Мери-Ан Джилис бе оплела покривката, оставила своя отпечатък върху трупа, открит на остров Луис, на четири часа път оттук. Всъщност на много повече, мина му през ума. В дните, когато трупът е бил заровен, пътищата са били по-лоши, островите не са били съединени с диги, прекосяването по вода е отнемало по-дълго. За хората, живели на Ерискей тогава, остров Луис е бил почти на другия край на света.

Вятърът донесе до слуха му звук от клаксон. Той излезе измежду руините и застана сред високата до колене, изпъстрена с жълти цветя трева. Розовият мерцедес бе паркиран в подножието на хълма, редом с неговата кола. Гюрукът бе спуснат и Мораг му махаше с ръка от купето.

Той започна да се спуска към нея, заобикаляйки мочурливите участъци на склона, където почвата жвакаше под краката му. Щом приближи, Дино изджафка приветствено от обичайното си място в скута на своята господарка.

— Какво правиш там горе, миличък? — поинтересува се тя.

— Вчера ми казахте, че това е домът на семейство Джилис.

— Точно така.

— И че с тях е живял Доналд Джон, вашият съученик.

— Правилно. Със стария Доналд Шеймъс и сестра му, Мери-Ан.

Фин кимна замислено.

— Само тримата ли са били?

— Не, Доналд Джон имаше и брат. — Мораг заслони с шепа лице от вятъра, мъчейки се да запали нова цигара. — Само един момент, да се сетя как му беше името… — Огънчето най-сетне хвана и тя изпусна дълга струя дим, който в същия миг бе отвян от устните й. — Да, Питър, точно така. Доналд Питър. — Тя се засмя. Всички тук имат по две имена и първото е Доналд. Хората се различават по второто. Бедният Питър. Хубаво момче беше, но не съвсем с всичкия си, ако разбираш какво имам предвид.

И Фин разбра, че най-сетне е открил своите отговори. Откъде идва бащата на Маршели и чие е тялото, изкопано от мочурището край Сиадер.