Питър Мей
Човекът от остров Луис (28)

Двайсет и седма глава

Отново тази проклета тъмнина! Постоянно е тъмно. А аз сънувах нещо. Да пукна, ако помня какво беше, но го видях съвсем отчетливо и тъкмо то ме събуди.

Колко ли е часът? Хм, будилника на нощното шкафче го няма. Мери трябва да го е прибрала. Но сигурно вече е време за доене. Дано поне дъждът да е спрял. Дърпам пердето, но той все така се лее по стъклото на прозореца. Проклятие!

Не ми отнема дълго да се облека. Ето я и старата ми шапка на стола. От толкова години ми служи вярно. Пази ми главата топла и суха, нищо, че вятърът понякога я събаря.

Отвън в антрето свети, но Мери не се вижда никъде. Навярно е в кухнята и ми приготвя закуска. Просто ще седна на масата и ще чакам. Не помня какво сме вечеряли снощи, но сега съм гладен.

О, боже! Образът от онзи дяволски сън внезапно се връща. Бях на някакъв плаж и се разхождах с един млад мъж, който ми показа нещо като монета, окачена на верижка. А аз я сграбчих в юмрук, замахнах и я хвърлих в океана. Чак когато изчезна сред вълните, си дадох сметка какво представлява. Медальонът на свети Кристофър. Спомням си ясно като бял ден как тя ми го даде. Само че тогава беше нощ, а аз се намирах в ужасно състояние.

Питър лежеше в буса на Доналд Шеймъс, на кея в Лудах, увит в стара плетена покривка за легло. Мъртъв. Облян в кръв. А аз едва владеех емоциите си.

Бяхме го докарали през залива от Хаун в малката гребна лодка на Доналд. Вилнееше страховита буря. Усещах Божия гняв в нейната сила, чувах укора на майка си във воя на вятъра. Наоколо бе тъмно като в рог, а вълните подмятаха жалката ни черупка. На моменти почти нямах сили да загреба отново с веслата. Ако не бяха светлините на къщите на отсрещния бряг, никога нямаше да се доберем до него.

Вързахме лодката в края на кея и аз знаех, че Кейт ще трябва да гребе сама на връщане. Тя не искаше да ме пуска и аз никога няма да забравя израза в нейните очи, когато се пресегна и се вкопчи с две ръце в реверите ми.

— Джони, не тръгвай.

— Трябва.

— Не! Можем да разкажем какво се е случило.

А аз само поклатих глава и я сграбчих за раменете.

— Никой не бива да узнава за това, Кейт. Никога. Обещай ми. — Тя мълчеше и аз я разтърсих. — Обещай ми!

Тя сведе очи към земята и обори глава.

— Обещавам.

Вятърът отнесе думата почти преди да съм я чул. Аз я взех в прегръдките си и я притиснах толкова силно, че се уплаших да не я задуша.

— Няма как да обясним случилото се — казах. — А и имам работа за вършене. — Бях престъпил даденото на майка ми обещание и знаех, че не ще мога да живея със себе си, докато не поправя нещата. Ако те изобщо бяха поправими.

Кейт ме погледна и в чертите й пролича страх.

— Забрави, Джони. Просто забрави.

Но това бе невъзможно и тя го знаеше. Затова се освободи от обятията ми, отстъпи назад и откачи от шията си медальона на свети Кристофър. Протегна го към мен, а верижката му се въртеше и усукваше от вятъра.

— Искам да го вземеш.

— Не мога — поклатих глава. — Ти го имаш, откакто те познавам.

— Вземи го! — Познавах този тон, с който нямаше смисъл да се спори. — Той ще те пази, Джони. И всеки път, щом го погледнеш, се сещай за мен. Мисли за мен.

Неохотно го поех от ръката й и го стиснах здраво. Това малко късче от Кейт, което щях да пазя през целия си останал живот. Тогава тя докосна лицето ми, точно както онзи първи път, и ме целуна. Мека, сладка целувка, пълна с любов и мъка.

Не я видях никога повече. И макар по-късно да се ожених и да станах баща на две прекрасни дъщери, не съм обичал друга жена след нея.

О, боже… Какво ме е прихванало, та да го хвърля в морето? Дали ми се е присънило, или съм го сторил наистина? И защо бих направил нещо подобно? Бедната Кейт. Изгубена завинаги.

Лампата щраква и аз примигвам от ярката светлина. Някаква жена ме гледа така, сякаш ми е изникнала втора глава.

— Какво правите, господин Макдоналд? Защо седите в тъмното, и то напълно облечен?

— Време е за доене — обяснявам й. — Просто чакам Мери да ми донесе закуската.

— Рано е още за закуска. Елате, ще ви сложа да легнете.

Луда жена! Нали вече съм станал, а и кравите няма да чакат.

Тя ме улавя под мишницата и ми помага да стана. Взира се в лицето ми, очевидно обезпокоена от нещо.

— О, господин Макдоналд… Вие сте плакали.

Така ли? Вдигам ръка към лицето си и усещам колко е мокро.