Питър Мей
Човекът от остров Луис (25)

Двайсет и четвърта глава

Пътят на юг вървеше покрай Лъскентайър и Скариста, откъдето Фин вече бе минал предния ден заедно с Джордж Гън. След около два часа шофиране насреща му изникна остров Харис, със своите голи зелени хълмове, издигащи се величествено над долината. По бреговете на малките езера, наводнили подножията им, се гушеха редки селца.

Посетителският център „Шелъм“ се помещаваше в бяла едноетажна постройка със стръмен покрив. Зад нея кремави облаци се стичаха по хълбоците на коничен хълм, карайки го да прилича на изригващ вулкан. Вятърът учудващо бе спрял и в мъгливата долина цареше неестествен покой. Селото Нортън, или Таоб Туат, както се наричаше на келтски, се състоеше от няколко постройки сред рядка горичка от клек. Покрай пътя цъфтяха жълти ириси и розови азалии, придавайки оскъдни багри на монотонния пейзаж.

Скоро се показа табела: „ШЕЛЪМ! Експозиции, генеалогия, чай/кафе“. Фин паркира върху чакълестия банкет, недалеч от виещо се поточе, което се спускаше надолу между хълмовете. До постройката се стигаше по пътека и дървен мост, минаващ над поточето. Посрещна го едър мъж с къдрици бяла коса, обрамчващи инак голото му теме. Той отначало се представи като Бил Лоусън, консултант към центъра. После побутна огромните си старомодни очила назад върху носа си и призна, че всъщност е същият човек, чието хоби, прераснало в мания, е описано от „Сторноуей Газет“.

С удоволствие показа на Фин огромните стенни карти на Северна Америка и Австралия, съставляващи част от експозицията. Върху тях, посредством топлийки с черни главички, бяха обозначени групите заселници от Хебридите, отишли да търсят нов живот в Калифорния, източното крайбрежие на Съединените щати, Нова Скотия и Югоизточна Австралия.

— Какво точно търсите? — попита накрая.

— Едно конкретно семейство. Мърдо и Пеги Макдоналд от Шилебост. Имали са син на име Тормод, загинал при злополука в морето през 1958-а. Напуснали са фермата си някъде в началото на 60-те и е възможно да са отишли в чужбина. Сега домът им пустее.

— Това би трябвало да е сравнително лесно — рече Лоусън и го поведе към малка приемна, съчетана с магазин за сувенири. Лавиците на стената стенеха под тежестта на илюстрирани справочници и туристически пътеводители с твърди корици. Той се наведе и извади един тъмножълт том от поредица публикации на най-долния рафт. — История на парцелите на остров Харис — поясни. — Класификацията се води по село и по парцел. Кой е живял там, откога и докога. Всичко друго се мени, но земята винаги си остава на едно и също място. — Генеалогът се залови да отгръща страниците. — Преди гражданската регистрация през 1855-а поземлената информация е била доста оскъдна, а и се е водела на чужд език. На английски. — Той се усмихна. — Чиновниците са вписвали името така, както са смятали, че трябва да звучи, тоест често пъти погрешно. А някои просто не са си давали труда. Също като при църковните регистри. Едни свещеници са ги водели съвестно, други — немарливо. Затова гледаме да съчетаем устните свидетелства с официалните данни, водени от 1855-а насам. Ако двете съвпадат, значи почти със сигурност са верни.

— И ще можете да ми кажете какво е станало със семейство Макдоналд?

— О, да — усмихна се широко Лоусън. — Проучили сме практически всяко домакинство на Западните острови за последните двеста години. Над 27 500 родословни дървета.

Отне му към четвърт час ровене в справочниците и компютърната база данни, за да открие нужния парцел и историята на онези, които бяха живели върху него и го бяха обработвали през поколенията.

— Да, ето ги — бучна накрая с пръст една от страниците. — Мърдо и Пеги Макдоналд. Емигрирали в Канада през 1962-ра. Ню Глазгоу, Нова Скотия.

— Има ли техни роднини, които да са останали на островите?

— Нека проверим… — Показалецът му се плъзна надолу по списъка от имена. — Имаме някоя си Мариън, братовчедка на Пеги. Омъжила се за католик тъкмо преди войната. Доналд Ангъс О’Хенли. — Той се подсмихна. — Бас държа, че семейството й не е останало във възторг.

— Някакви живи потомци от този брак?

— Боя се, че не. Съпругът е загинал във войната. Не са имали деца. Тя самата е починала през 1991-ва.

Фин въздъхна с досада. Очертаваше се, че пътуването му е било напразно.

— Дали е възможно някои от съседите още да ги помнят?

— Ще се наложи да отскочите до Ерискей, за да разберете.

— Ерискей?

— Мъжът й е от там. Естествено, не е имало начин момък католик като него да се засели сред намусените презвитерианци на остров Харис. — Той се засмя на шегата си. — След венчавката тя отишла да живее при него в Хаун, на остров Ерискей.

 

 

Малкото рибарско селище Ан Тоб бе прекръстено на Левърбърг, по името на Уилям Хескет Левър, по-късно лорд Левърхулм, който го купил, заедно с повечето южна част на остров Харис, малко след края на Първата световна война.

Сега почти не бе останала следа от неговите инвестиции в размер на половин милион лири стерлинги, предназначени да превърнат градчето в ключово пристанище, снабдяващо със стока четиристотинте рибни магазина, закупени от него из цяла Великобритания. Били построени кейове, складове, съоръжения за опушване. Имало дори планове да се прокопае канал до вътрешното езеро, превръщайки го в пристанище за двеста кораба.

Но както е казано, дори най-добрите планове на мишките и хората често се объркват. През 1924-та Левърхулм умрял от пневмония и всичко било зарязано и разпродадено.

Сега топящото се население от около двеста души живееше в шепа къщи, пръснати около кея и бетонната рампа за фериботите, които сновяха между островите, осеяли водите между Харис и Северен Уист. Мечтите за голямо търговско пристанище бяха безвъзвратно потънали в мъглата.

Фин се нареди с колата си на опашката от чакащи возила. Отвъд купчините от рибарски кошове и щайги пасяха овце, а по-нататък се виждаха къщи, заобиколени от зелени полегати хълмове. Вятърът бе стихнал напълно и скалите, обрасли с жълтеникави водорасли, се отразяваха в огледалната повърхност на морето. В сивата далечина, от залива на остров Харис, се показа фериботът подобно на призрак, витаещ сред сенките на островите Енсей, Килегрей, Лангай и Гродай.

Той седеше и наблюдаваше приближаването му. Вече се чуваше и глухото боботене на машините. Щеше да е нужен час, може би час и половина, за да минат покрай Уист и голия, лунен пейзаж на Бенбекула, до залива на Ерискей. Самият той се намираше в най-южния край на архипелага, последна спирка преди остров Бара.

Уликите, довели го дотук, бяха доста тънки. Една братовчедка на майката на мъртвия Тормод Макдоналд, преместила се навремето да живее на острова. „Мързеливите лехи“ на Ерискей, споменати от бащата на Маршели. А също и църквата на хълма, описана от него, от която трябваше да се разкрива гледка към гробището и сребристите плажове отвъд. Това нямаше как да бъде църквата в Скариста, защото в нея нямаше лодка, а и пясъците пред нея бяха златисти, а не сребристи. И все пак той се доверяваше на разпокъсаните спомени на стареца, на тези късчета от пейзаж, който не можеше да се открие на остров Харис — мястото, където истинският Тормод Макдоналд бе живял и умрял. Това бяха образи от друго място, друго време. От Ерискей. Може би.

Прозвучаха сирени, фериботът „Лох Портейн“ доближи пристана и започна да спуска рампата си. От търбуха му се изсипаха няколко автомобила и два-три камиона, след което чакащите коли поеха надолу по склона и започнаха една по една да изчезват вътре.

Едночасовото пътуване от Харис до Бърнърей премина като в сън. Корабът се плъзгаше по гладките води на залива, а призрачните очертания на скалите изникваха от мъглата като фантоми, за да се скрият след броени минути отново. Фин стоеше близо до носа, вкопчен в перилата и зареял взор към облаците, подобни на тъмни мазки от четка на художник върху бледосивото небе. Рядко беше виждал островите в подобен великолепен покой, тайнствени и ефирни, без ни най-малък признак, че някога са били докосвани от човешки крак.

Накрая насреща им се очерта тъмният силует на Бърнърей и той отиде до колата си, за да слезе на сушата и да се впусне в дългото пътуване на юг. Тези разнородни късчета земя, някога погрешно обединени под името Лонг Айланд, сега в по-голямата си част бяха съединени от диги и шосета там, където преминаването преди е било възможно единствено при отлив. Само между остров Харис и Бърнърей, а също между Ерискей и Бара, все още се налагаше да се ползва ферибот.

Северен Уист представляваше тъмен, първобитен ландшафт. Сурови планини с върхове, забулени в облаци, които се спускаха под формата на пипала от мъгла към влажните котловини. Скелети на отдавна изоставени къщи, стоящи безмълвно на фона на навъсеното небе. Негостоприемни мочурища, разпокъсани от заливи и езерца. Навред се срещаха свидетелства за неуспешните опити на хората да покорят тази земя. Малцината, останали в нея, бяха намерили убежище в шепа малки, сгушени селца.

Още по на юг поредната дига го отведе до плоския и безличен остров Бенбекула. Той премина неусетно и след него небето сякаш се отвори, потиснатото усещане изчезна и пред очите му се разпростря Южен Уист — планини на изток, а на запад плодородни поля, стигащи чак до морето.

Облаците сега бяха по-високи и разкъсани и слънцето успяваше да ги пробие, хвърляйки светли петна върху земята. Край пътя жълти и виолетови цветя се поклащаха на усилващия се вятър и Фин усети как настроението му се подобрява. Той отмина завоя към фериботното пристанище Лохбойсдейл на източния бряг и в далечината видя изоставените постройки на фабриката за преработка на водорасли в Орасай, зад оградено със стена протестантско гробище. Дори и в смъртта разделението между католици и протестанти си оставаше.

Накрая зави на изток по шосето за Лудах и през проблясващите води на залива за първи път зърна Ерискей. Той изглеждаше някак дребен и незначителен, особено на фона на тъмнеещата грамада на остров Бара и заобикалящия го пръстен от по-малки островчета.

От Лудах, там, където няколко самотни къщи гледаха към морето, през залива тръгваше издигнат над водата път. В момента имаше отлив и няколко лодки лежаха килнати настрани върху пясъка. Бетонните подпори на порутен кей още стърчаха на мястото, където някога бяха приставали корабите, превозващи хора и товари.

Фин паркира и излезе навън под усилващия се южен вятър, носещ топъл дъх на море. Водата блестеше на следобедното слънце и трябваше да заслони очите си с ръка, за да погледне към Ерискей. Сам не знаеше защо, но видът на острова предизвикваше у него странно, съдбовно чувство, почти като дежа вю.

Възрастен мъж, облечен в джинси и плетен пуловер, работеше върху корпуса на една от лодките. Лицето му бе като издъбена кожа, обрасло с рядка побеляла брада. Той кимна за поздрав и Фин го попита:

— Може ли да се стигне с кола до Ерискей?

— Може — отвърна мъжът, като се изправи и посочи на изток. — Карай все по дигата.

— Благодаря — отвърна Фин, като примижа срещу слънцето. После пое отново по пътя, премина решетката за добитък и продължи по дългата, губеща се в хоризонта асфалтова настилка, положена върху хилядите тонове камъни и скали, струпани, за да свържат двата острова.

Ерискей постепенно нарастваше пред погледа му, гол и лишен от дървета, просто една планина, издигната над морето. Накрая пътят навлезе в него, лъкатушейки по гънките между хълмовете. На първия разклон Фин зави наляво, към старото пристанище на Хаун, където Бил Лоусън му бе казал, че се е намирал парцелът на семейство О’Хенли.

Покрай бетонен кей, отчаяно нуждаещ се от ремонт, се редяха няколко изоставени постройки. Сред скалите над залива имаше още къщи, някои порутени, други — все още обитаеми. Той слезе от колата, подмина купчините рибарски кошове и мрежи, проснати да съхнат, и се загледа към пресичащото залива шосе, по което бе дошъл.

— Тук навремето спираше фериботът за автомобили — чу глас зад гърба си и се обърна. До него бе приближил възрастен мъж с пухено яке и платнена шапка на главата. В ръка държеше дълъг повод, на края на който енергично се дърпаше рошав фокстериер. — Старите пътнически кораби идваха на другия кей. — Мъжът се подсмихна. — Преди да построят пътищата през петдесетте, нямаше много смисъл от автомобилен ферибот. А и тогава още малцина притежаваха коли.

— Да разбирам ли, че сте местен? — попита Фин.

— Роден и отрасъл на Ерискей. Но по твоя келтски си личи, че не си тукашен.

— От остров Луис съм. От село Кробост, в Нес.

— Никога не съм ходил толкова далеч на север. И какво те води чак насам?

— Търся къде е живяло семейство О’Хенли.

— Че то е на две крачки оттук. Ела с мен.

И той се упъти покрай брега, а териерът подтичваше пред него, като опъваше каишката и лаеше на вятъра. Малко по-нататък, където кеят се извиваше покрай малкия залив, спря и посочи с ръка нагоре към хълма.

— Виждаш ли онази жълта сграда отляво, с пропадналия покрив? Навремето в нея бяха пощата и селският магазин. Държеше го един човек на име Никълсън. Единственият протестант на целия остров. — Старецът се ухили. — Можеш ли да си представиш?

Фин не можеше.

— Зад нея ще откриеш развалините на стара каменна къща. Почти нищо не е останало от нея. Там живееше госпожа О’Хенли, но тя почина отдавна. Помня, че овдовя млада, но гледаше едно момиче. Кейт, ако не ме лъже паметта. Но не съм сигурен, че й беше дъщеря.

— А с нея какво стана?

— О, един господ знае. Хвана нанякъде дълго преди старата да умре. Като всички останали. Всеки гледаше да се махне оттук по онова време. — Усмивката му бе пропита от тъга. — Не че и сега е по-различно.

Вниманието на Фин бе привлечено от голяма бяла къща, издигната малко по-нагоре върху скалите. До нея водеше прясно асфалтиран път, а отпред имаше терасирана градина. Френските прозорци излизаха върху дървена веранда, над която имаше остъклен балкон, увенчан с неонова звезда.

— А онази къща на кого е? — попита.

— О, на Мораг Макюън. Тук е родена, макар че не я помня от младини. Решила да се завърне след близо шейсетгодишно отсъствие. Голяма работа е. Ти също може да си я виждал.

— Аз? — учуди се Фин.

— Ако си падаш по телевизията де. Играеше в една от онези сапунени опери. Не й липсват пари, това мога да ти кажа. Държи си коледните светлини запалени през цялата година и кара розов мерцедес кабриолет. Говори се, че отвътре домът й бил като пещерата на Аладин, но аз никога не съм влизал.

— Колко души живеят на Ерискей сега?

— О, малко останахме. Към сто и трийсет. Но дори като момче не помня да сме били повече от петстотин. Островът е малък — четири километра на дължина и два и половина на ширина. Няма как да си изкараш прехраната от земята, а сега вече не може и от морето.

Фин плъзна поглед по голите каменисти склонове и се зачуди как изобщо някой е бил способен да оцелява тук. Високо на хълма вдясно се издигаше тъмно здание, доминиращо над цялата околност.

— А онова там какво е?

— Това — отвърна старецът — е църквата „Сейнт Майкъл“.

 

 

Фин подкара нагоре по склона към селце, наречено Руба Бан. То се състоеше от няколко къщи, построени около началното училище и медицинския център. Указателна табела го насочи към църквата — каменно здание със стръмни стрехи и високи, обрамчени от бели ивици прозорци. Над входа в южния й край имаше арка с бял кръст и надпис Quis ut Deus — „Кой е като Бог“. Отвън, пред оградата, върху метална стойка бе окачена корабна камбана и Фин се зачуди дали я бият, за да призовават вярващите на молитва. Върху нея с бели букви бе изписано името на кораба: „Дерфлингър“.

Той паркира колата и погледна надолу към пристанището Хаун и отвъд него, по посока на залива на Южен Уист. Морето искреше и потрепваше като живо, а слънчевата светлина обливаше хълмовете, по които се гонеха сенките на облаци. Вятърът, значително по-силен тук, отколкото край брега, издуваше връхната му дреха и рошеше гъстите къдрици на косите му, сякаш се мъчеше да ги изправи.

Белокоса жена, облечена в червена жилетка и тъмносива пола, миеше пода на преддверието. Беше надянала зелени гумени ръкавици до лактите и плискаше сапунена вода от яркочервена пластмасова кофа. Щом го видя, кимна с покритата си с копринена забрадка глава и се дръпна встрани, за да го пропусне.

За миг времето за него сякаш спря. Светлината се лееше във вътрешността на църквата през високите прозорци. Цветни статуи на Дева Мария с малкия Исус и крилати ангели, приведени в молитва, хвърляха дълги сенки върху тесните дървени скамейки. Над амвона бе изрисуван син небосвод с греещи в него звезди, а самият олтар, драпиран с бяла покривка, почиваше върху носа на малка лодка.

Той почувства как всяко косъмче по ръцете и врата му настръхва. Защото това бе църквата с лодката в нея, за която бе говорил Тормод.

— Извинете.

Жената се надигна от своята кофа.

— Да?

— Знаете ли какъв е смисълът на лодката под олтара?

Тя изправи гръб и опря ръце върху хълбоците си.

— О, знам. Това е чудесна история. Виждате ли, църквата била издигната от местните хора. Те са добили камъните, издялали са ги и са ги пренесли дотук на гръб, както и пясъка и всички останали материали. Благочестиви души са били. Всеки един от тях е намерил място в рая, не ще и дума. — Тя пъхна бърсалката обратно в кофата и се облегна върху дръжката й. — Но онези, които платили за строежа, били рибарите. Обещали да дадат за църквата парите от улова за една нощ. Тогава всички се молили и на сутринта те се върнали с повече риба от всякога. Изкарали двеста паунда от продажбата й. Много пари за онова време. Та лодката е в знак на почит към онези смелчаци, които рискували да се преборят с морето в името господне.

Отвън Фин заобиколи по чакълестата пътека до западната страна на постройката, откъдето склонът се спускаше стръмно към брега. Отвъд къщите на хълма и надгробните камъни, осеяли торфеното поле в ниското, се простираше плажната ивица. Проблясваща в сребристо на фона на плитките тюркоазни води на залива. Точно според описанието на Тормод.

В ума му изникна един откъс от доклада на аутопсията, който бе чел едва предната вечер, под потрепващата светлина на луминесцентна лампа в своята палатка.

Под дясната колянна капачка има овално петно, като от протриване, тъмнокафяво на цвят, с размери 5 на 2,5 сантиметра. Повърхностният слой на кожата е увреден и в него са заседнали ситни песъчинки със сребрист цвят.

Патологът бе открил ситен сребрист пясък и във всички други охлузвания и контузии по долната част на тялото. Не златист, какъвто се намираше по плажовете на остров Харис, а сребрист като този тук, на мястото, наречено от Тормод „Плажа на Чарли“.