Питър Мей
Човекът от остров Луис (24)

Двайсет и трета глава

Двамата мъже седяха до ранните часове, като успяха да преполовят и втората бутилка уиски. Фин се събуди на дивана в гостната малко след седем сутринта от мириса на пържен бекон, носещ се откъм кухнята.

Катриона му сервира чиния яйца с бекон, наденички и препечен хляб. От Доналд нямаше и следа, а нито домакинята, нито Фин имаха желание да се впускат в разговор. Предната вечер тя си бе легнала много преди тях и сега не направи никакъв коментар относно изпитото количество алкохол, но неодобрението й си личеше дори само по навъсеното мълчание.

Малко по-късно Фин си тръгна, облечен под мушамата с чифт панталони и вълнен пуловер на Доналд, дадени от нея. През нощта дъждът бе спрял и времето се бе променило отново. Силният южен вятър бе изсушил тревите, а слънцето се мъчеше да пробие през облаците.

Той имаше нужда от чист въздух, за да проясни главата си, още мътна и натежала от уискито и снощните преживелици. Дори не смееше да си помисли в какво състояние ще завари палатката, която бе оставил отворена на произвола на съдбата. Имаше вероятност тя да е напълно изчезнала, а Фин още не се чувстваше в състояние да отиде и да провери.

Дали воден от подсъзнателен импулс, или просто по случайност, се озова на пътеката към кробосткото гробище, където надгробните камъни осейваха хълма гъсто, подобно на бодли на таралеж. Безброй хора с имена като Маклауд, Макдоналд, Макричи, Морисън и Макрей лежаха заровени тук. Твърди като скала, издялани от масата на човечеството от вятъра, морето и дъждовете, брулещи това късче земя. Сред тях бяха и неговите родители. Сега му се щеше да бе донесъл тялото на Роби тук, за да го положи в земята при неговите предци. Но Мона никога не би го допуснала.

Той поспря край портата, пред която Артър някога му бе съобщил за своята женитба с Маршели. Част от него бе умряла в онзи ден, заедно с окончателната загуба на единствената жена, която някога бе обичал. Жената, която бе прокудил от живота си със своето безразсъдство и коравосърдечност.

Сега мислите му се устремиха към нея и той я видя пред вътрешния си взор. С порозовяла от вятъра кожа и развети зад раменете коси. С онези теменуженосини очи, проникващи с лекота през защитната му обвивка, с обезоръжаващото остроумие и разбиващата сърцето усмивка. И се запита дали все пак няма път назад. Дали е бил прав, казвайки на Фионлах, че след като не са успели преди толкова години, няма да успеят и сега. Песимизмът, надделяващ в съзнанието му, потвърждаваше, че е така. И само една малка частица от него продължаваше да се надява, че все още има шанс. Дали затова не се бе върнал тук? За да преследва тази микроскопична възможност?

Той не отвори портата. Бе посещавал миналото твърде често и бе откривал там единствено болка.

С още замъглена от махмурлука глава, повлече морно нозе към къщи, покрай училището, което някога бе посещавал заедно с Артър и Маршели. То не се бе променило особено. Нито дългият прав път, водещ покрай кробосткия магазин, църквата, извисяваща силует на върха на хълма, и къщите, изправили чела срещу вятъра по билото му. Нищо не вирееше тук, освен най-държеливите храсти. Само човекът и постройките, издигнати от него, можеха да устояват на яростта на стихиите, носени откъм Атлантика. Но и това бе само до време. Гробището върху ронещия се бряг и руините на толкова много черни къщи можеха да го потвърдят.

Минито на Фионлах още стоеше на площадчето пред магазина, зарязано, след като ключът за запалването му бе хвърлен в нощта. Младежът без съмнение щеше да се върне за него по-късно през деня. Колата на Фин бе кацнала гордо на височината пред къщата на Маршели, открита за всички ветрове. Той я бе предоставил на младите да се приберат, а сам се бе качил в автомобила на преподобния.

Той стигна до кухненската врата и почука. Отвори му Дона, с пребледняло, изопнато от безпокойство лице. Тревогата й се поуталожи, щом видя Фин, но очите й уплашено се стрелнаха покрай него, сякаш очакваше да не е сам.

— Къде е баща ми?

— Предполагам, още спи. Вчера се напихме.

— Сигурно се шегувате — изгледа го недоверчиво момичето и той си даде сметка, че тя познава единствено самоуверения, праведен, размахващ Библията тиранин, в който Доналд се бе превърнал. Дори нямаше представа за истинския човек, скрил се под черупката на религията, за да предпази крехката си уязвимост. Човекът, показал само за кратко своя лик в ранните часове на утрото, под въздействието на алкохола.

— Фионлах тук ли е?

Тя кимна към всекидневната.

— Храни Ейли.

— Ейли? — смръщи чело Фин.

— Дъщеря ни.

И той осъзна, че едва сега чува за първи път името й. До този момент дори не се бе сетил да попита за него, а и всички я бяха наричали само „бебето“ или „детето“. Дона очевидно с лекота прочете мислите му. Той усети как се изчервява, затова кимна кратко и влезе вътре. Фионлах бе седнал в едно кресло, прегърнал бебето с лявата си ръка, докато с дясната държеше бутилката с мляко. Широко отворените очи на малкото бозаещо личице бяха вперени в него с израз на абсолютно доверие.

Младежът явно се почувства неловко, че баща му го заварва в подобно занимание, но нямаше как да го прекъсне. Фин седна в отсрещното кресло и помежду им се възцари напрегната тишина.

— Майка ми се казваше Ейли — прекъсна я най-сетне той.

— Знам. На нея сме я кръстили.

Фин трябваше да примигне, за да разпръсне влагата, замъглила неочаквано погледа му.

— Това би й допаднало.

По лицето на момчето пробяга бледа усмивка.

— Благодаря впрочем.

— За кое?

— Задето се намеси снощи. Не знам какво щях да правя, ако не се беше появил.

— Бягството не е отговорът, Фионлах.

— А кое тогава? — възкликна негодуващо младежът. — Не можем да продължаваме вечно така.

— Вярно, не можете. Но не бива и да проваляте живота си. За да се погрижите за детето, трябва първо да се погрижите за самите себе си.

— И как по-точно?

— За начало, като се помирите с Доналд.

Фионлах въздъхна раздразнено и извърна глава.

— Той не е такъв звяр, за какъвто го мислиш. Просто един заблуден човек, който смята, че прави най-доброто за дъщерята и внучката си.

Младежът понечи да възрази, но Фин го спря с ръка.

— Поговори с него. Кажи му какви са плановете ти и как точно смяташ да ги осъществиш. Нека разбере, че си сериозен, че искаш да издържаш Дона и Ейли и че възнамеряваш да се ожениш за дъщеря му, когато си способен да й предложиш бъдеще.

— Но аз самият не знам какви са плановете ми! — Гласът на Фионлах бе дрезгав от безсилие.

— На твоята възраст малко хора знаят. Но ти имаш ум в главата. Трябва да завършиш училище и да постъпиш в университет. И Дона също, ако има желание да следва.

— А дотогава?

— Останете тук. И тримата.

— Преподобният Мъри никога няма да го приеме!

— Няма как да знаеш какво ще приеме и какво не, докато не си говорил с него. Помежду ви има много повече общи неща, отколкото предполагаш. И двамата желаете най-доброто за Дона и Ейли. Трябва просто да го убедиш, че е така.

Фионлах стисна зъби и затвори очи.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Биберонът изскочи от устата на Ейли и тя изхленчи протестиращо. Баща й съсредоточи отново вниманието си върху нея и го пъхна между малките й, изцапани с мляко устни.

 

 

Фин забеляза отдалеч колата на Доналд, паркирана там, където обикновено той паркираше своята — на завоя пред запуснатия двор с палатката в него. Ниски сиви облаци се стелеха над хълма, натежали от дъжд, но все още удържащи го в недрата си, сякаш си даваха сметка, че земята бездруго е напоена до пресищане. Той стигна портата и се озърна наоколо. От свещеника нямаше и следа. Но поне палатката му бе тук, раздърпана и килната на една страна, но още удържана от въжетата. Той я доближи през хлъзгавата, разкаляна трева и едва когато отметна платнището, видя, че вътре има някой. Пропълзя през входа и завари разчорления Доналд Мъри, седнал с кръстосани крака върху спалния му чувал. Папката документи от инцидента с Роби лежеше разтворена на коленете му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Доналд се сепна, видимо притеснен.

— Съжалявам, Фин. Нямах намерение да се ровя из нещата ти, честна дума. Дойдох да те търся, а палатката беше отворена и вятърът разнасяше листата по целия двор. Просто ги събрах и без да искам, видях за какво се отнасят. — Той направи пауза. — Виж… не знаех нищо за това.

— Вече е минало. — Фин взе папката и неспособен да погледне приятеля си в очите, я захвърли в дъното на палатката. После се измъкна заднишком навън и застана с лице срещу вятъра, загледан надолу по склона към скалите и плажа под тях. Талазите от облаци сякаш го притискаха към земята, а в лицето му пръскаха първите хладни капки дъжд. Доналд също излезе и застана до него. Мина дълго време, преди някой от двамата да проговори.

— Губил ли си някога дете, Доналд?

— Не, не съм.

— Чувството е, сякаш някой изтръгва вътрешностите ти. Животът ти отведнъж губи смисъл. Иска ти се само да се свиеш на кълбо и да умреш. — Той се обърна рязко към свещеника. — И си задръж приказките за Бог и някаква висша цел. Достатъчно съм му набрал и без тях.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Фин сви рамене, пъхна ръце в джобовете на мушамата си и закрачи към брега. Другият побърза да го настигне.

— Той беше само на осем години, Доналд. Мона и аз нямахме особено сполучлив брак, но бяхме създали Роби и това някак придаваше смисъл на всичко. — Под тях вече се виждаха големите, бавно движещи се талази, които прииждаха откъм пролива Минч, за да се разбият с неистова ярост в скалите, запращайки пръски и пяна на десетина метра във въздуха. — Един ден тя излязла с него. Отишли на пазар и тя държала покупките с едната си ръка, а с другата водела Роби. Натиснали копчето на пешеходната пътека и щом светнало зелено, тръгнали да пресичат. И тогава изневиделица връхлетяла онази кола. Бум! Тя полетяла във въздуха, той — под колелата. Тя оцеляла, а той умрял. — Фин стисна за миг клепачи. — И ние също умряхме. По-точно, нашият брак. Роби беше единствената причина да стоим заедно. Без него връзката ни просто се разпадна.

Вече бяха стигнали почти до ръба на скалите. Тук ерозията бе направила почвата нестабилна и беше опасно да се върви по-нататък. Фин приклекна, откъсна бялото пухче от върха на стрък див памук и започна леко да го върти между пръстите си. Доналд също клекна до него. Отдолу океанът бучеше и беснееше, плюейки солени пръски в лицата им, сякаш се надяваше да ги събори и завлече в своите дълбини.

— Какво стана с шофьора?

— Нищо. Избяга и не го хванаха.

— Смяташ ли, че някога ще го заловят?

Фин обърна глава и го погледна.

— Не мисля, че ще има начин да продължа с живота си, докато това не стане.

— И ако го намерят?

— Ще го убия. — Фин смачка топченцето памук и го метна на вятъра.

— Не, няма.

— Повярвай ми, Доналд. Ако ми падне възможност, тъкмо това ще направя.

Но отецът поклати глава.

— Не би го сторил. Ти не знаеш нищо за него. Кой е, защо не е спрял в онзи ден, в какъв ад се пържи оттогава.

— Кажи го на някой, който дава пет пари. — Фин се изправи. — Нали видях и теб снощи, когато смяташе, че губиш дъщеря си. А тя просто искаше да хване ферибота. Представи си как би се почувствал, ако някой й посегне, ако я нарани или убие. Тогава няма да ти бъде до обръщане на другата буза. Ще стане око за око, независимо какви ги е плещил Ганди.

— Не. — Доналд също стана на крака. — Предполагам, че бих изпитал много неща. Ярост, болка, жажда за мъст. Но не на мен принадлежи отмъщението. „Аз ще сторя въздаяние“, казал е Господ. Ще трябва да повярвам, че някога някъде справедливостта ще възтържествува. Пък ако ще да е и в следващия живот.

Фин го изгледа продължително, изгубен сред въртопа от мисли, които го терзаеха. Накрая каза:

— Понякога ми се ще да имах твоята вяра.

— Значи може би все още има надежда за спасение на душата ти — усмихна се Доналд.

— На моята? Никакъв шанс! — Фин се обърна и закрачи бързо покрай скалите, твърде близо до ръба за вкуса на преподобния, който го следваше по петите. — Ела. Знам една пряка пътека надолу.

След петдесетина метра достигнаха стръмен пролом. Той водеше до уединен чакълест плаж, почти недостъпен от другаде и заслонен от самото море, което напразно изливаше яростта си в каменистите плитчини от двете му страни. В естествените езерца се бе събрала кристалночиста вода, а пръските от прибоя прелитаха високо над главите им. Дори вятърът едва успяваше да си пробие път дотук.

— Това беше моето тайно местенце като дете — усмихна се тъжно Фин. — Посещавах го, когато не ми се говореше с никого и исках да остана сам. Спрях, след като родителите ми загинаха и отидох да живея при леля си. Но сега, откакто се върнах, вече на няколко пъти идвам тук. Може би се надявам наново да открия себе си от онези невинни години. Но намирам само камъни, раци и далечно ехо от миналото. — Той махна с ръка и опря крак върху една скална издатина. — Е, за какво дойде да ме търсиш?

— Сутринта се замислих за Тормод и неговата открадната самоличност. — Доналд се засмя. — Е, след като изгълтах половин литър вода и два-три аспирина. Отдавна не бях пил толкова уиски.

— Катриона ще ти забрани да ме каниш у вас.

— Вече го направи.

Сега беше ред на Фин да се засмее. Беше хубаво да се шегуват отново, точно както на младини.

— И какво ти хрумна по повод на Тормод?

— Преди два месеца в „Сторноуей Газет“ имаше статия за един център по родословие в южния край на остров Харис. Нарича се „Шелъм“. Всичко тръгнало от хобито на един човек, което прераснало в същинска страст. Сега там се намира вероятно най-пълната картотека на Външните Хебриди. По-добра от всякакви църковни или държавни регистри. Той е проследил десетки хиляди семейни връзки, като се започне от островите и се стигне чак до Северна Америка и Австралия. Ако някъде може да се открие родословието на семейство Макдоналд с всичките му разклонения, ще е само там. — Доналд повдигна вежди. — Е, какво ще кажеш?

Фин кимна замислено.

— Вероятно си струва да опитам.