Питър Мей
Човекът от остров Луис (20)

Деветнайсета глава

Макар да носят различни имена, остров Луис и остров Харис всъщност са един къс земя, разделен от планинска верига и тесен провлак.

Пътят на юг, след равнинните мочурища в северната му част, бързо се стеснява до една-единствена лента, виеща се сред безбройните езера, издълбани в скалата от последните оттеглящи се ледници.

Автомобилът напредваше през сумрака на буреносните облаци, спускащи се откъм склоновете на назъбените планини. Навлязоха в остров Харис при имението Ардвърли, там, където самотната му бяла сграда се издига край бреговете на Лох Сийфорт.

Оттук пътят започваше да се издига стръмно нагоре, разкривайки великолепна гледка към черните, неподвижни води на езерото. Покрай банкета се редяха коловете на зимната маркировка, а навред около тях се издигаха шеметно върхове, забили чела в подобните на тъмна лава облаци.

Чистачките на Фин едва смогваха да се справят с пелената от дъжд, замъгляваща предното стъкло. Тук-таме покрай платното се срещаха скупчени овце, унило пощипващи рядката трева, успяла някак да се захване сред скалите.

А после, с преминаването на тесен планински проход, сред пурпурночерните облаци се появи ивица златиста светлина. Разпокъсана демаркационна линия, отделяща два атмосферни фронта. Те продължиха да се спускат на юг и небето постепенно се проясни, разкривайки пред тях южните плата на остров Харис.

Пътят заобикаляше пристанището Тарбърт, където спираха фериботите от Скай и Лохмади, и започваше да се изкачва наново, за да превали скалите над Лох Тарбърт и няколкото къщи, кацнали покрай брега. В самото пристанище, защитено от преобладаващите западни ветрове, водата бе гладка като огледало, отразяващо мачтите на закотвените в залива платноходни яхти. По-далеч на изток слънчевата светлина се отразяваше от сребристата повърхност на морето толкова ярко, че бе невъзможно да се определи къде свършва то и къде започва небето.

Щом достигнаха билото при Уабал Бег, ландшафтът се промени отново. Гранитната скала се раздроби на покрити със зеленина хълмове, меко спускащи се надолу под бледата пролетна светлина, за да достигнат великолепните златни плажове и тюркоазното море на Лъскентайър. Навъсените буреносни планини на севера вече бяха останали зад гърба им и настроението на двамата пътници се подобри.

Пътят заобикаляше плажа и стигаше до малка група къщи и парцели, съставляваща селцето Шилебост. Фин сви наляво към училището, подминавайки ръждясващите останки на червен камион, принадлежал, съдейки по надписа, на строителната компания „У. Макензи Лимитид“ от Лакси. Олющена дървена табела, закована на два кола от ограда, известяваше преминаващите, че на общинското пасище не се допускат кучета.

Напуканият асфалт свършваше пред тревисто възвишение, разкриващо панорама към плажа отвъд. Пролетните цветя се накланяха от вятъра, а там, където пясъкът свършваше, се очертаваха силуетите на далечните планини със забулени в облаци върхове. Гледки, подобни на тази, винаги оставяха Фин без дъх, независимо колко често ги виждаше.

Училището — няколко миниатюрни, боядисани в сиво и жълто постройки и футболно игрище до тях — се намираше на един хвърлей от плажа. Трудно бе да си представиш по-идилично място за началното образование на едно дете.

Когато Фин спря пред входа, половин дузина малчугани с пластмасови каски на главите тъкмо преминаваха урок по пътна безопасност. Учителката им бе наредила на земята няколко оранжеви пластмасови конуса и те сновяха с велосипедите си между тях.

— Къде можем да намерим директора? — подвикна й Гън, излизайки от колата.

— Директорката — поправи го тя. — Сградата вдясно от вас.

Сградата вдясно бе боядисана в жълто, с изрисуван върху едната стена подводен пейзаж. Щом прекрачиха прага, ги лъхна мирис на тебеширен прах и паркетин, който моментално върна Фин в собственото му детство.

Директорката остави класа си да решава задача по аритметика и отведе двамата мъже в учителската стая. С гордост им съобщи, че училището има традицията да поддържа отличен архив, простиращ се чак до годините преди Втората световна война.

Тя бе привлекателна жена малко над трийсетте, явно чувствителна към външността си, съдейки по това как постоянно приглаждаше един непокорен кичур, отделил се от акуратно прибраната й назад кестенява коса. Носеше джинси, маратонки и отворена жилетка с тениска под нея. Нищо общо със строгите, попрестарели преподавателки, които Фин помнеше от своето време. Не й отне дълго да открие сред кашоните с дневници онези, обхващащи периода от средата на четирийсетте до началото на петдесетте — времето, когато Тормод трябваше да е бил ученик.

— Да, ето го — рече накрая, бучвайки с пръст една пожълтяла страница. — Тормод Макдоналд. Учил при нас от 1944-та до 1951-ва. — Тя прокара лакирания си в розово нокът по калиграфски изписаните колонки с оценки. — При това с доста добър успех.

— Дали е имал някакви братя или братовчеди, посещавали училището? — попита Гън, но тя само се засмя.

— Нищо чудно и да е имал, сержант, но през годините оттук са минали толкова много Макдоналдовци, че ще е почти невъзможно да се разбере.

— А къде според вас е продължил образованието си? — поинтересува се Фин.

— Най-вероятно в гимназията в Тарбърт — погледна го кокетно директорката и той си спомни как Маршели веднъж му бе казала, че всички момичета в училище са си падали по него, а той дори не е забелязвал.

— Разполагате ли с адреса, на който е живял?

— Мисля, че ще успеем да го открием. — Тя му хвърли още един поглед и се изгуби в съседната стая.

Гън се обърна към Фин, а по устните му играеше лека усмивка, на завист или може би на съжаление.

— При мен никога не се получава така — каза.

 

 

Фермата на семейство Макдоналд се намираше на около половин километър навътре от брега, върху възвишение, гледащо към плажовете на Лъскентайър и Скариста. От къщата до пътя се проточваше дълъг тесен парцел, различим сега единствено по гнилите останки от колове за ограда, забити в земята. Природата бе взела своето и почвата, някога култивирана с години за посеви и паша, сега почти не се различаваше от околната. Самата къща представляваше куха черупка. Покривът отдавна се бе срутил, дори от комина край северната стена оставаха само купчина потъмнели тухли. На мястото на някогашния под растяха високи бурени и трева. Под от утъпкана пръст, посипан със слой пясък, навремето сменян ежедневно от майката на Тормод.

Гън, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, обгърна с поглед ширналия се плаж и морето, където различни оттенъци на изумрудено и тюркоазно обозначаваха плитчините.

— Това е задънена улица — измърмори.

Но Фин гледаше към отсрещната страна на хълма и далечната фигура на мъж, подреждащ торфени чимове край бяла, прясно измазана къща.

— Ела, нека проверим какво знае съседът.

И той пое през високите треви, полюшващи се като вълни на вятъра. Свежата зеленина пробиваше през изсъхналите миналогодишни стръкове, а жълти и лилави цветя протягаха чашки съм слънцето, възвестявайки началото на пролетта. Гън трябваше да подтичва, за да не изостане от него.

В съседния имот всичко изглеждаше подновено. Стените бяха боядисани, покривът и оградата ремонтирани, а вратите и прозорците сменени. Отпред бе паркиран лъскав червен пикап, а стопанинът — мъж с гъста прошарена коса, остави заниманието си, щом ги видя да приближават. Имаше обветреното лице на човек, прекарващ много време на открито, но явно не беше местен, защото в отговор на поздрава на Фин отвърна:

— Съжалявам, не говоря келтски.

— Няма проблем. Аз съм Фин Маклауд. А това — посочи той запъхтяния си спътник, който най-сетне се присъедини към тях — е сержант Джордж Гън.

Мъжът изглеждаше леко притеснен, докато се здрависваха.

— Какво търси полицията тук?

— Трябва ни малко информация за хората, притежавали съседния парцел.

— А, семейство Макдоналд.

— Същите. Познавате ли някой от тях?

— Боя се, че не — засмя се другият, вече поотпуснат. — Аз съм роден и отрасъл в Глазгоу. Това място е на родителите ми. Те са напуснали острова в края на петдесетте, когато вече съм бил на път да се родя. Може дори да съм заченат в тази къща, макар че няма как да го гарантирам.

— Значи те сигурно са познавали съседите? — предположи Фин.

— О, разбира се. Те познаваха всички наоколо. Слушал съм много истории като момче, когато почивахме тук през лятото. Но в края на шейсетте баща ми почина и оттогава спряхме да идваме. Мама също си отиде преди пет години, а аз реших да се върна и да постегна къщата едва миналата година, след като ме съкратиха от работа. Да видя дали ще успея да си изкарвам прехраната като земеделец.

Фин се озърна и кимна одобрително.

— Дотук се справяте чудесно.

— Е, все трябваше да направя нещо с парите от обезщетението, нали?

— Знаете ли изобщо нещо за семейство Макдоналд? — намеси се Гън.

Мъжът си пое дълбоко въздух и изпуфтя замислено.

— Не и от първа ръка. В самото начало, когато идвахме на почивка, те още живееха тук. После май стана някаква трагедия. Не знам точно каква, но щом пристигнахме следващото лято, от тях нямаше и следа.

Гън се почеса по брадичката.

— И нямате представа къде са заминали?

— Един господ знае. Мнозина от тукашните хващат към Канада, по дирите на своите предци от времето на Изселванията^[1].

Фин усети как вятърът започва да захладнява и вдигна ципа на якето си.

— А дали е възможно въпросните Макдоналд да са били католици?

Този път другият се изсмя с пълно гърло.

— Католици? Тук? Сигурно се шегувате. Това е презвитерианска общност.

Фин кимна. Действително, сценарият не изглеждаше особено вероятен.

— Къде се намира най-близката църква?

— Най-близо е Шотландската църква в Скариста. — Мъжът се обърна и посочи на юг. — На няма и пет минути път.

 

 

— Какво изобщо правим тук?

Гън стоеше безутешно насред асфалтирания паркинг на билото на хълма, вдигнал яка до ушите си и с почервенял от студа нос. Макар слънцето да пробиваше на места облаците, хвърляйки петна от светлина, препускащи като диви коне през низината и плажа под тях, в лъчите му нямаше топлина. Вятърът се бе обърнал откъм север, лъхайки в лицата им с мразовита арктическа жилка.

Църквата на Скариста се извисяваше гордо над пространство от окосена трева, осеяно с надгробните камъни на поколения благочестиви местни жители. Чудна гледка, която да отнесеш със себе си в отвъдното, помисли си Фин. Синкавите силуети на планините в далечината, златистата ивица на плажа, вечно менящата се светлина на неспокойното небе и постоянният рефрен на вятъра, наподобяващ хор от правоверни гласове, извисени във възхвала на Бога.

Той погледна към сградата на църквата, също толкова сурова и лишена от украса, както и тази в Кробост.

— Искам да видя дали вътре има лодка — каза.

— Лодка? — намръщи се озадачено Гън. — В църквата?

— Да, лодка. — Фин натисна бравата на вратата и тя се отвори. Двамата прекосиха преддверието и влязоха в основното помещение, където, разбира се, нямаше лодка. Само прост олтар от буково дърво с пурпурна драперия и амвон, издигнат високо над него, откъдето свещеникът, привилегирован да стои по-близо до всевишния от своето паство, проповядваше словото Божие.

— И какво те накара да мислиш, че ще откриеш лодка в храма? — обади се иззад гърба му Гън.

— Тормод Макдоналд спомена за църква с лодка вътре, Джордж. Църква, построена от рибари.

— Значи си го е съчинил.

— Не съм сигурен. Вярно, че е объркан и разстроен. Спомените му се губят и преплитат и трудно намира думи, с които да ги предаде. Допускам дори, че крие нещо, съзнателно или не. Но не мисля, че лъже.

Още щом излязоха от църквата, вятърът ги поде наново, още по-силен и безмилостен от преди.

— Целият остров Харис е протестантски, нали, Джордж? — попита Фин.

— Не ще и дума. Дори да се намерят един-двама католици на Хебридите, те са по-скоро като овце, отлъчени от стадото, и живеят най-вече по южните острови. — Той се ухили и понижи глас. — Знаеш, по-топъл климат, по-леки нрави. Чувам, че магазините дори продавали алкохол в неделя.

Фин също се усмихна и отвори вратата на колата.

— Мисля, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото да видим това по нашите места. А сега накъде?

— Карай обратно към Тарбърт. Ще ми се да взема копие от акта за раждане на стария Тормод.

 

 

Отделът по гражданско състояние се намираше в сградата на съвета в Тарбърт — унило здание с плосък покрив, служило по-рано за общежитие на учениците, идващи от далечни кътчета на острова, за да посещават местната гимназия. Къщата на отсрещната страна на улицата едва се виждаше иззад стена от дървета и храсти, безспорно оставена да израсте, за да скрие от погледите на обитателите й грозотата на тази постройка.

Възрастната дама, която ги посрещна, вдигна очи от бюрото си с думите:

— Затваряйте вратата! Как, мислите, се седи тук по цял ден? И без това става достатъчно течение от проклетата неуплътнена дограма!

Сконфузеният Джордж Гън побърза да затвори вратата и се зае да рови из дълбините на подплатеното си яке в търсене на полицейската карта. Служителката я огледа през очилата си, сетне вдигна очи над телените им рамки, за да проучи внимателно двамата посетители.

— И с какво мога да ви помогна, господа?

— Бих искал да получа едно извлечение от регистъра на ражданията — рече Гън.

— Е, дано не очаквате, че ще ви излезе безплатно само защото сте полицай. Струва 14 паунда.

Фин и Гън се спогледаха, потискайки усмивките си.

— Отдавна ли работите в съвета, госпожо Маколи? — попита Фин, след като наклони глава, за да прочете табелката върху бюрото.

— Откакто се помня. Но вече от пет години съм пенсионирана. Сега съм тук само за няколко дни, по заместване. Та чий акт за раждане ви интересува?

— На Тормод Макдоналд — отвърна Гън. — От Шилебост. Роден някъде около 1939-а, ако не се лъжа.

— А, да… — кимна сериозно старата дама и покритите й с кафеникави петна пръсти зачаткаха по клавиатурата на компютъра. — Ето го — каза след малко, взирайки се в екрана. — Втори август 1939-а. Искате ли и копие от смъртния акт?

В последвалата тишина вятърът отвън сякаш се усили още повече, стенейки през всяка цепнатина и пролука подобно на жалба по мъртвите.

— Ужасна случка беше, господин Гън — продължи госпожа Маколи, без да забелязва ефекта от думите си. — Помня я добре. Беше съвсем млад, още тийнейджър. Истинска трагедия. — Пръстите й пробягаха отново по клавиатурата. — Да, точно така. Починал на 18 март 1958-а. Да ви извадя ли копие? Ще струва още 14 паунда.

 

 

Трябваше им само четвърт час, за да стигнат обратно до църквата на Скариста, и десетина минути бродене сред надгробните камъни, докато открият онзи, който търсеха. Тормод Макдоналд, роден 2.VIII.1939, обичан син на Доналд и Маргарет, удавил се при нещастен случай в залива Стайнигид на 18.III.1958.

Гън приседна в тревата до обраслата с мъх гранитна плоча и се облакъти върху коленете си. Фин стоеше прав, вторачен в издълбания надпис, сякаш очакваше, че ако го гледа достатъчно дълго, той ще се промени от само себе си. Тормод Макдоналд бе умрял едва осемнайсетгодишен и лежеше в земята вече петдесет и четири години.

След излизането от сградата на съвета двамата мъже не бяха разменили нито дума помежду си. Но сега Гън вдигна глава и изрече въпроса, занимавал мислите им още откак госпожа Маколи ги бе попитала дали ще желаят копие от смъртния акт.

— Ако бащата на Маршели не е Тормод Макдоналд, то кой, по дяволите, е той?