Питър Мей
Човекът от остров Луис (17)

Шестнайсета глава

Сега пък кой е! Няма да им играя по свирката. Да вървят по дяволите.

Вратата се отваря и се появява млад мъж. Виждал съм го някъде и преди. Да не би да работи тук?

— Здравейте, господин Макдоналд — казва и в гласа му има нещо познато, успокояващо.

— Познаваме ли се?

— Аз съм Фин.

Фин. Фин. Странно име. Да не е финландец?

— Що за име е това?

— Съкратено от Финли. Бях Фионлах, докато не тръгнах на училище, а там ме прекръстиха на Финли, по английски маниер. Маршели първа ме нарече Фин.

Той сяда на ръба на леглото и аз усещам как в гърдите ми се надига надежда.

— Маршели? Тя тук ли е?

— Не, но ме помоли да ви разходя с колата. Каза, че щяло да ви хареса.

Разочарован съм, но от друга страна, нямам нищо против да изляза. Вече от доста време седя затворен тук.

— Добре, става.

— Виждам, че вече сте облечен и готов.

— Винаги съм готов. — Усещам как по устните ми пропълзява усмивка. — Ти си добро момче, Фин. Още от малък си беше такъв. Но не биваше да идваш във фермата, след като вашите ти бяха забранили.

Сега Фин също се усмихва.

— Значи помните това, така ли?

— И още как. Майка ти беше бясна. Мери се притесни да не би да си помисли, че ние сме те насърчили. Как са вашите, между другото?

Той не отговаря. Вместо това улавя дясната ми ръка и я повдига.

— Чух, че сте се порязали, господин Макдоналд.

Поглеждам ръцете си и виждам, че са целите бинтовани. Какво, по дяволите, се е случило? Усещам убождане на страх.

— Божичко — казвам с разтреперан глас. — Много ли е зле? Защото не усещам никаква болка.

— Разбирам, че са ви зашили в болницата. Опитали сте се да избягате.

— Да избягам? — Самата дума ме кара да се чувствам по-добре.

— Да. Но всъщност не е имало нужда. Вие не сте заключен тук. Можете да излизате и да се прибирате когато пожелаете. Също като в хотел. Стига да знаят къде сте.

— Искам да си отида у дома — казвам.

— Нали знаете пословицата, господин Макдоналд. Домът е там, където е шапката ви.

— Така ли? И къде е шапката ми?

Фин се ухилва.

— На главата ви.

Вдигам ръка и за свое учудване наистина напипвам шапката там. Свалям я и я оглеждам. Добрата ми стара шапка. Служила ми е вярно толкова години.

— Вярно, прав си — засмивам се.

Той ми помага да се изправя на крака.

— Чакай — спирам го, — трябва да си взема куфара.

— Не, господин Макдоналд, по-добре е да го оставите тук. Нали пак ще ви е нужен, щом се върнете.

— Значи ще се връщам?

— Разбира се. Ще трябва да се върнете и да си окачите шапката. Нали помните, домът е там, където е шапката ви.

Поглеждам шапката, която още държа в бинтованите си ръце, засмивам се пак и я нахлупвам здраво на главата си.

— Наистина. За малко да забравя.

 

 

Обичам, когато слънцето свети над океана както сега. Веднага можеш да разбереш, че е дълбоко, защото цветът е тъмносин. В плитчините е зелен, или тюркоазен. Не и тук. Брегът е целият изрит от мъртвото вълнение. Постоянно чуваш истории за хора, удавили се тук. Най-вече посетители и туристи. Пясъкът ги подвежда, защото е ситен, мек и гладък. На местните и през ум не би им минало да влязат във водата на такова място, освен с лодка. Нали повечето от тях не умеят да плуват. Как се казваше този плаж, по дяволите?

— Далмор — обажда се Фин.

Дори не съм разбрал, че съм задал въпроса на глас. Но да, точно така. Плажът Далмор. Познах го веднага щом свърнахме по крайбрежното шосе, покрай контейнерите за смет и на път за гробището. Бедните покойници, които лежат тук. Морето постоянно подяжда почвата, мъчи се да стигне до тях.

Проклетият чакъл е едър, трудно се ходи по него. Щом стигаме пясъка, става по-леко. Фин ми помага да събуя обувките и чорапите си и аз го усещам между пръстите си. Мек и затоплен от слънцето.

— Напомня ми за Плажа на Чарли — казвам.

Фин спира и ме поглежда странно.

— Кой е Чарли?

— О, ти не го познаваш. Умрял е много отдавна. — И се смея ли, смея.

Под гробището, там, където брегът е укрепен, той разстила одеяло, което е извадил от багажника на колата, и двамата сядаме. Донесъл е и бира — не съвсем добре изстудена, но става за пиене. Отваря две бутилки и ми подава едната. Наслаждавам се на горчивия вкус на пяната в устата си, точно както онзи първи път, върху покрива на сиропиталището.

Тук е открито и морето е малко развълнувано. Вълните се разбиват в струпаните скали на бяла пяна и вятърът я запраща чак до лицето ми. Допирът й е лек, като перце. Облаците са се разчистили съвсем. Навремето, на полето, бих дал мило и драго за ясно небе като днешното.

Фин вади нещо от чантата си с думите, че иска да ми го покаже. Това е фотография, доста голяма. Заравям дъното на бутилката в пясъка, за да не падне, и я вземам. Едва я държа с бинтованите си ръце.

— Кой е този — питам. — Някой цветнокож?

— Не, господин Макдоналд. Помислих си, че може да го познавате.

— Заспал ли е?

— Не, мъртъв. — Той ме наблюдава изчаквателно. — Да не би да е Чарли?

— Глупости, Чарли — изсмивам се на глас. — Откъде да знам как е изглеждал Чарли? Ама че си шегаджия!

Фин се усмихва, но някак неуверено. Какво му става на това момче?

— Вижте по-добре лицето — настоява.

Правя каквото ми казва, вглеждам се внимателно. И чак сега, въпреки тъмната кожа, съзирам нещо познато в тези черти. Странно. Леко кривият нос. Точно като на Питър. А също и малкият белег на горната устна, в дясното ъгълче на устата. Питър имаше точно такъв. Беше се порязал като малък на една нащърбена чаша. О, не може да бъде… Този белег на лявото слепоочие. Не го бях забелязал преди.

Изведнъж осъзнавам кой е и поставям снимката в скута си. Не мога да понеса да я гледам повече. Та аз бях обещал! Обръщам се към Фин.

— Той мъртъв ли е?

Фин кимва, а изражението му остава все така странно.

— Защо плачете, господин Макдоналд?

И Питър навремето ме попита същото.

 

 

Най-добри бяха съботите. Свободни от училище, свободни от ходене на църква, свободни от господин Андерсън. Ако имахме някакви пари, можехме да отидем до града и да ги изхарчим. Не че често се случваше да имаме пари, но въпреки това ходехме. Само четвърт час път и човек се озоваваше в един друг свят. Замъкът се извисяваше над всичко, кацнал върху своята огромна черна скала и хвърлящ сянката си над градините отдолу. Улиците, претъпкани с хора, влизащи и излизащи от магазини и заведения, бръмчащите коли и автобусите, бълващи от ауспусите си огромни облаци дим.

Питър и аз си имахме един малък трик. Понякога слизахме в града в събота сутрин, облечени в най-старите си дрехи и нахлузили най-вехтите си обувки с отпрани подметки. Бяхме изработили табела с надпис СЛЕПЕЦ и я окачвахме на врата на Питър. Добре, че поне бяхме достатъчно грамотни, за да напишем думата правилно. Разбира се, тогава и представа си нямахме каква роля ще изиграе носенето на табели на вратовете по-късно в живота ни.

Питър затваряше очи, опираше се върху моята ръка и двамата тръгвахме бавно из навалицата, като той държеше шапката си протегната отпред.

Винаги се намираха пазаруващи домакини с меки сърца, които да ни съжалят.

— О, бедното момченце — казваха, и ако имахме късмет, пускаха по някой шилинг в шапката. Така спечелихме достатъчно, за да платим за татуировката на брат ми. Тя глътна всичките пари, събрани от цял месец просия.

Питър беше направо луд по Елвис. В онези дни беше трудно да пропуснеш както него, така и музиката му. Всички вестници и списания бяха пълни с неговите снимки. В следвоенните години американските неща бяха много на мода, затова дори ние, преди да започнем да пестим за татуировката, ходехме в кафе „Манхатън“, в съседство с кино „Монсеньор Нюз“. То беше дълбоко и тясно помещение, със седалки, в които посетителите се вмъкваха по подобие на американска закусвалня. Стените бяха опасани от огледала, гравирани с изображенията на нюйоркски небостъргачи. Имайки предвид как прекарвахме останалите шест дни от седмицата, тук за нас бе като късче от рая. Изкусително докосване до насладите на живота. Едно кафе или кока-кола поглъщаха всичките ни пари, но ние проточвахме удоволствието колкото се може повече, седнали в някое сепаре и заслушани в гласа на Елвис от музикалния автомат.

„Хотелът на разбитите сърца“. Той предизвикваше толкова романтични образи. Улиците на Ню Йорк, проблясващите неонови светлини, парата, издигаща се над капаците на шахтите. Бавният ритмичен бас, джазовото, подрънкващо пиано на заден план. И онзи плътен, сочен глас…

Откакто мойта мила ме напусна,

намерих ново място да живея.

То е в края на една самотна улица,

в Хотела на разбитите сърца…

Студиото за татуировки се намираше на Роуз Стрийт, до една работническа кръчма. Представляваше доста мърлява стая, част от която бе преградена с опърпана завеса със зеленикав цвят на повръщано. Миришеше на мастило и стара, застояла кръв. По стените имаше избледнели рисунки и фотографии на татуирани крайници и гърбове. Самият собственик имаше татуировки и на двете ръце: разбито сърце, пронизано от стрела, котва, Попай Моряка. Също и женското име Анджи, изписано със сложни, витиевати букви. Беше мъж с изпито лукаво лице, рошави бакенбарди и почти без коса върху темето, но затова пък с пищни, обилно напомадени къдри на тила. Забелязах чернилка под ноктите му и се притесних да не би Питър да пипне някоя ужасна инфекция. Но може би е било и просто мастило.

Не знам дали тогава е имало някакви правилници за упражняване на тази дейност и дали изобщо е било законно момче на възрастта на Питър да се татуира, но творецът от Роуз Стрийт явно не се вълнуваше от подобни детайли. Леко се стъписа, щом узна, че искаме татуировка на Елвис Пресли. Не бе правил такава никога преди и явно го прие като своеобразно предизвикателство. Цената, която назова, бе два паунда — цяло състояние за онези дни. Според мен изобщо не допускаше, че ще можем да си я позволим, но дори да е останал учуден, когато шест седмици по-късно се появихме с парите, с нищо не го показа. Изготви скицата по една снимка от списание, с надпис отдолу: Хотел на разбитите сърца, наподобяващ развято на вятъра знаме.

Процедурата бе продължителна и доста кървава, но Питър я понесе, без да издаде и стон. По изражението му си личеше, че изпитва силна болка, но е решен да издържи стоически. Истински мъченик на своята кауза.

Седях с него целия следобед, слушах бръмченето на машинката за татуиране, гледах как иглите се впиват в плътта и се възхищавах на твърдостта на своя брат.

Бях готов на всичко за Питър. Знам, че имаше своите ограничения, че мозъкът му понякога бе объркан. Но никога не се гневеше, не ругаеше, нито веднъж не каза лоша дума за някого. Бе добър по душа. Много по-добър от мен. Никога не съм хранил илюзии по този въпрос. И заслужаваше нещо по-хубаво в живота.

Към края на следобеда ръката му изглеждаше отчайващо. Татуировката почти не се виждаше от кръвта, която вече засъхваше на плътни съсиреци. Собственикът на студиото я изми със сапунена вода, подсуши я с хартиени салфетки, а накрая я покри с марлена превръзка, която прикрепи с безопасна игла.

— След два часа можеш да я махнеш — каза. — Мий мястото редовно, но не го търкай, а само го подсушавай с потупване. Също, не покривай раната. Тя се нуждае от въздух, за да заздравее добре. — Сетне ми подаде малко бурканче с жълта капачка. — Мехлем за татуировки. Слагайте по малко след всяко миене, за да предпазите от засъхване. Идеята е да не се образува коричка. Ако все пак се появи, не я чоплете, защото мастилото ще излезе заедно с нея. Със заздравяването върху кожата ще се образува тънка ципа, която накрая ще падне от само себе си. Ако се грижите правилно, след две седмици всичко ще е перфектно.

Този човек си разбираше от занаята. Трябваше да минат десетина-дванайсет дни, за да се уверим каква добра работа е свършил. Дотогава вече нямаше съмнение, че образът върху дясната ръка на Питър е именно на Елвис, а извитият надпис „Хотел на разбитите сърца“ бе изрисуван така, че се сливаше с яката на певеца. Много хитро.

Разбира се, трябваше да положим доста старания, за да прикрием делото си. Брат ми постоянно ходеше по дълъг ръкав из сиропиталището, макар още да бе лято. В деня за баня превързвахме мястото отново и внимавахме да не го мокрим. Казвахме на останалите момчета, че страда от псориазис — заболяване, за което бях прочел в някакво списание. Така татуировката си остана наша тайна.

До онзи съдбовен ден в края на октомври.

Проблемът на Питър беше, че не умееше да си държи езика зад зъбите. Такава простодушна натура като него, напълно неспособна на прикритост или измама, бе неминуемо рано или късно да издрънка на някого за татуировката. Ако ще и само заради удоволствието да се изфука с нея.

Понякога седеше и просто я гледаше. Поставяше ръката си в различни положения, извърташе глава насам или натам, за да я види от всякакъв ъгъл. Особено приятно му бе да съзерцава отражението си в огледало. Да я види в пълния й блясък, сякаш принадлежи на някой друг — някой, достоен за възхита и уважение. Между „разбитите“ и „сърца“ имаше изобразено малко, разбито на две сърчице. Червено. Единственият цвят в цялата татуировка. Той обичаше това малко алено петно и често съм го виждал да го докосва, почти да го гали. Но най-важно за него бе усещането, че Елвис по някакъв начин му принадлежи, че винаги ще бъде с него. Постоянен другар за остатъка от живота му. Който, както се оказа, бе твърде кратък.

Тази година снегът падна рано. Не много дебел, но достатъчен, за да поръси с бяло покривите, оградите и клоните на дърветата, оголели от необичайно силните есенни ветрове. На неговия фон всичко останало изглеждаше още по-тъмно и черно. Бързо носещите се води на реката, опушените каменни стени на старите воденици, къщите, пръснати наоколо. Небето бе мрачно и натежало, но в същото време озарено отвътре. Облаците разсейваха слънчевата светлина така, че тя не хвърляше сенки. Въздухът бе свеж и студен, хапещ ноздрите, а под стъпките хрущеше смръзнала коричка от скреж.

През сутрешното междучасие всички бяхме навън, виковете ни огласяха училищния двор, а от устите ни излизаше гъста пара, подобно на драконов дъх. Видях Питър да стои край портала заедно с още няколко други момчета, но докато ги достигна, вече бе твърде късно. Той трудно можеше да избере по-неподходяща компания, за да се похвали с татуировката си. Тримата братя Кели и още двама техни приятели, не по-добра стока от тях самите. С братята Кели ни свързваше единствено фактът, че и те като нас бяха католици и трябваше да стоим заедно вън на студа, докато приключи протестантската молитва на съучениците ни. Това поражда известно другарство дори между врагове.

Те бяха общо четирима — едно по-малко момче, което още не ходеше на училище, две средни — Даниъл и Томас, с година разлика помежду им, и най-големият, Патрик, който бе година по-възрастен от мен. Говореше се, че баща им бил замесен с прочута единбургска банда и лежал известно време в затвора. Според мълвата имал извит белег, започващ от левия ъгъл на устата му и стигащ чак до ухото. Никога не го бях виждал, но и това описание бе достатъчно, за да си изградя страховит образ за него.

Катрин бе стигнала до групичката преди мен — тя също проявяваше закрилническо отношение към Питър, държейки се с него почти като майка. Но не сантиментално, а заповеднически и грубовато, може би следвайки примера от собственото си семейство. Никакви ласкави увещания или галене по главата. Ритник в задника, две-три солени думи за вкарване в правия път — това бяха възпитателните методи на Катрин.

Пристигнах тъкмо навреме, за да стана свидетел на стъписването й при вида на татуировката. Ние така и не й бяхме казали за нея и погледът, който ми хвърли, ясно говореше за обидата, че не е била включена в начинанието.

Питър бе свалил връхната си дреха и навил нагоре ръкава на ризата си. Дори братята Кели, които не се впечатляваха лесно, бяха зяпнали от възхита. Патрик обаче първи осъзна възможните последствия.

— Здравата ще си изпатиш, щом разберат за това, заплес такъв. Кой го направи?

— Тайна — вирна брадичка Питър и започна да спуска ръкава си. Но Патрик го улови за ръката.

— Изглежда работа на професионалист. Не знам кой е, но ако го хванат, че е белязал момче на твоята възраст, не го чака нищо добро. Ти на колко беше, на петнайсет? Сто на сто ти трябва родителско разрешение. — Той се изсмя и добави с жестока нотка в гласа. — Но понеже нямаш родители, това ще е малко трудничко, нали?

— По-добре без родители, отколкото с баща в пандиза — намеси се Катрин.

— Ти да мълчиш, мърла такава — озъби се Патрик и пристъпи към нея, но аз бързо застанах между двамата.

— Мери си думите, Кели.

Бледозелените му очи срещнаха моите. Той беше грозно момче, с рижава коса и луничаво лице с цвят на овесена каша. Едър на ръст, но и аз не бях по-дребен от него.

— Теб пък какво те засяга? — попита преценяващо.

— Чувствителен съм към лошия език.

Останалите се закискаха и това не се понрави на Патрик.

— Затваряйте си устите — скръцна им със зъби, а после пак се обърна към мен. — Значи според теб всеки от сиропиталището може да се татуира както си ще, а? Защо ли имам чувството, че на гламавото ти братле никак няма да му хареса, ако директорът разбере?

— Откъде ще разбере?

— Някой може да му каже — ухили се злобно той.

— Например кой?

— Например аз. — Усмивката му изчезна, а лицето му се доближи на сантиметри от моето.

Трепнах леко от вонящия му на гнили зъби дъх, но не отстъпих назад.

— Само страхливците портят.

— Страхливец ли ме наричаш?

— Не те наричам нищо. Човек се познава по собствените му постъпки.

Съчетанието от гнева и унижението, че някой се е показал по-умен от него, му придаде кураж и той ме бучна с пръст в гърдите.

— Добре, щом си такъв тарикат. — Той кимна към извисяващия се наблизо мост, свързващ Единбург със западните предградия. Предпоследното дело на Томас Телфорд, както щях да науча много по-късно през живота си. — От външната му страна, точно под парапета, има ръб, около педя широк. Ще се срещнем там довечера в полунощ. Ти и аз. Да видим кой ще успее да го мине.

Погледнах към моста. Дори от това разстояние се виждаше заледената коричка, покрила тесния перваз по края му.

— Няма начин.

— Уплаши се, а?

— Той е скапано шубе — обади се един от по-малките братя.

— Просто не съм глупак.

— Е, жалко за брат ти. Предполагам, че може дори да го изхвърлят или да го пратят в друг дом. Сигурно няма да ви е много леко да сте разделени, но какво да се прави.

Това бе напълно реална възможност и аз усетих как примката на неизбежността се стяга около мен.

— А ако го направя?

— Елвис си остава наша тайна. Но ако се откажеш по средата и спреш, не се брои. Тогава ще кажа.

— Ти също ли ще го минеш?

— Разбира се.

— И какво печеля аз от цялата работа?

— Удоволствието да ме наречеш страхливец, ако не успея.

— Ами ако успееш?

— Тогава аз получавам удоволствието да ти докажа, че грешиш.

— Не го прави — чух зад себе си гласа на Катрин, тих и предупредителен.

— Млъквай, повлекано!

Усетих пръски от слюнката на Патрик върху лицето си и се обърнах към Питър. Не знам дали си даваше сметка за сериозността на положението, за кашата, която бе забъркал с глупавото си самохвалство.

— И аз ще дойда — рече с готовност той.

— Виждаш ли? Дори братлето ти е по̀ куражлия от теб. — Опонентът ми тържествуваше, знаейки, че ме е хванал натясно.

— Добре — свих рамене колкото можех по-небрежно. — Но нека го направим малко по-интересно. Аз ще мина първи. Ще засечем времето. И който се окаже по-бавен, ще трябва да го направи още веднъж.

За първи път самоувереността на Патрик сякаш се разклати. На свой ред се бе оказал в капан.

— Няма проблем.

Какви глупави момчета бяхме! Катрин не пропусна да го отбележи, докато влачех Питър през училищния двор, за да го нахокам на спокойствие.

— Ти си луд — нареждаше подир мен. — Височината там е поне трийсет метра. Паднеш ли, ще станеш на пихтия.

— Няма да падна.

— Е, надявам се. Защото иначе дори няма да имам възможността да кажа, че съм те предупредила. Как изобщо смяташ да излезеш навън?

— Има си начин — отвърнах. Още не бях споделял с никого за среднощните си разходки до селото и гробището и нямах намерение да го правя и сега.

— Най-добре ми обясни, защото идвам с теб.

— И аз — обади се Питър.

Спрях и ги изгледах сурово.

— Не, няма да дойдете. Нито единият, нито другият.

— И кой ще ни спре, мамка му? — попита Катрин.

— Да, кой ще ни спре, мамка му? — изпъчи предизвикателно гърди брат ми.

Почти се стреснах, чувайки го да ругае така. Катрин определено му влияеше зле. Но знаех, че съм победен.

— И защо ви е притрябвало да идвате?

— Защото — въздъхна Катрин — все някой ще трябва да засича времето. — При това, ако въпреки всичко паднеш, кой ще се погрижи да прибере Питър?

 

 

Вечерта угасиха светлините както обикновено, но аз не можех да затворя очи, дори и да исках. Призляваше ми при мисълта какво ме очаква само след три часа. Кой дявол ме бе накарал да приема тъпото предизвикателство? Питър, сякаш напук, заспа веднага със спокойната увереност, че щом дойде време, ще го вдигна от леглото. За момент се изкуших да се измъкна без него, но страхът какво би могъл да стори, ако се събуди и види, че ме няма, ме накара да размисля.

Бях се завил чак до брадичката, но по някаква причина не можех да се стопля и целият треперех. Разбира се, мълвата за съперничеството между братята Кели и Макбрайд бе плъзнала като горски пожар. Никой не знаеше конкретния й повод, но не се съмнявах, че скоро той ще стигне до ушите на всички питомци, а оттам и до тези на директора.

Бъдещето изглеждаше неясно и плашещо, забулено от мрака на непредсказуемостта. Имах чувството, че собственото ми съществуване и това на Питър бавно се изплъзва от нашия контрол. Вярно, в сиропиталището също не бяхме господари на себе си, но поне разполагахме с някаква степен на сигурност.

Времето едва се влачеше. Всеки път, щом погледнех часовника си, се оказваше, че са минали само пет минути. А после изведнъж се ускори и преди да се усетя, стана дванайсет без четвърт. Може би все пак бях задрямал. Но сега сърцето ми заблъска бясно в гърлото, сякаш искаше да изхвръкне навън. Моментът бе настъпил.

Измъкнах се изпод завивките, напълно облечен, и нахлузих обувките си. Те имаха дебели гумени подметки и се надявах, че ще ми помогнат да не се подхлъзна. Побутнах Питър по рамото. За мое раздразнение, той се събуди доста трудно, потънал в някакъв свой, незаслужено приятен сън. После споменът за това какво ще правим се върна и очите му светнаха от възбуда.

— Тръгваме ли вече? — прошепна шумно.

— Ш-шт — скръцнах му със зъби аз, долепил пръст до устните си.

Едва когато тръгнахме към вратата, си дадох сметка колко много от останалите също са будни. От всички страни се носеха тихи гласове.

— Успех, Джони!

— Дай на оня скапаняк да се разбере!

Идеше ми да отвърна: „Защо вие не му дадете да се разбере?“.

Катрин ни чакаше в подножието на стълбите за мазето. Носеше фенер и щом ни чу да приближаваме, го насочи право в лицата ни.

— Махни това нещо, ще ни ослепиш!

Вдигнах ръка да заслоня очите си. В следващия миг лъчът се отмести, а аз се спънах и едва не паднах.

— Закъсняхте — упрекна ни тя. — От това място могат направо тръпки да те побият. Постоянно сноват някакви същества, сигурно са плъхове.

Дръпнах резето и щом отворих вратата, отвън нахлу студеният нощен въздух. Миришеше на зима, а черното небе бе осеяно със звезди, като малки дупчици, разкриващи ярка светлина отвъд. Светлина, отразявана от черния заскрежен асфалт. Небеса, отразени в земята. Или ад, отразен в небесата.

Докато стигнем покрайнините на селото, чухме някъде часовник да отброява полунощ. Ударите се носеха в мразовитата нощ ясни и звучни, изпълнени със злокобно предзнаменование, като на камбана, биеща на умряло. Пътят нагоре по хълма между смълчаните къщи бе мъчен и коварен — през деня слънцето бе разтопило снега, а сега той бе замръзнал отново, образувайки хлъзгава коричка. Най-сетне, потни и запъхтени, се озовахме при Къркбрей Хаус. В училище ни бяха разправяли, че тази причудлива, подобна на кула постройка, половината от която се губеше под моста, през седемнайсети век е била таверна. В този миг бях готов да дам всичко за чаша от гъстия пенлив ейл, който са пиели в онези дни. Нещо, което да отлепи езика ми от небцето и да влее в жилите ми куража, от който така отчаяно се нуждаех.

Братята Кели ни чакаха в началото на моста, скрити в сянката на Къркбрей Хаус. Градът от другата му страна бе пуст и притихнал като гробище. Нито една кола не се мяркаше по улиците, нито една светлинка не озаряваше прозорците на проточилата се на запад Куинсфери Стрийт. Луната озаряваше покритите със сняг покриви на селцето под нас. Само черните води на реката бяха напълно потънали в мрак.

— Хайде, къде се губите?! — просъска Патрик. — Чакаме ви от цяла вечност. Умряхме от студ!

Чувах го как потропва с крака и потупва облечените си с ръкавици ръце, за да се сгрее. Съжалих, задето и аз нямам ръкавици като него.

— Е, вече сме тук и можем да започваме — отвърнах. — Аз съм първи.

Тръгнах към парапета, но той опря ръка в гърдите ми и ме спря.

— Не. Аз съм първи. Достатъчно време висях тук. Кой ще засича времето?

— Аз. — Катрин пристъпи в жълтия кръг светлина, хвърлян от уличната лампа, и разтвори длан. В нея лежеше гравиран сребърен хронометър, вързан на розова панделка.

Един от по-малките братя я хвана за китката, за да го разгледа по-добре, и промълви завистливо:

— Откъде го задигна?

— Не съм го задигнала — дръпна рязко ръка Катрин. — Татко ми го даде.

— Добре, стига разправии — рече Патрик. — Дани, дръж я под око да не лъже.

И като се улови за металните шипове, които вървяха по протежение на заобления каменен парапет, се прехвърли през него. Краката му издраскаха по леда и стъпиха върху тесния корниз от външната страна.

Бях минавал много пъти по моста, но едва сега се вглеждах по-внимателно в парапета. После узнах, че бил издигнат половин век по-рано, за да възпира самоубийците. Какво ли има в мостовете, та привлича хората да се хвърлят от тях? Във всички случаи единственото, което ме интересуваше в момента, бе да не се присъединя към черната хроника.

Мостът имаше четири арки, простиращи се от Къркбрей Хаус от едната страна до величествената готическа църква на Светата троица от другата. Издигаше се на трийсет и два метра над нивото на реката в най-високата си част, а цялата му дължина бе около сто и петдесет.

Издаденият корниз бе точно толкова широк, колкото да стъпиш на него. Стига да не мислиш за височината и да не гледаш надолу. Проблемът бе там, където той заобикаляше издатините над трите вертикални колони. Тези места те отдалечаваха от сигурността на парапета и от възможността във всеки момент да се хванеш за някой от металните шипове.

Усетих как стомахът ми се преобръща. Това беше лудост. Какво, за бога, правех тук? Едва успявах да си поема дъх.

Виждах, че Патрик също е уплашен, но прави всичко по силите си да го прикрие.

— Добре, засичайте! — извика и всички се скупчихме около Катрин, която натисна бутона на хронометъра.

Бях удивен колко бързо се движи моят противник. Той разперваше широко ръце, оставайки винаги с лице към парапета, и пристъпваше странично с крака. На местата на издатините почти лягаше отгоре им, докато премине от другата страна. Дани остана при Къркбрей, за да наблюдава Катрин, докато Питър, аз и другият му брат, Там, вървяхме успоредно с Патрик, следейки напредъка му от безопасността на тротоара.

Можех да чуя дишането му, тежко и запъхтяно от страх и усилие. Да видя напрегнатите му, съсредоточени очи през облака пара, обвил главата му под лунната светлина. Питър се бе вкопчил в ръката ми и не откъсваше поглед от него. Макар това да беше същото момче, което го бе заплашило да го издаде заради татуировката, неговата добра душа искрено съпреживяваше. Брат му Там постоянно подвикваше насърчителни думи и когато Патрик най-сетне стигна катедралата и с разтреперани ръце се прехвърли обратно на пътя, нададе буйни възгласи на радост.

Катрин и Дани дотичаха и се присъединиха към нас.

— Е? — рече Патрик, вече целият сияещ в триумф.

— Две минути и двайсет и три секунди — съобщи Дани. — Страхотно постижение, Пади!

— Добре, сега е твой ред — обърна се той към мен.

Хвърлих крадешком поглед към Катрин, която бе присвила устни от притеснение.

— Как е ледът от другата страна? — попитах.

— Хлъзгав като стъкло — ухили се Патрик.

Чудно успокоение, няма що. Две минути и двайсет и три секунди ми се струваше непостижим резултат. А не го ли подобрях, трябваше да мина изпитанието още веднъж. Цялото поведение на противника ми излъчваше самоувереност, сякаш нито за миг не допускаше, че ще го бия. Честно казано, аз също не го допусках. Но нямаше смисъл да разсъждавам върху това, да оставя собственият ми страх да ме победи.

Покачих се върху парапета и спуснах крака от другата страна. Шиповете, за които се държах, бяха леденостудени и лепнеха по дланите ми. За моя изненада, гумените ми подметки осигуряваха отлично сцепление в замръзналия сняг. Мина ми през ума, че ако използвам техниката на Патрик, е само въпрос на шанс дали ще стигна по-бързо от него, или не. Затова се пуснах и разперих ръце, устремил взор към отсрещния край на моста. Ако успеех да ходя по права линия, като по бордюр, със сигурност щях да спечеля време. Стига, разбира се, да не падна.

Поех си дълбоко дъх, устоявайки на изкушението да погледна надолу, и извиках:

— Пускайте хронометъра!

Поех напред, без да откъсвам очи от намиращата се на повече от сто метра Къркбрей Хаус. Усещах как снегът хрущи под краката ми, а лявата ми ръка бе вдигната малко по-високо от дясната, за да не докосвам парапета. Всяка погрешна стъпка, дори някое случайно бутване в каменната стена, можеше да ме запрати надолу в бездната.

Достигнах издатината над първата колона, обърнах се и я преодолях странично, както бях видял да прави Патрик. После възвърнах равновесието си за следващата отсечка. Започна да ме изпълва странно чувство на възбуда, струваше ми се почти, че мога да затичам. Естествено, това бе абсурд, но наред с увереността нарастваше и темпото, с което местех краката си един пред друг. Откъм платното до ушите ми долетя гласът на Там:

— Божичко, Пади, много е бърз!

А Питър само подвикваше:

— Давай, Джони, давай!

Докато стигна Къркбрей Хаус и се прехвърля през парапета, вече знаех, че съм победил Патрик. Той също го знаеше и с нарастващо безпокойство очакваше приближаващите Дани и Катрин. Брат му бе прехапал устни, докато Катрин се разливаше в широка усмивка.

— Две минути и пет секунди — прошепна едва чуто Дани.

Мен не ме беше грижа за резултата. Бях отстоял своето и ако Патрик Кели държеше на думата си, то тайната на Питър бе в безопасност. Поне засега.

— Да кажем, че сме равни — предложих великодушно.

Патрик обаче мрачно поклати глава.

— Не. По-бавният трябва да мине отново. Такава беше уговорката.

— Вече няма значение — казах.

— За мен има — стисна упорито челюсти той и се упъти към парапета.

— Хайде, Пади, да си вървим у дома — рече Там.

— Просто пуснете шибания хронометър, става ли?

Дани ме погледна, сякаш очакваше да се намеся, но аз свих рамене. Нямаше какво повече да сторя.

— Старт! — извика Катрин и натисна бутона. Патрик тръгна, прилагайки този път моята техника, но още от самото начало личеше, че не му спори, защото обувките му явно се пързаляха повече от моите. Преди да стигне втората арка, на няколко пъти спря, като се бореше да запази равновесие. Там, Питър и аз тичахме покрай него и на всеки няколко крачки подскачахме, за да виждаме по-добре.

Забелязах, че по челото му са избили капки пот, проблясващи в сумрака, а луничките изпъкваха като тъмни точки върху пребледнялото му лице. В очите му прозираше страх, потискан от собствената му гордост и упорство. От нуждата да се докаже не само пред нас, но и пред себе си. По едно време залитна и ръката му сграбчи празния въздух. Целият изстинах от страх, че ще падне, но той в последния момент успя да се улови за парапета.

Бяхме стигнали почти до половината, когато откъм отсрещния край се разнесе гласът на Дани:

— Полиция!

Почти в същото време до ушите ни долетя звук на приближаващ автомобил. Катрин и Дани бързо се снишиха в сянката на Къркбрей Хаус, но ние останалите бяхме насред моста, без да разполагаме с каквото и да било прикритие.

— Клякай долу! — просъсках на Питър, като го дръпнах в основата на парапета. Там също се прислони до нас. Можехме само да се надяваме, че черната патрулна кола ще подмине, без да ни забележи. За секунда изглеждаше, че лъчите на фаровете й просто ще се плъзнат покрай нас, и аз усетих как ме залива вълна от облекчение. Но после изскърцаха спирачки, гумите приплъзнаха по замръзналия асфалт. — По дяволите!

— Бягайте! — извика Там.

Но нямаше нужда да ме подканва, защото аз си плюх на петите още в мига, в който колата с вой даде на заден ход. Но едва бях изминал десетина метра, преди да си дам сметка, че Питър не е до мен.

— Какво прави той? — сграбчи ме Там за лакътя.

Обърнахме се и видяхме брат ми проснат върху парапета. С лявата ръка се бе хванал за един от шиповете, а дясната му бе протегната към Патрик Кели, почти сякаш го беше бутнал. Той на свой ред размахваше ръце като вятърна мелница, в отчаян опит да възвърне равновесието си.

Но това бе изгубена кауза. Тишината на следващия момент ще остане запечатана завинаги в паметта ми. Патрик пропадна в мрака без писък, без вик, без да издаде нито звук. Просто се стопи в бездънните сенки под моста. Всяка фибра от мен искаше да повярва, че по някакъв начин ще оцелее. Но разсъдъкът ми говореше, че е невъзможно.

— Мамка му! — усетих върху лицето си дъха на Там. — Той го събори!

— Не! — знаех как изглеждаше отстрани, но знаех също, че Питър никога не би сторил нещо подобно.

Двама униформени полицаи вече бяха изскочили от патрулката и тичаха по моста към нас. Хвърлих се назад, сграбчих брат си и почти го повлякох към останалите, чакащи в южния му край. От гърлото му се носеше жално хленчене, а лицето му бе лъскаво и мокро от сълзи.

— Той извика за помощ — заекна, гълтайки въздух на пресекулки. — Опитах се да го хвана, Джони, честна дума!

— Ей, вие, стойте! — извика единият от полицаите. — Какво правите там на моста?

Това бе сигнал за всички ни да се пръснем като пилци. Не знам къде са отишли братята Кели, но аз, Питър и Катрин се впуснахме слепешката покрай Къркбрей Хаус и надолу по хълма, като се препъвахме и пързаляхме по паважа, без да смеем да погледнем назад. Мракът на нощта, подпомогнат от сенките на сградите и дърветата, бързо ни погълна и ние, без да обелим и дума помежду си, продължихме по отсрещния склон на падината по посока на Дийн.

 

 

Още рано на другата сутрин всички в сиропиталището по непонятен начин бяха узнали за падането на Патрик Кели от моста. А когато от училището се обадиха да кажат, че занятията за деня са отменени, разбрахме, че се е случило най-лошото. Вестта бе само, че някакво момче се е пребило до смърт късно предната нощ, и никой от персонала не бе наясно за кого точно става дума. Но питомците на дома знаеха.

Странно, че никой от тях не дойде да ни попита какво се е случило. Сякаш бяхме прокажени и те не желаеха да се докосват до нас, за да не се заразят. Събираха се на обичайните групички, но заобикаляха отдалеч Катрин, Питър и мен.

Тримата седяхме заедно в столовата и очаквахме неизбежното. То настъпи малко преди обяд.

Една полицейска кола се изкачи с ръмжене по алеята и спря в подножието на стълбището. Двама униформени влязоха в сградата и бяха отведени до кабинета на господин Андерсън. Не минаха и десет минути, и разсилният бе изпратен да ни повика.

— Какви сте ги надробили този път? — попита ни със загрижена физиономия.

Въпросът бе отправен най-вече към мен, понеже бях най-голям, но аз само свих рамене.

Докато вървяхме по коридора, очите на всички останали деца бяха приковани в нас и всяко от тях безспорно благодареше на бога, че не е на наше място. Сякаш бяхме осъдени на смърт, крачещи към ешафода.

Директорът ни посрещна прав зад бюрото си, а лицето му имаше същия землист цвят като косата. Сакото на тъмния му костюм бе закопчано догоре, а ръцете — скръстени отпред на гърдите. Двамата полицаи, с фуражки в ръце, стояха от едната му страна, а икономката — от другата. Тримата се подредихме насред кабинета, а той ни хвърли изпепеляващ взор.

— Искам един от вас да говори от името на всичките.

Катрин и Питър едновременно се обърнаха към мен.

— Добре, ти, Макбрайд. — За пръв и единствен път го чувах да ме назовава по фамилия. — Ако някой от останалите не е съгласен с казаното от него, да се обажда. Мълчанието ще се приема за съгласие. — Той си пое дълбоко дъх, после опря върховете на пръстите си върху бюрото и леко се приведе напред. — Тук сте, защото снощи едно момче е загинало, падайки от моста към селото. Патрик Кели. Познавате ли го?

— Да, сър — кимнах.

— Изглежда, че група деца са се шляли по моста около полунощ. Няколко момчета и едно момиче. — Той изгледа многозначително Катрин. — Малко по-рано пък в селото са забелязани две момчета и едно момиче от нашия дом. — Той се изправи в пълния си ръст. — Някакви предположения кои може да са били?

— Не, сър. — Знаех, че няма начин да го докажат, освен ако не разполагат със свидетел, който да ни идентифицира. А ако разполагаха с такъв, той вече щеше да е в кабинета на господин Андерсън и да ни сочи с пръст. Затова просто отричах всичко. Не, не сме напускали сиропиталището. Прекарали сме цяла нощ в леглата си. Чули сме за падането на Патрик Кели едва тази сутрин. И не, нямаме представа какво е могъл да търси той, или който и да било друг, на моста посред нощ.

Естествено, те бяха наясно, че лъжа. Бяха подочули нещичко, навярно от братята Кели или някой от техните приятели.

Господин Андерсън отново се наведе напред и кокалчетата му побеляха върху плота, точно както в деня на постъпването ни преди близо година.

— Има известни съмнения — каза, хвърляйки поглед към двамата полицаи — дали момчето е паднало само. Ще се проведе разследване и ако се установи, че някой го е блъснал, той ще бъде обвинен в убийство. Непредумишлено, в най-добрия случай. Въпросът е много, много сериозен. Освен това би хвърлил ужасно петно върху репутацията на дома, ако се окаже, че някой от възпитаниците ни е бил замесен. Разбирате ли?

— Да, сър.

Нито Питър, нито Катрин бяха отворили уста от самото начало. Сега директорът се обърна към тях.

— Някой от вас има ли нещо да добави?

— Не, сър.

Изпроводиха ни от кабинета, а след половин час, когато полицаите вече си бяха тръгнали, из коридорите можеше да се чуе ехтящият глас на господин Андерсън.

— Проклети католици! Искам ги вън оттук!

И предсказанието на Катрин най-сетне се сбъдна. Още на другата сутрин свещеникът дойде да ни отведе.