Питър Мей
Човекът от остров Луис (12)

Единайсета глава

Стаята тук е по-тясна от моята у дома. Но изглежда наскоро боядисана. Хубави бели стени, без петна по тавана. Прозорците също са модерен стъклопакет и не се чува нито вятърът, нито дъждът, който тропа по тях. Само се вижда как се стича, подобно на сълзи. Сълзи в дъжда. Кой би разбрал? Но ако ще плачеш, по-добре го прави сам. Притеснително е да седиш със сълзи по лицето, докато хората те гледат.

Сега нямам сълзи, макар че се чувствам тъжен. И сам не знам защо. Чудя се кога Маршели ще дойде да ме отведе у дома. Надявам се да заварим добрата Мери, щом се приберем. Харесвам добрата Мери. Тя ме гледа и понякога докосва лицето ми така, сякаш някога ме е обичала.

Вратата се отваря и влиза приятно младо момиче. Струва ми се смътно познато.

— О, господин Макдоналд — казва. — Още не сте свалили палтото и шапката си. Всъщност… мога ли да ви наричам Тормод?

— Не! — отвръщам. И се чувам как излайвам думата, подобно на куче.

Тя явно се сепва.

— Но ние всички тук сме приятели, господин Макдоналд. Хайде, нека ви помогна да се съблечете и да окачим палтото в гардероба. После ще отворим куфара и ще подредим нещата по чекмеджетата. Вие сам ще решите кое къде да сложим.

Тя приближава и се опитва да ме накара да стана. Но аз се съпротивлявам, тръсвам рамене.

— Почивката ми свърши — казвам. — Маршели ще дойде да ме отведе у дома.

— Не, господин Макдоналд, няма. Никой няма да дойде. Сега тук е вашият дом.

Дълго време седя мълчаливо. Какво иска да каже тя?

Този път я оставям да вземе шапката ми, да ме изправи на крака и да съблече палтото ми. Не мога да повярвам. Това не е моят дом. Маршели положително скоро ще дойде. Тя никога не би ме оставила тук. Не и собствената ми плът и кръв. Или пък греша?

Сядам отново. Леглото е доста твърдо. От Маршели още няма и следа. Чувствам се… Как се чувствам? Предаден. Изигран. Казаха ми, че отивам на почивка, а ме зарязаха на това място. Точно както в деня, когато попаднах в сиропиталището в Дийн.^[1] То беше същински затвор, а ние — пленници в него.

 

 

Беше краят на октомври, когато пристигнахме в Дийн — Питър и аз. Изглеждаше невероятно, че са построили такова място за деца като нас. Дълго здание, кацнало върху билото на хълма, на два етажа, с централна част и две крила, завършващи с четириъгълни кули. Човек почти очакваше да види в тях камбани, но такива нямаше — само кухи каменни празнини. Над главния вход имаше триъгълен фронтон, поддържан от четири гигантски колони. А над него — огромен часовник със златни стрелки. Стрелки, които сякаш изобщо не се движеха, отброявайки времето ни там. А може би е било просто от възрастта. Докато си млад, минутите и часовете понякога се точат до безкрайност. Щом остарееш, вече са се насъбрали толкова много, че дори не забелязваш как отлитат. Потегляме от раждането си бавно, а след това се носим все по-стремглаво към смъртта.

В онзи ден пристигнахме с голяма черна кола. Нямам представа чия е била. Беше студено и от небето ръмеше ситна суграшица. Поглеждайки назад, от стъпалата можех да видя покривите на работническите квартали в ниското, сиви и пресечени от павирани улици. А отвъд тях се издигаше силуетът на града. Намирахме се само на хвърлей място от него, но бяхме заобиколени от зеленина — ливади, дървета, зеленчукова градина. Както скоро щях да узная, в тихите и ясни нощи дори се чуваше шумът от трафика и се виждаха светлините от автомобилните фарове.

Това бе последният ми поглед към свободния свят, защото, прекрачвайки прага, ние оставихме всяка човечност и утеха зад гърба си и се озовахме в мрачно място, където властваше най-тъмната страна на човешката натура.

Тази тъмна страна бе въплътена в директора. Казваше се господин Андерсън и по-брутален и жесток човек надали някога се бе раждал под слънцето. Често съм се питал как е възможно да намираш удовлетворение в тормозенето на беззащитни деца. Възпитание, го наричаше той. Щеше ми се един ден, щом порасна, да се срещна с него като с равен, да видя тогава що за мъж е.

В чекмеджето в кабинета си държеше кожен ремък с раздвоен край. Около половин метър дълъг и близо сантиметър дебел. Решеше ли да накаже някое дете, го отвеждаше по коридора до подножието на стълбището за спалните помещения. Караше го да застане на първото стъпало и да се наведе така, че ръцете му да опрат върху третото. После започваше да го шиба по задника, докато краката му не се подгънат.

В паметта ми господин Андерсън е останал като огромен мъж. За всички нас той бе гигант, макар всъщност да не беше много по-висок от икономката. С рядка пепелявосива косица, зализана назад върху тесния череп, като нарисувана отгоре му. Късо подстригани прошарени мустаци красяха горната му устна. Носеше тъмни костюми, с панталони, набръчкани над черните скърцащи обувки, които винаги известяваха приближаването му отдалеч, подобно на тиктакащия крокодил от приказката за Питър Пан. Около него вечно се носеше застоял мирис на тютюн за лула, а в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка, ставаща все по-бяла и гъста с всяка изречена дума, колчем заговореше.

Никога не се обръщаше към нас по име. Бяхме просто „ей, момче“ или „ей, момиче“. Също постоянно използваше думи, които не разбирахме, като например „ядива“ вместо „продукти“.

За първи път го видях в кабинета, където влязохме заедно с хората, довели ни в сиропиталището. Той бе самата сладост и учтивост, докато ги уверяваше колко добре ще се чувстваме под неговите грижи. Щом обаче вратата се затвори подир тях, бързо установихме какво представляват тези грижи. Като за начало ни дръпна кратка лекция. Стояхме разтреперани върху линолеума пред голямото полирано бюро, а той седеше от другата му страна, със скръстени на гърдите ръце, в светлината на двата правоъгълни прозореца, издигащи се зад гърба му чак до тавана.

— Най-напред главните неща. Ще се обръщате към мен само със „сър“. Ясно?

— Да, сър — отвърнах.

Питър мълчеше и аз го сръчках с лакът.

— Какво? — намуси се той.

— Да, сър — подсказах му, кимвайки към господин Андерсън.

Минаха секунда-две, докато схване, сетне се усмихна.

— Да, сър.

Директорът му хвърли дълъг, студен поглед.

— Тук нямаме време да се занимаваме с паписти. Римокатолическата църква не е добре дошла. Няма да участвате заедно с останалите в пеенето на химни и четенето на Библията, а ще стоите в спалното помещение, докато молитвата не приключи. И не се настанявайте прекалено удобно, защото, ако имаме късмет, няма да останете дълго при нас. — Тук господин Андерсън се наведе напред, опрял върху бюрото свитите си юмруци, чиито кокалчета белееха в сумрака. — Но докато сте тук, помнете, че има само едно правило. — Той направи пауза за по-голям ефект и произнесе, натъртвайки върху всяка дума. — Правете. Каквото. Ви. Се. Казва. — Сетне изправи отново гръб. — Нарушите ли това правило, ще си носите последствията. Ясен ли съм?

Питър ме изгледа за потвърждение и аз едва доловимо кимнах.

— Да, сър — изрекохме в един глас.

Между нас съществуваше почти телепатична връзка. Стига аз да мислех и за двамата.

После ни пратиха в стаята на икономката. Тя бе неомъжена жена, на средна възраст и основното, което помня от нея, са намусената уста и мътните, потънали в тъмни сенки очи. Никога не се знаеше какво точно мисли и настроението й се определяше по краищата на устните. Дори когато се усмихваше обаче, което бе рядко, те пак висяха надолу.

Чакахме цяла вечност, докато тя изготви досие за всеки от нас. После ни каза да се съблечем. Питър го стори без особени притеснения, но аз се боях да не получа ерекция. Не че в икономката имаше и капка сексуална привлекателност, но проклетото нещо винаги можеше да реши да щръкне от само себе си.

Тя ни огледа внимателно, предполагам, за отличителни белези, сетне прерови главите ни за гниди. Явно не откри такива, но каза, че косите ни са твърде дълги и трябва да се острижат.

После дойте ред на зъбите. Тя отвори устите ни и с късите си набити пръсти, носещи горчив вкус на дезинфектант, опипа вътрешността им. Сякаш бяхме животни, изкарани за продан на пазара.

Ясно си спомням разходката по коридора до банята. Чисто голи, притиснали свитите на топка дрехи пред себе си и подбутвани отзад да бързаме. Не знам къде са били другите деца по това време, вероятно на занятия, но съм доволен, че никой не ни видя, защото беше унизително.

Влязохме в голяма поцинкована вана, с няколко пръста топловата вода на дъното. Под бдителния взор на икономката трябваше да направим пяна с груби калъпи карболов сапун и старателно да се изтъркаме един друг. Това бе първият и последен път в Дийн, когато съм делил ваната само с още един човек. При ежеседмичното къпане обикновено влизахме по четирима наведнъж, все в същите петнайсетина сантиметра вода. Тъй че това си беше истински лукс.

Спалнята на момчетата заемаше първия етаж на източното крило. Дълго помещение, с наредени покрай стените легла. Високи сводести прозорци в двата края и по-малки, правоъгълни прозорци, опасващи външната стена. По-късно, през пролетта, през тях щеше да прониква слънце и топлина. Но днес обстановката бе унила и потискаща. Питър и аз получихме две съседни легла в дъното. Докато отивахме до тях, забелязах, че всички останали са акуратно оправени, с изпънати завивки, а под всяко има малка брезентова торба. Върху куфара ни, стоящ самотно на пода, също имаше две празни такива торби. Институцията не предлагаше гардероби, чекмеджета или нощни шкафчета. Всъщност, както скоро установихме, питомците изобщо не се насърчаваха да трупат лични вещи. Нито да поддържат връзки с миналото си.

— Можете да прехвърлите съдържанието на куфара си в предоставените ви торби — рече появилият се след нас господин Андерсън. — Те трябва да се намират по всяко време под долния край на леглата ви. Ясно?

— Да, сър.

Всичко в куфара ни се оказа систематично сгънато от някого. Аз отделих своите дрехи от тези на Питър и напълних двете торби. През това време той седеше на ръба на леглото и прелистваше единственото нещо, останало като спомен от баща ни — колекция, започната от него още преди кампанията срещу цигарените реклами. Нещо подобно на филателен албум, но върху страниците, вместо пощенски марки, бяха залепени картончета от десетки различни марки цигари. Някои носеха екзотични имена като „Джойстик“, „Пасинг Клауд“ или „Джулепс“. Ярки цветни картинки, глави на млади мъже и жени, смучещи в екстаз тютюневите тръбички, които един ден щяха да ги убият.

Питър никога не се уморяваше да ги разглежда. Предполагам, че албумът бе по-скоро мой, отколкото негов, но нямах нищо против да му го отстъпя, виждайки, че шарените картончета му дават някаква директна връзка с нашия баща.

Аз самият изпитвах далеч по-силна връзка с майка ни. Пръстенът, получен от нея, бе като символичен талисман, бдящ над моя живот. Дори Питър не знаеше, че го притежавам. Той не умееше да си държи устата затворена и спокойно можеше да избъбри тайната ми пред някого. Затова го държах скрит в чифт свити на топка чорапи. Подозирах, че тъкмо предмет като него е много вероятно да бъде конфискуван или откраднат.

 

 

Трапезарията се намираше на първия етаж и именно тук, след края на учебните занятия, видяхме за пръв път останалите деца. Общо около петдесет на брой. Момчетата обитаваха източното крило, момичетата — западното. Естествено, всички ни оглеждаха с любопитство. Те живееха тук отдавна, а ние бяхме зелени новобранци, при това католици. Не че го пишеше на челата ни, но останалите сякаш го знаеха и то ни разделяше от тях. Никой не искаше да говори с нас. Освен Катрин.

По онова време тя беше истинска мъжкарана. Късо подстригана кестенява коса, бяла блуза под тъмнозеления пуловер, сива плисирана пола, сиви чорапи, набръчкани на глезените, и тежки черни обувки. Тогава трябва да съм бил на около петнайсет, а тя — година по-малка, но помня, че вече имаше възголеми гърди, изпъващи пуловера. Като се изключат те, не притежаваше много други женствени качества. Обичаше да ругае, смееше се гръмко и не оставаше длъжна на никого, дори на по-големите момчета.

На училище се ходеше с вратовръзки, но онази първа вечер забелязах, че тя вече е свалила своята, а през разкопчаната якичка на блузата й видях малък медальон на свети Кристофър, окачен на сребърна верижка.

— Вие сте паписти, нали? — попита вместо увод тя.

— Католици — поправих я.

— Все същото. Аз съм Катрин. Елате, ще ви покажа как стават нещата.

Последвахме я до един тезгях, откъдето взехме дървени табли и отидохме да се наредим на опашката пред кухненското прозорче.

— Храната е пълен отврат — рече тихо тя. — Но не се притеснявайте, аз имам леля, която ми праща колети. За да не се чувства гузна, предполагам. Голяма част от децата тук всъщност не са сираци, а само от разбити семейства. На мнозина им изпращат провизии, но трябва да се изяждат бързо, преди шибаняците да ги конфискуват. — Тя се усмихна съзаклятнически и понижи гласа си до шепот. — Среднощни пиршества на покрива!

Седнахме заедно на една маса, сред гълчавата от гласове, отекващи под високия таван на трапезарията. Катрин се оказа права за храната — рядка, блудкава зеленчукова супа и жилаво месо със зеленикави, плувнали в мазнина картофи. Засърбах унило с лъжицата, но тя побърза да ме ободри.

— Не се бой, аз също съм папистка. Тук не ни харесват, затова няма да останем дълго. — Сякаш чувах ехо от думите на господин Андерсън по-рано през деня. — Свещениците скоро ще ни потърсят.

Не знам от колко време се бе утешавала с тази мисъл, но трябваше да измине цяла година, преди инцидентът на моста най-сетне да докара в сиропиталището първия католически свещеник.

 

 

В училището на селото също не харесваха католиците. То представляваше сурова сграда от сив гранит, със стени, пронизани от високи тесни прозорци. Имаше кула с камбана, която известяваше началото на часовете. Под нея бяха издялани от камък гербът на училищното настоятелство и барелеф на мила дама в широки одежди, въвеждаща млад ученик в тайнствата на просвещението. Ученикът имаше къса коса и нещо като поличка и силно ми напомняше на Катрин, макар навярно идеята да е била да се изобрази момче от класическата епоха. Годината, изписана отдолу, бе 1875-а.

Не ни пускаха да присъстваме на сутрешната протестантска молитва. Не че аз самият изгарях от желание да слушам словото Божие. Едва доста по-късно през живота си открих своя Бог, който, по ирония на съдбата, също бе протестантски. Трябваше да стоим отвън, на двора, в студ и пек, докато започнат занятията. Неведнъж се е случвало да влезем в мразовитите класни стаи прогизнали до кости и дълго да тракаме със зъби зад чиновете. Истинско чудо е, че не сме се простудили до смърт.

Допълнително разделение пораждаше фактът, че бяхме питомци на сиропиталището. В края на деня, когато другите деца се втурваха из улиците или се прибираха по домовете, при своите родители, братя и сестри, ние се строявахме по двама под техните подвиквания и подигравки и се отправяхме обратно нагоре по хълма. Там ни предстояха още два часа, в които трябваше мълчаливо да седим и да пишем домашните си. Разполагахме с малко свобода единствено вечер, но след като се нахранехме, рано-рано ни пращаха да си лягаме в тъмните, студени спални помещения.

През зимните месеци „свободното“ ни време бе запълнено от уроците по шотландски танци на господин Андерсън. Колкото и странно да изглеждаше, те бяха неговата страст и той държеше да сме овладели перфектно различните стъпки до коледното тържество.

С наближаването на лятото започна да става твърде светло за спане. През юни не се мръкваше почти до единайсет и аз, бидейки неспокойна душа, просто не можех да лежа буден в леглото при мисълта за вълнуващия свят от приключения, очакващи ме навън.

Още в началото бях открил черно стълбище, водещо от приземния етаж в източното крило надолу към избите. Там пътят бе преграден от залостена врата, но аз се справих с нея и с кратък спринт в сумрака успявах да достигна сенките на дърветата, опасващи парка. Оттук бях свободен да продължа накъдето си ща. Не ходех особено далеч, и при това винаги бях сам. Питър нямаше проблем да заспива по всяко време, а колкото до останалите, дори да ме бяха усетили, те с нищо не го показаха.

Самотните ми експедиции обаче приключиха на третото или четвъртото излизане. Това бе нощта, в която открих гробището.

Трябва да е било доста късно, защото по времето, когато се изнизах на пръсти от спалното помещение, вече цареше пълен мрак. На прага поспрях, вслушвайки се в дишането на останалите момчета. Някой похъркваше тихо, като мъркаща котка. Друг, навярно от по-малките, говореше насън, давайки израз на тайните си страхове.

Докато се спусках по каменните стъпала, усещах излъчвания от тях хлад. В избата бе тъмно като в рог и се носеше влажен, застоял дъх. Боях се да оставам твърде дълго в нея и никога не разбрах какво държат вътре. Резето на вратата ми оказа известна съпротива, но накрая поддаде. Вече бях навън. Озърнах се като заек на всички страни и се втурнах през асфалтираната площадка към дърветата. Обикновено превалях билото на хълма и се спусках надолу, по посока на селото. Уличните лампи хвърляха отблясъци върху водата там, където някога се бяха въртели колелата на десет или повече воденици. Сега те бяха замлъкнали. Изоставени. Къщите, построени за работниците в тях, осейваха склоновете, издигащи се стръмно от двете страни на каменния мост, трийсет метра под който течеше реката. Някои от прозорците още светеха.

Тази вечер обаче аз търсех нещо различно и свърнах в друга посока. Скоро се натъкнах на метална порта във високата стена, ограждаща източната част на парка. Тя бе скрита сред високите дървета и дори не подозирах, че отвъд нея се намира гробище. Докато я отварях, се чувствах като Алиса, преминаваща от другата страна на огледалото — с единствената разлика, че аз преминавах от света на живите в света на мъртвите.

Редици надгробни камъни се простираха във всички посоки, губейки се под сенките на плачещите върби, приведени сякаш в жал по покойниците. Непосредствено вляво от мен почиваше Франсис Джефри, умрял на 26 януари 1850 г., на седемдесет и седем годишна възраст. По някаква причина тези имена са се запечатали в паметта ми така ясно, както и в камъка, върху който бяха издълбани. Даниъл Джон Къминг, съпругата му Елизабет и техният син, Алън. Стори ми се странно успокояващо, че са заедно в смъртта, така както са били и приживе. Дори им завидях. Костите на моя баща лежаха на дъното на океана, а дори не знаех къде е погребана майка ми.

Имаше цял един отрязък от стената с вградени в нея паметни плочи, добре поддържани правоъгълници трева отпред и папрат, растяща в подножието. Сега се удивлявам, че не съм изпитвал страх. Едно малко момче, само в гробището посред нощ. Навярно съм съзнавал, че трябва да се боя много повече от живите, отколкото от мъртвите. И безспорно съм бил прав.

Поех по чакълеста пътека, с надгробни камъни и кръстове, очертаващи се смътно от двете й страни. Небето беше ясно и имаше луна, така че намирах пътя си без труд. Тъкмо свърнах зад един завой, когато някакъв шум в тревата ме накара да се закова на място. Беше по-скоро тупване, съпроводено от кашлящ звук.

Бях чувал, че лисицата понякога издава кашляне, наподобяващо човешкото, и за секунда се поколебах, но ето че то се разнесе отново, далеч по-силно, отколкото би могло да излезе от гърлото и на най-едрата лисица. Сърцето ми подскочи и си плюх на петите. Понесох се като вихър, заслепен от редуващите се сенки и сребриста лунна светлина. Можех да се закълна, че чувам бягащи стъпки подире си. Във въздуха внезапно повя хлад и потта изстина върху лицето ми.

Нямах идея къде се намирам, нито как да стигна обратно до портата. Препънах се и паднах, ожулвайки коленете си, но бързо скочих отново на крака. Зарязах пътеката и се впуснах сред дремещите надгробни паметници. Избрах един голям, по-висок от мен и увенчан с каменен кръст. Приклекнах и се стаих зад него, като се стараех да не издавам нито звук. Но блъскането на сърцето изпълваше ушите ми и жадните за кислород дробове ме принудиха да си поема шумно дъх и да го изпусна отново. Цялото ми тяло трепереше.

Вслушвах се напрегнато, но не чувах нищо и тъкмо започнах да се отпускам, проклинайки развинтеното си въображение, когато до ушите ми долетя тихо поскърцване на чакъла под нечии внимателни стъпки. Едва се сдържах да не изкрещя.

Надзърнах внимателно иззад укритието и видях, само на пет-шест метра разстояние, силуета на куцащ мъж, който влачеше левия си крак. Още секунда, и той се показа изпод сянката на един огромен бук. Лунната светлина обля лицето му и аз го зърнах — безкръвно и восъчнобледо, като това на майка ми в деня, когато ни съобщи за смъртта на нашия баща. Костите над очите бяха изпъкнали и караха гнездата им да изглеждат черни, като че бяха празни. Носеше съдрани панталони, парцаливо сако и мръснобяла риза, разкопчана на врата. В едната си ръка имаше малка торба. Скитник, потърсил място за нощувка сред мъртвите? Не знаех и не исках да знам.

Изчаках го да отмине и щом нощта го погълна отново, предпазливо заобиколих паметника. Едва тогава прочетох името, издълбано върху него. И всяко косъмче на главата ми настръхна.

Мери Елизабет Макбрайд.

Името на майка ми. Знаех, разбира се, че не тя е погребана отдолу. Въпросната Мери Елизабет бе лежала на същото място близо двеста години. Но не можех да се отърся от усещането, че именно майка ми ме е насочила към това скривалище. Че макар да ме е натоварила с грижата за брат ми, в същото време не е спирала да бди над мен.

Обърнах се и побягнах обратно в посоката, от която бях дошъл, а сърцето ми се мъчеше да изхвръкне от гърдите. Стигнах открехнатата порта от ковано желязо, минах през нея като призрак и се устремих към задния вход на сиропиталището. За пръв и единствен път в живота си се радвах да се озова между неговите стени.

Дълго лежах буден и треперещ в леглото, докато сънят накрая не ме надви. По някое време бях събуден от Питър. Още бе нощ и приведената му над мен фигура се очертаваше в правоъгълниците лунна светлина, падаща през прозорците.

— Джон — докосна ме по лицето той със загрижен шепот. — Джони, защо плачеш?

 

 

Ако приключението на покрива завърши печално, това бе изцяло по вина на Алекс Къри. Той беше изпечен хулиган, по-голям от повечето от нас и прекарал най-дълго време в сиропиталището. На ръст достигаше господин Андерсън и вероятно бе по-як от него. Навремето, според разказите на останалите, редовно бе ял бой с кожения ремък заради буйния си и непокорен нрав, но от две-три години насам физиката му бе укрепнала дотолкова, че дори директорът явно се боеше да го пердаши. Напоследък отказваше да подстригва гъстата си черна коса и бе пуснал прическа като на Елвис — с бухнал перчем отпред и зализана отзад на тила. Мисля, че тогава Питър и аз за пръв път узнахме за Елвис Пресли. Поначало знаехме твърде малко за нещата извън нашия собствен малък свят. Из сиропиталището се носеха слухове, че Алекс щял да напуска и да бъде пратен в общежитие. Вече бе станал твърде голям за възможностите на господин Андерсън.

Един ден Катрин дойде при нас със смигване и съзаклятническа усмивка. Каза ни, че тя и още няколко момичета са получили колети през седмицата и че следващата вечер ще се състои среднощно пиршество на покрива.

— Как да стигнем там? — попитах.

Тя ме изгледа и поклати глава, изпълнена със съжаление към моята неопитност.

— И в двете крила има стълбища, водещи към тавана. Щом се качите на най-горната площадка, ще видите врата отстрани. Тя никога не се заключва, а оттам тръгва по-тясна, дървена стълба към покрива. Той самият е плосък и напълно безопасен, стига да стоиш далеч от ръба. Единственото място, където момчетата и момичетата могат да се събират без проклетият персонал да им виси над главите. — Тя се ухили похотливо. — Може да стане интересно.

Начаса усетих възбуда, сякаш едър червей се затърчи дълбоко в слабините ми. Отдавна се бях научил да мастурбирам, но никога дори не бях целувал момиче. А изражението в очите на Катрин бе доста недвусмислено.

През целия следващ ден едва сдържах вълнението си. Часовете в училище се точеха вбесяващо бавно и в края на следобеда не помнех нито една думичка от тях. На вечеря в столовата ядохме малко, за да не развалим апетита си за предстоящия пир. Разбира се, не всички щяха да дойдат. Някои се бояха, а други бяха твърде малки. Мен обаче не можеха да ме удържат дори с въже, а Питър поначало нямаше страх.

Малко преди полунощ общо десетина момчета се измъкнахме от спалното помещение. Алекс Къри водеше групата. По неведом за мен начин бе успял да се сдобие с дузина бутилки бира, които разпредели помежду ни, за да ги носим.

Никога няма да забравя усещането, което изпитах, излизайки от тъмното стълбище върху просторния, облян от лунната светлина покрив. Това бе бягство, освобождаване, далеч надхвърлящо дори тайните ми разходки напоследък. Идеше ми да вирна лице към небето и да извикам. Естествено, не го направих.

Събрахме се по средата, зад фронтона с часовника и леко встрани от големия оберлихт, осветяващ горния етаж. Момичетата носеха храната, момчетата — бирата и всички насядахме в рехав кръг, като се тъпчехме с курабии, сирена, сладкиши и топяхме пръсти в буркани с конфитюр. Отначало говорехме шепнешком, но след като бирата накваси гърлата ни, станахме дръзки и безгрижни. Аз за първи път в живота си опитвах алкохол и ми се нравеше усещането от пенливата горчива течност, която се вливаше така леко в гърлото и сваляше всички задръжки.

По някакъв начин се озовах седнал редом с Катрин и раменете ни се докосваха. Можех да усетя нейната топлина през пуловера, да подуша аромата, който ми се щеше да вдишвам до безкрай. Нямам представа какъв беше, но винаги витаеше около нея. Леко тръпчив, вероятно някакъв парфюм или тоалетен сапун, получен от леля й. Но неизменно ме възбуждаше.

Леко замаян от бирата, добих кураж, на какъвто и сам не знаех, че съм способен. Протегнах ръка и я прегърнах, а тя се прислони до мен.

— Какво се е случило с вашите? — попитах. Това бе въпрос, който рядко се задаваше. В сиропиталището не ни поощряваха особено да мислим за миналото си.

— Майка ми умря — каза тя след продължителна пауза.

— А баща ти?

— Бързо успя да си намери друга жена. Такава, която да му народи куп хлапета, като добра католичка. Мама получила усложнения при раждането ми и не е могла да има повече деца.

— Не разбирам — рекох объркано. — Защо не си останала да живееш при тях?

— Тя не ме искаше.

Усетих жегване от болката в гласа й. Едно беше да изгубиш родителите си, а съвсем друго — собственият ти баща да те прогони, защото не си желан. Погледнах я крадешком и останах потресен от сребристите сълзи, които се стичаха по бузите й под лунната светлина. Бедната, смела Катрин. Възбудата, която бях изпитвал допреди минута се стопи и сега исках единствено да я утеша, да знае, че е желана от някого на този свят.

В същия момент откъм отсрещната страна на оберлихта настъпи оживление. Няколко момчета бяха взели още неотворената бутилка бира на Питър и я подхвърляха помежду си, като го дразнеха и караха да тича наоколо в напразни опити да я улови. Алекс Къри явно бе инициаторът, съдейки по това как подвикваше и насърчаваше останалите. Всеки знаеше, че на Питър леко му хлопа дъската и че е лесна жертва, ако не съм аз да го защитя.

Разбира се, не можех да меря сили с Алекс Къри, но станеше ли дума за Питър, бях готов да се опълча на всекиго. Бях дал обещание на майка си и нямах намерение да го нарушавам.

— Ей! — извиках почти с пълен глас, ставайки от мястото си. Играта моментално спря и от всички страни ми зашъткаха. — Зарежете тая простотия — казах в застиналия нощен въздух. Забелязах, че звуча доста по-храбро, отколкото се чувствах.

— И кой ще ни накара, ти ли? — попита Алекс.

— Да, и ако не вярваш, ще ти сритам задника.

Нямах съмнение чий задник щеше да бъде сритан в крайна сметка, но съдбата бе решила иначе. Преди Къри да успее да отвърне, Питър се метна към него, за да вземе бирата си, но успя само да я избие от ръката му. Тя се превъртя няколко пъти и падна право върху оберлихта, като го строши. В следващия миг тишината бе взривена от звучна експлозия. Бутилката падна върху пода на залата отдолу като пенеста бомба, последвана от същински дъжд от стъкло.

— Света Богородице, Майко Божия — чух Катрин да шепти. Последва невъобразима суматоха, в която всички бяха на крака, а сенки на момчета и момичета се стрелкаха в паника към източното и западното крило, зарязвайки бира и храна на покрива.

В тъмнината на тясното стълбище всеки блъскаше с лакти останалите, мъчейки се да си пробие път към долната площадка. Накрая се изсипахме като торба подплашени плъхове в спалното помещение и се устремихме по посока на своите легла.

Когато вратите се разтвориха и лампите светнаха, всеки вече се беше завил презглава и се правеше на заспал. Това, естествено, нямаше как да заблуди господин Андерсън. Той застана на прага с мораво от гняв лице, а черните му очи хвърляха мълнии. Няколко секунди остана мълчалив, изчаквайки разчорлените глави да се надигнат от възглавниците, а престорено сънените физиономии да се извърнат към него. Щом заговори, гласът му бе овладян, почти спокоен, което го правеше още по-застрашителен.

— Знам, разбира се, че не всички сте участвали в това. Затова призовавам онези, които не са виновни, да се разграничат сега, освен ако не искат да споделят наказанието на останалите.

Разсилният се появи зад гърба му, все още по чехли и пижама. От целия персонал на заведението той се държеше най-добре с нас, но сега лицето му бе пребледняло, а очите му сновяха плахо. Господин Андерсън се приведе към него и той прошепна няколко думи в ухото му, твърде тихо, за да ги чуем. Директорът кимна и го освободи, след което отново се обърна към нас.

— Храна и алкохол на покрива! Глупави момчета! Как очаквахте да ви се размине? Хайде, онези, които не са били там, да вдигнат ръце.

Той зачака и ето че тук и там из помещението колебливо започнаха да се вдигат ръце, обозначавайки виновниците на принципа на изключването.

— Така — кимна мрачно господин Андерсън. — А кой беше отговорен за набавянето на алкохола?

Мъртва тишина.

— По-живо! — прогърмя гласът му в нощта. — Издайте го, инак ще си изпатите наравно с него.

— Моля, господине, Алекс Къри донесе бирата — произнесе треперливо Томи Джак, един от най-малките сред нас.

Щеше да се чуе, ако някъде в Англия бе паднала карфица. Директорът се извърна към нарушителя, който бе седнал в леглото, опрял лакти върху коленете си.

— И какво ще направите сега? — попита предизвикателно Къри. — Ще ме нашибате с каиша ли? Само опитайте!

По устните на господин Андерсън пробяга злобна малка усмивчица.

— Ще видиш какво ще направя — отвърна само той. После пристъпи към малкия Томи и презрително процеди: — Никой не харесва момчетата, които портят приятелите си. Сигурен съм, че това е урок, който ще усвоиш добре тази вечер.

После угаси лампите, излезе и затвори вратата. След малко в мрака се разнесе уплашеният гласец на Томи:

— Аз без да искам, честна дума.

И ръмженето на Алекс Къри:

— Ах, ти, шибано копеленце!

Преди нощта да изтече, Томи наистина изпита върху собствения си гръб истината, че понякога да си държиш езика зад зъбите е най-разумното поведение. Повечето от онези, които вдигнаха ръце, също получиха подобни уроци.

Останалите с трепет очаквахме възмездието, което господин Андерсън бе подготвил за нас на сутринта.

За наше удивление, не се случи нищо. Напрежението по време на закуска беше осезаемо — обичайно шумната столова бе смълчана, сякаш и питомци, и персонал бяха твърде уплашени, за да говорят. После, когато тръгнахме строени в колона по двама надолу по хълма към училището, безпокойството ни започна лека-полека да се разсейва. До вечерта почти бяхме забравили за инцидента.

Прибрахме се по обичайното време и всичко изглеждаше наред, с изключение на факта, че Алекс Къри го нямаше. Бе напуснал сиропиталището завинаги. Едва когато се качихме в спалното помещение, видяхме, че торбите с вещите ни са изчезнали. Всички до една. Изпаднах в паника. В моята беше пръстенът на майка ми. Втурнах се надолу по стълбите, пламнал от гняв и възмущение, и в коридора на първия етаж се сблъсках с разсилния.

— Къде са ни нещата? — извиках насреща му. — Какво сте направили с тях?

Лицето му бе с цвят на пепел, почти зеленикаво, а очите — пълни с безпокойство и вина.

— Никога не съм го виждал такъв, Джони — отвърна, а челюстта му леко потреперваше. — Щом тръгнахте за училище, изскочи от кабинета си като обезумял. Повика мен и още неколцина души да му помагаме и събра всички торби изпод леглата ви. Отнесохме ги в котелното помещение и аз трябваше да държа вратата на пещта отворена, докато той ги хвърляше вътре една по една. Всичките отидоха, станаха на пепел.

Усетих как яростта ме заслепява. Единствената вещ, останала от майка ми, бе изгубена. Пръстенът с преплетените змии. Изчезнал завинаги. Също и албумът с цигарени картончета на Питър. Последните ни връзки с миналото бяха прерязани. Изгорени заради дребнавата мъст на господин Андерсън. Ако можех, щях да убия този човек, без да изпитам нито капка угризение.