Питър Мей
Човекът от остров Луис (4)

Трета глава

Когато Фин най-сетне угаси лампата, навън вече беше съвсем тъмно, но настъпилият мрак не му донесе бягство. Думите оставаха като отпечатани върху ретините му.

Освен Мона, показания бяха дали още двама свидетели. Никой от тях не бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да запомни номера на колата. В това, че самата Мона не го бе видяла, нямаше нищо учудващо. Ударът я бе подхвърлил върху капака и предното стъкло, преди да я запрати с ужасяваща сила встрани върху асфалтирания път, където се бе претърколила няколко пъти. По някакво чудо се бе разминала без по-сериозни травми.

Роби от своя страна, поради по-ниския си център на тежестта, бе отишъл право под колелата.

Всеки път щом прочетеше напечатания текст, си представяше, че е там, че вижда всичко с очите си, и стомахът му се свиваше от гадене. Сцената изникваше в съзнанието му толкова ярка, сякаш бе негов собствен спомен. Както и описанието на Мона за лицето, видяно зад волана в краткия миг на сблъсъка. Мъж на средна възраст, с въздълга коса в миши цвят. Лице, небръснато от два или три дни. Как е могла да забележи всичко това? И все пак бе толкова сигурна, че той дори се погрижи да изготвят полицейски портрет. Лице, останало в преписката по случая, лице, което дори и сега, девет месеца по-късно, продължаваше да преследва сънищата му.

Фин се обърна настрани и затвори очи в напразен опит да се унесе в сън. Зад завесите прозорецът на хотелската стая бе открехнат, за да влиза въздух, но през него нахлуваше също и шумът от трафика по Принсес Стрийт. С колене, присвити към гърдите, той долепи лакти до хълбоците си и сключи длани, подобно на молещ се ембрион.

Утрешният ден щеше да сложи край на всичко, изпълвало повечето му съзнателен живот. Всичко, което бе станал и имаше шанс някога да стане. Чувстваше се както в онзи момент, преди толкова години, когато бе узнал от леля си, че родителите му са мъртви, и за първи път в невръстното си съществуване бе изпитал пълна и безвъзвратна самота.

 

 

Разсъмването не му донесе облекчение, а само тиха решимост да изживее деня. Откъм моста за стария град полъхваше топъл ветрец, а слънцето хвърляше игриви петна върху градините под замъка. Той си запробива път през шумната навалица, издокарана в леки пролетни тоалети. Едно поколение, забравило поуките на старите да не хвърля топлите дрехи, докато не се изтърколи месец май. За сетен път му се стори несправедливо, че хората продължават живота си както преди. Но кой би отгатнал болката, криеща се зад неговата маска на нормалност? Кой можеше да знае за терзанията, стаени зад фасадите на хорските лица?

Той се отби в един копирен център на Никълсън Стрийт и пъхна няколко страници в кожената си чанта, преди да продължи на изток към Сейнт Ленърд Стрийт и централния полицейски участък, където бе работил последните десет години. Прощалното му парти вече се бе състояло две вечери по-рано, с шепа колеги в един бар на Лотиън Роуд. Доста скромно, протекло в атмосфера най-вече на съжаления и спомени, но също и на известна доза неподправена топлота.

Докато минаваше по коридора, неколцина души му кимнаха, други се здрависаха с него. Отне му само няколко минути да разчисти бюрото си. Останките, наслоени от един неспокоен професионален живот, лесно се събраха в обикновен кашон.

— Аз ще ти взема полицейската карта, Фин — разнесе се зад гърба му гласът на старши инспектор Блак.

Доскорошният му началник винаги му бе напомнял на лешояд със зоркото си, гладно изражение. Той кимна и му подаде картата си.

— Съжалявам, че се разделяме — рече Блак, но не личеше да съжалява.

Той никога не се бе съмнявал в способностите на Фин, а само в неговата мотивация. Знаеше, че макар да е добро ченге, това не е неговото призвание. И едва сега, след всички изминали години и след смъртта на Роби, Фин бе готов да признае правотата му.

— От архива казват, че преди три седмици си взел досието за инцидента със сина си. — Блак направи пауза, изчаквайки отговор. Щом не го получи, добави: — Няма да е зле да го върнеш.

— Разбира се. — Фин извади папката от чантата си и я пусна върху бюрото. — Не че има особен шанс някой да го отвори отново.

— Вероятно не. — Блак се поколеба секунда, преди да продължи. — Време е и ти да го затвориш, синко. Иначе ще те изяде отвътре и ще отрови остатъка от живота ти. Просто забрави, става ли?

— Не мога — отвърна кратко Фин, безсилен да срещне погледа му.

Щом излезе навън, заобиколи сградата, отвори капака на големия зелен контейнер за смет и изпразни вътре съдържанието на кашона, след което натика вътре и самия него. Тези неща не му трябваха повече.

Остана за кратко загледан нагоре към прозореца, през който толкова често бе гледал слънцето, дъжда и снега на фона на скалистите хълмове Солсбъри Крагс. Сезон след сезон, през всичките тези пропилени години. После свърна по Сейнт Ленърд Стрийт, за да хване такси.

 

 

Таксито го остави в стария град, в подножието на катедралата „Сейнт Джайлс“ и той завари Мона да го чака на Площада на парламента. Беше още облечена в сивкави зимни дрехи, почти изгубена сред класическата архитектура на тази Атина на севера — масивни сгради от пясъчник, потъмнели от времето и дима. Фин предположи, че дрехите са в тон с настроението й, но тя не бе потисната, а по-скоро развълнувана.

— Закъсня.

— Съжалявам. — Той я улови под ръка и двамата поеха забързано през пустия площад, през арките под извисяващите се колони. За миг се запита дали закъснението му не е умишлен подсъзнателен акт — не толкова от нежелание да се раздели с миналото, колкото от страх да напусне безопасността на едно удобно съжителство и да се изправи сам пред неизвестното бъдеще.

Хвърли крадешком поглед към Мона, докато преминаваха портала. В същата тази сграда някога бе заседавал шотландският парламент. Докато преди три века търговците и земевладелците, представляващи народа, не се бяха поддали на подкупите на англичаните и не бяха вкарали същия този народ в един нежелан от него съюз. Съюзът на Фин и Мона също бе основан на интерес. Без любов, подгряван понякога от секса и крепен единствено от споделената обич към сина им. А сега, без Роби, той приключваше тук, в гражданския съд. Развод по взаимно съгласие. Къс хартия, затварящ една глава от техните животи, чието написване бе отнело шестнайсет години.

Той зърна болката в лицето й и всички минали угризения отново впиха нокти в него. В крайна сметка изпращането на брака им на бунището на историята отне само няколко минути. Добрите и лошите моменти. Борбите, смеховете, кавгите. После излязоха отново под ярката слънчева светлина, обляла паважа, сред суматохата и шума, долитащи откъм Кралската миля. Животите на другите хора продължаваха да текат покрай тях, докато техните собствени бяха поставени на пауза. Всичко наоколо се движеше на ускорен каданс, а те стояха като истукани.

След шестнайсет години отново се бяха оказали двама непознати, незнаещи какво друго да си кажат, освен може би „сбогом“, но боящи се да изрекат тази дума на глас. Защото какво друго щеше да им остане след нея? Фин отвори чантата си, за да пъхне вътре бракоразводните книжа, при което бежовата папка с копията от полицейското досие се изплъзна и листата се пръснаха около краката му. Той започна припряно да ги събира, а Мона се наведе да му помогне.

В един момент главата й се извърна към него. Вероятно от пръв поглед й бе станало ясно какво съдържат. Собствените й показания също бяха сред тях. Няколкостотин думи, съдържащи един отнет живот и едно разбито семейство. Скицата на лицето, направена по нейно описание. Манията, обсебила Фин. Но не каза нищо. Само се изправи, подаде му ги и изчака, докато той ги прибере в чантата.

Щом стигнаха улицата и мигът на раздялата не можеше повече да бъде отлаган, го попита:

— Ще поддържаме ли връзка?

— Има ли смисъл?

— Предполагам, че не.

И с тези няколко слова всички неща, споделяни помежду им в годините — изживяванията, насладите, болките, — се стопиха завинаги, като снежинки в река.

— Какво ще правиш, щом продадем къщата? — погледна я той.

— Ще се върна в Глазгоу. Ще остана известно време при баща ми. А ти?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. — Тонът й бе почти обвинителен. — Ще се върнеш обратно на острова.

— Мона, та аз бягам от това през целия си съзнателен живот.

Тя поклати глава.

— И все пак ще го направиш. Знаеш го. Никога не можеш да скъсаш с него. През всички тези години сянката му стоеше между нас, пречеше ни да бъдем заедно. Като нещо, което не можем да споделим.

Фин си пое дълбоко дъх и вдигна лице към небето, усещайки топлината на слънцето върху кожата си. После отново сведе очи към нея.

— Имаше сянка, да. Но тя не беше островът.

 

 

Естествено, тя бе права. Нямаше къде другаде да отиде, освен обратно в утробата. В мястото, което го бе закърмило, а после отчуждило, прогонило от себе си. Единственото място, което познаваше и където имаше шанс да открие отново себе си. Сред своите хора, говорещи неговия език.

Той стоеше на палубата на ферибота и наблюдаваше плавното издигане и спускане на носа, порещ необичайно спокойните води на пролива Минч. Планините на Шотландия отдавна се бяха изгубили зад гърба им и корабната сирена отекваше скръбно в гъстата пролетна мъгла, обгърнала източното крайбрежие на острова.

Фин се взря напрегнато през сивкавите валма, усещайки влагата им върху лицето си, докато накрая не зърна смътни очертания в далечината. Неясна сянка на изгубен хоризонт, злокобна и вечна, подобна на призрак от миналото, завърнал се, за да го преследва.

Докато островът постепенно добиваше очертания, той усети как космите на тила му настръхват и бе залят от всепоглъщащото чувство, че се прибира у дома.