Питър Мей
Човекът от остров Луис (37)

Трийсет и шеста глава

Маршели и Фин нямаха представа колко дълго ще отсъстват, затова тя бе оставила на Фионлах своя мобилен телефон в случай, че се наложи да се свърже с тях. Беше късна утрин, а той бе слязъл до магазина в Кробост, за да напазарува за следващите няколко дни. Времето беше отвратително — откъм носа се носеше поривист вятър, който превиваше младите пролетни треви и носеше със себе си ситен, студен дъжд. Но младежът нямаше нищо против. Той бе отрасъл с това. То бе нещо нормално. Обичаше дъждът да мокри лицето му. Обичаше и начина, по който небесата неочаквано се разтваряха, за да пропуснат слънчевите лъчи. Хладни, ослепителни отблясъци светлина, отразяващи се от повърхността на океана като езерца разтопен метал. Те можеха да траят броени секунди, или пък цели минути.

Докато шофираше обратно към къщи, тъмните облаци се спуснаха толкова ниско над хълма, че забулиха билото му и почти изглеждаше, че можеш да ги докоснеш с ръка. Дона му бе обещала, докато се върне, да приготви обяда. Нищо специално — просто салата с яйца и бекон. Той с учудване забеляза белия джип „Рейндж Роувър“, паркиран край оградата. Номерът му беше непознат. На острова бе нещо обичайно да поглеждаш номера на приближаваща кола и да махнеш с ръка, ако го познаеш. Лицата рядко се виждаха през предните стъкла, отразяващи твоите фарове, или замъглени от дъжда. Този номер обаче не бе тукашен.

Докато слизаше от своята кола, забеляза броя на „Единбург Ивнинг Нюз“, хвърлен на задната седалка на джипа. С покупките в ръце, притича през дъжда към кухненската врата и като крепеше хартиената торба с една ръка, успя да натисне бравата с другата. Щом вратата се отвори, зърна пред себе си Дона, застанала права в антрето. Във въздуха се носеше мирис на дим от пура, а тя притискаше Ейли в прегръдките си така, сякаш се боеше, че ако я пусне, може да отлети. Лицето й бе пребледняло като платно, а зениците — толкова разширени, че очите й изглеждаха черни. Той веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има, Дона?

Вместо отговор, тя кимна плахо към кухнята. Фионлах се обърна и видя седналия край масата едър мъж с късо подстригана сребристосива коса. Беше облечен с бяла, разкопчана на врата риза, яке на „Барбур“, джинси и черни дизайнерски обувки на „Чезаре Пачоти“. Дебелата пура, която държеше, бе догоряла почти до кокалчетата на оцветените му от никотина пръсти.

В същия момент друг мъж блъсна Дона изотзад и тя направи две-три залитащи крачки, преди да възвърне равновесието си. Беше много по-млад от онзи в кухнята, с гъста черна коса, зализана с гел назад върху темето. Носеше синя риза и черен панталон, а над тях — дълъг непромокаем шлифер. Фионлах нелепо отбеляза, че елегантните му, черни италиански обувки са изцапани с кал. Но повече го впечатли друго — видът на пушката с отрязана цев, която мъжът държеше в дясната си ръка.

— Какво… — отрони се неволно от устата му.

Първата му мисъл бе, че това трябва да е някаква шега, но в цялата сцена нямаше нищо забавно. Страхът, изписан върху лицето на Дона, бе напълно истински. Той застина с покупките в ръце, без да има и най-малка представа какво да предприеме, а вятърът и дъждът нахлуваха през отворената врата зад гърба му.

Мъжът, седнал край кухненската маса, се приведе напред и го огледа, подръпвайки леко от овлажнения край на пурата си.

— Къде е дядо ти?

— Не знам — зяпна го смаяно младежът.

— Струва ми се, че знаеш. Рано тази сутрин майка ти и нейният приятел са го взели от старческия дом. Къде са отишли?

Фионлах усети, че му идва в повече.

— Нямам идея — каза, надявайки се, че звучи предизвикателно.

— Не се прави на интересен, синко. — Непознатият посочи спокойно с пурата към Дона и бебето. — Това е твоята дъщеря, нали? Правнучката на стария Тормод?

— Само ако сте посмели да я докоснете с пръст…!

— Да? Какво ще направиш? Кажи ми.

По гърба на Фионлах полазиха тръпки. Той се извърна към другия мъж с пушката, чието лице оставаше напълно безстрастно. И все пак нещо в погледа му подсказваше, че с него шега не бива.

— Просто ми кажи къде са отвели дядо ти. Нищо друго не искам от теб.

— А ако откажа?

— Дори не би искал да знаеш какво ще сторя на твоята приятелка и дъщеря ти. — Думите бяха съпроводени с лека усмивка, която изчезна заедно с поредния облак тютюнев дим.

 

 

Отначало Фионлах не можеше да диша и изпадна в паника. Но после си даде сметка, че това е просто сън. Нямаше друго обяснение. Намираше се на дъното на океана. Водата бе тъмна и студена и той знаеше, че ако си поеме дъх, тя ще изпълни дробовете му. Затова се оттласна с крака към повърхността. Някъде, високо над него, се мержелееше светлина. Бавно, много бавно тя се усилваше, ставаше по-ярка, но повърхността още беше далеч. Изгарящата жажда за кислород го накара да заплува по-бързо, фокусиран изцяло върху светлината. После внезапно изскочи навън в ослепителен проблясък и цялото му съзнание бе пронизано от болка.

Главата му се пръскаше от нея и той дочу собствения си стон. Преобърна се, учуден защо не може да движи ръце и крака, и примижа срещу светлината, докато постепенно кухнята не доби очертания около него. Но мислите му бяха все още мъгляви, объркани. Възвръщането на яснотата на спомена отнемаше време.

Продължи да лежи неподвижно, мъчейки се да игнорира болката и да възстанови поредицата от събития. Връщането си от магазина, белия „Рейндж Роувър“, мъжа с пушката и другия, с посребрената коса, който заплашваше да нарани Дона и Ейли, ако не разбере къде е дядо му. Но колкото и да напрягаше паметта си, в нея нямаше и следа от случилото се после.

Едва сега осъзна защо не може да помръдне. Беше проснат на пода, с ръце, вързани зад гърба. Глезените му също бяха грубо пристегнати с хавлия, а по плочките имаше кръв.

— Дона! — изкрещя с всички сили, но гласът му отекна в празната кухня, посрещнат само от дълбока и тревожна тишина. Парализиран от ужас и тласкан единствено от силата на адреналина, той успя, след няколко отчаяни опита, да заеме седнало положение. С огромно усилие застана на колене, а сетне приклекна на пети, така че да достигне с пръстите на ръцете си възела на хавлията. Отне му няколко минути да развърже краката си и да се изправи.

Извика отново името на Дона и излезе със залитане в антрето, но къщата изглеждаше празна. От нея и бебето нямаше и помен. В спалнята зърна собственото си отражение в огледалото. Кожата на главата му бе цепната и по лицето му се стичаше кръв. Това поне му донесе утехата, че кръвта по кухненските плочки е негова, а не на Дона или Ейли. Но къде бяха те? Къде, за бога, ги бяха отвели онези хора?

Изтича обратно в кухнята и се огледа трескаво наоколо. В стойката на плота имаше ножове, но той не виждаше начин да ги достигне и да пререже въжето на китките си. Трябваше да намери помощ.

Отиде до входната врата и с известна трудност успя да напипа заднишком бравата и да я натисне. После вече беше навън. Под дъжда. Тичащ по тревистия хълм нагоре към пътя. Щом достигна асфалта, се препъна и падна тежко, ожулвайки лице върху грапавата му повърхност. Стисна зъби и като се изправи отново, побягна срещу бръснещия вятър. Към завоя, зад който се намираше църквата.

Наоколо не се виждаше жива душа — никой разумен човек не би излязъл в такова време, освен ако не е абсолютно необходимо. Докато наближаваше паркинга, силите започнаха да му изневеряват и той заобиколи решетката за овце, вместо да се опитва да премине през нея. Едва когато изкачи стъпалата пред къщата на свещеника, си даде сметка, че не може нито да натисне звънеца, нито да почука. Затова започна да вика и рита, почти заслепен от кръвта, сълзите и дъжда, стичащи се в очите му.

Доналд Мъри отвори вратата със замах и в първия миг го изгледа ядосано, но гневът му бързо се смени със страх и Фионлах видя как лицето му пребледнява като платно.