Питър Мей
Човекът от остров Луис (26)

Двайсет и пета глава

— Кой е този?

— Вашият внук, господин Макдоналд. Фионлах.

Изобщо не ми се струва познат. Виждам как някои от останалите, насядали като чучела по креслата си, вдигат глави, за да огледат младото момче със странна, щръкнала на шипове прическа, което е дошло да ме посети. Любопитно им е. И действително, как ли е накарал косата си да стои изправена така? И защо?

Сестрата придърпва един стол и момчето сяда до мен. Явно се чувства неловко, но как, по дяволите, да му помогна, след като дори нямам представа кой е.

— Не те познавам — казвам му. Абсурдно е да имам внук. Та аз съм твърде млад, за да бъда дори баща. — Какво искаш?

— Аз съм синът на Маршели — отвръща той.

Усещам как сърцето ми прескача.

— Маршели? Тя тук ли е?

— Отиде до Глазгоу, дядо. Има изпити в университета. Ще се върне след ден-два.

Новината ми идва като шамар в лицето.

— Но тя обеща да ме вземе оттук. Писна ми да стоя в този хотел.

По цял ден не правя нищо, освен да зяпам през прозореца. Виждам как децата минават сутрин по улицата на път за училище. Вечер ги виждам отново, когато се връщат. И не мога да си спомня какво се е случило междувременно. Предполагам, че трябва да съм обядвал, защото не изпитвам глад. Но и от това нямам спомен.

— Дядо, не се ли сещаш как навремето ти помагах да събираме овцете? И да ги вкарваме в кошарата за стригане?

— А, стригането! Тежка работа си беше. Направо да капнеш от умора.

— Да, а аз идвах заедно с теб още от петгодишен.

— Симпатично момченце беше ти, Фин. Маршели много си падаше по теб.

— Не, дядо, аз съм Фионлах. Фин е баща ми. — Той ми хвърля една от онези усмивки, с които хората напоследък постоянно се обръщат към мен. Някак смутени, сякаш ме имат за малоумен. — Сега върша същото за Мърдо Морисън, колкото да изкарам малко джобни пари. Тази година му помагах и при агненето.

Виж, агненето помня добре. На острова никога не падаше сняг, но ставаше адски студено, а вятърът в някоя влажна мартенска нощ направо можеше да те пререже надве. Никога по-рано не бях виждал как се ражда животно и първия път едва не повърнах. Цялата тази кръв, и плацентата. Но пък беше удивително да гледаш как малкото създание, приличащо на удавен плъх, си поема дъх, как се изправя на треперещите си крачка. Природата в оголен вид.

Много неща научих през онази зима. Например, че колкото и тежък да ми се е струвал животът в сиропиталището, може да бъде и далеч по-зле. Не че са ни били или тормозили. Но оцеляването бе мъчно дело и никой не ни щадеше само заради това, че сме били деца.

Имаше ежедневни задачи. Още по тъмно, дълго преди да потеглим за училище, се изкачвахме по хълма да носим с кофи вода от извора. Режехме и водорасли от брега, които Доналд Шеймъс продаваше на фабриката за преработка „Алджинейт Индъстриз“ в Орасай. Това беше убийствена работа. Трябваше да газиш по хлъзгавите черни скали при отлив, превит надве със сърп в ръка, докато острите като бръснач черупки на раковините разраняваха ръцете ти. Мисля, че после водораслите се изгаряха и от пепелта им се правеше тор. Някой ми беше казал, че от тях се получавали експлозиви, паста за зъби и дори сладолед, но аз не вярвах. Сигурно са ме вземали за толкова наивен, колкото и Питър.

След агненето на овцете идваше ред на рязането на торф по склоновете на хълма Бейн Шкитхан. Доналд Шеймъс отрязваше чимовете със своята права лопата „тараскер“ и ги нареждаше на купчини по три. Нашата роля бе да ги обръщаме ту от едната страна, ту от другата, докато изсъхнат на вятъра, а после да ги пренесем до къщата в големи плетени кошове. Кончето, което деляхме със съседа, невинаги беше на разположение, затова понякога се налагаше да ги мъкнем на гръб.

През лятото настъпваше събирането на сено. Косеше се на ръка, бурените и по-грубите стъбла се отстраняваха, а тревата се оставяше да съхне. Копите трябваше да се претръскват и обръщат, за да не загният. За целта бе нужно хубаво време и ние постоянно се молехме да не завали. Едва когато сеното бе вързано на бали, а плевнята — напълнена догоре, Доналд Шеймъс се успокояваше, че ще има достатъчно храна за овцете през зимата.

Човек не би предположил, че ще ни остава време и за училище, но Питър и аз всяка сутрин се качвахме заедно с останалите деца на лодка, а после на автобус, който ни откарваше до гимназията — постройка с покрив от гофрирана ламарина на кръстовището в Дълибърг. Имаше и техникум, на още половин километър надолу по пътя. Аз обаче посещавах гимназията само до инцидента на Нова година. След него Доналд Шеймъс отказа да ме пуска повече и Питър трябваше да ходи сам.

Доналд и Мери-Ан не бяха лоши хора, макар в тях да нямаше любов. Знам, че някои от другите сираци, настанени на острова, са били подлагани на ужасен тормоз, но не и ние.

Мери-Ан говореше рядко и почти не показваше, че забелязва присъствието ни. Освен когато ни хранеше или переше малкото ни дрехи. Прекарваше повечето време в предене, боядисване и тъкане на вълна. Имаше също и валяне, при което по няколко жени се събираха около дълга дървена маса и биеха вълнената тъкан, докато тя не се сплъстеше и не станеше напълно непромокаема. Това се правеше под съпровода на ритмично пеене. Безкрайни песни, измислени, за да направят монотонния процес по-поносим. Никога не съм чувал жените да пеят толкова много, колкото на острова.

Доналд Шеймъс бе суров, но справедлив. Колкото и пъти да ме е пердашил с ремъка, винаги е било заслужено. Но никога не му позволявах да вдигне ръка на Питър. Дори брат ми да стореше някоя беля, той не бе виновен. Трябваше доста да се опъна на приемния ни баща, преди да изясним този въпрос.

Не помня какво бе направил Питър онзи път — може би бе счупил яйцата от полога. Това се случи на няколко пъти, преди да спрат да го пращат да ги носи. Във всеки случай, Доналд бе бесен и като го сграбчи за яката, го завлече в кошарата, където винаги бе топло и миришеше на тор.

Докато стигна там, брат ми вече бе наведен върху магарето за дърва, с панталони, смъкнати до глезените. Доналд тъкмо сваляше колана си и щом ме видя, недвусмислено ми заповяда да си обирам крушите. Но аз останах и се озърнах наоколо. На стената в ъгъла бяха облегнати две чисто нови дръжки за брадва и аз грабнах едната. Стиснах я здраво, усещайки в дланта си хладния допир на гладкото дърво, и я опитах на тежина.

Той поспря и погледите ни се срещнаха, но аз не сведох очи, а само поклащах топоришката покрай бедрото си. Доналд Шеймъс бе едър мъж и ако се бе стигнало до бой, несъмнено щеше здравата да ме подреди. Но и аз вече бях як младеж и никой от двама ни не се съмняваше, че с дебелото дърво в ръка ще му нанеса значителни поражения.

Така, без да промълвим и дума, чертата бе теглена. Той препаса колана си и изръмжа на Питър да се пръждосва, а аз оставих дръжката обратно на мястото й.

Когато идваше мой ред да опитам каиша, никога не се съпротивлявах и мисля, че след този случай той нашарваше задника ми два пъти по-често от необходимото. Сякаш отнасях и порцията, полагаща се на брат ми, но това не ме притесняваше. Болката отминаваше, а обещанието към майка ми си беше спазено.

През втората зима спасих едно от агнетата от сигурна смърт. То беше много слабо, едва се държеше на крака, а овцата по някаква причина не го хареса и му отказа вимето си. Тогава Доналд ми даде бутилка с биберон и ми заръча да го храня.

Прекарах близо две седмици в това занимание и бе очевидно, че агнето ме взема за своя майка. Беше женско и аз го кръстих Мораг, а то ме следваше навсякъде, като куче. Когато ходех да режа водорасли, слизаше с мен до брега, а на обяд, докато ядях сандвичите, приготвени ми от Мери-Ан, се свиваше до мен и двамата се топлехме. Аз го галех по главата, а то ме гледаше с големи, пълни с обожание очи. Това бе първата изпълнена с обич връзка, която имах с някое живо същество след смъртта на майка ми. С изключение, разбира се, на Питър. Но това беше различно.

Странно е, че именно Мораг стана причина за първото ми сексуално изживяване с Кейт. Или по-точно, нейната ревност към агнето. Изглежда глупаво някой да ревнува от едно животинче, но тук не бива да се забравя дълбочината на емоционалната ми привързаност към него.

До този момент аз дори не бях помирисвал секс и част от мен предполагаше, че той навярно е за другите хора, а аз така и ще прекарам остатъка от живота си, мастурбирайки под одеялото.

Докато Кейт не ме взе в свои ръце. Образно казано.

Тя вече на няколко пъти се бе оплаквала от прекомерното ми внимание към Мораг. По-рано винаги ходех на кея да посрещам Питър и нея след училище и тримата се забавлявахме да хвърляме камъни в залива, или прекосявахме хълма и слизахме до плажа от другата му страна, който тя наричаше Плажа на Чарли. Тук никога нямаше жива душа и ние играехме на криеница сред високите треви и порутени стопански постройки, или се надбягвахме по твърдия гладък пясък при отлив. Но след появата на Мораг аз започнах да пропускам тези занимания.

— Излагаш се вече с това агне — рече ми един ден Кейт. — Разбирам поне да беше куче! — И действително, моята любимка вече бе достатъчно голяма, за да пасе сама, но аз все още я водех навсякъде със себе си. Вървяхме мълчаливо по пътя, водещ покрай магазина на Никълсън. Беше хубав пролетен ден, с лек югоизточен ветрец, а небето бе ясно, само с няколко бели облачета, подобни на снопчета развлечена вълна. Слънцето топлеше приятно кожата и изглеждаше, че зимата най-сетне се е оттеглила в своите мрачни предели да чака есенното равноденствие, след което отново щеше да покаже зъбите си с октомврийските бури. Но сега, на прага на задаващото се лято, всичко това изглеждаше твърде далечно. Повечето мъже бяха излезли в морето, а жените седяха пред праговете на къщите си и се занимаваха с ръкоделие. Звукът на песните им, носени от вятъра, бе странно въздействащ. Всеки път, щом го чувах, по гърба ми полазваха тръпки.

— Хайде да се срещнем довечера — понижи глас Кейт, сякаш някой можеше да ни подслуша. — Искам да ти дам нещо.

— Довечера? — учудих се. — Кога, след вечеря?

— Не. Щом се стъмни хубаво и всички заспят. Ще успееш ли да се измъкнеш през задния прозорец?

— Предполагам, че да — отвърнах озадачено. — Но защо? Ако имаш нещо да ми даваш, защо не ми го дадеш сега?

— Защото не мога, глупчо!

Спряхме на билото на хълма, откъдето се откриваше гледка през залива към Лудах.

— Ще се видим на кея в единайсет. Дотогава всички у вас ще са по леглата, нали?

— Разбира се.

— Добре. Значи няма проблем.

— Не съм сигурен само дали на Питър ще му допадне.

— За бога, Джони, не можеш ли веднъж да свършиш нещо без Питър? — Лицето й бе поруменяло и тя ме гледаше по много особен начин.

Внезапният й изблик ме стресна. Ние винаги правехме нещата заедно — Кейт, Питър и аз.

— Разбира се, че мога — рекох леко засегнато.

— Е, тогава до единайсет. Само ти и аз. — И като ми обърна гръб, пое към къщата на семейство О’Хенли.

Без сам да знам защо, идеята да се измъкна сам посред нощ, за да се срещна с Кейт, ми се струваше странно възбуждаща. Щом падна мрак, а вятърът утихна, вече едва сдържах нетърпението си. Питър и аз довършихме задачите за деня и после вечеряхме заедно с Доналд и Мери-Ан в тишината, която неизменно настъпваше след молитвата. Мълчанието не беше нарочно, просто никой от нас нямаше какво да каже на останалите. Какво можехме да обсъждаме? Цикълът на съществуването ни изобщо не се променяше от седмица на седмица и от сезон на сезон. Нещата следваха естествения си ред и не се нуждаеха от дискусия. Дори келтския език бяхме научили навън. Питър го усвои в училище — не от часовете, в които се говореше само английски, а на площадката и през междучасията. А аз трябваше по необходимост да го говоря със съседските хлапета, които, дори да знаеха английски, в никакъв случай нямаше да го покажат пред мен.

После Доналд Шеймъс седна край печката с вестника и лулата си, докато Мери-Ан миеше съдовете, а аз помагах на Питър да си приготви домашните. Точно в десет настъпи часът за лягане. Огънят бе угасен, лампите — също и ние се разотидохме по стаите с мирис на торфен дим, тютюн и газ за горене в ноздрите.

Брат ми и аз деляхме едно голямо легло в задната спалня. Имаше също гардероб и скрин, които едва оставяха достатъчно място за отваряне на вратата. Питър заспа след десет минути, както винаги, и нямаше защо да се притеснявам, че ще го събудя, докато се обличам и измъквам навън през прозореца. Но нямах представа колко дълбоко спят Доналд и Мери-Ан, затова малко преди часовникът да удари единайсет, открехнах вратата и се заслушах в тъмнината на антрето. Не след дълго различих два вида хъркане — едното гръмко и гърлено, а другото по-тънко и носово. Не знаех кое принадлежи на брата и кое на сестрата, но явно можех да бъда спокоен.

Затворих отново вратата и отидох до прозореца. Дръпнах полека завесите, освободих райбера и вдигнах черчевето нагоре. То изскърца и Питър се обърна със сумтене, но не се събуди. Видях как устните му помръдват — може би изричаше думите, които никой не бе пожелал да чуе от него по време на вечеря. Седнах върху перваза, провесих крака навън и скочих върху тревата.

Беше удивително светло. Луната тъкмо изгряваше, разливайки безцветно сияние над хълмовете. Небето изглеждаше по-скоро тъмносиньо, отколкото черно. През лятото залезът щеше да настъпва чак към полунощ и дори по-късно, но дотогава трябваше да минат още доста седмици. Пресегнах се назад, за да дръпна отново завесите и да притворя прозореца. После се впуснах като отвързана хрътка надолу по хълма, като порех високите треви и шляпах с подметки из мочурищата, изпълнен с окриляващо чувство на свобода. Бях навън и нощта принадлежеше на мен. И на Кейт.

Тя ме чакаше край кея, доста нервна и нетърпелива, както ми се стори.

— Къде се губиш досега? — Шепотът й прозвуча удивително силно и аз си дадох сметка, че вятърът е стихнал напълно и се чува само бавното, равномерно дихание на морето.

— Сигурно е най-много единайсет и пет — отвърнах, но тя изцъка с език и като ме улови под ръка, ме поведе нагоре по пътеката към Руба Бан. В къщите по склона не се мяркаше нито една светлинка и целият остров изглеждаше потънал в сън. Лунната нощ правеше придвижването лесно, но криеше и известна опасност — ако някой излезеше навън, щеше да ни зърне ясно като на длан.

— Къде отиваме? — попитах.

— На Плажа на Чарли.

— Защо?

— Ще видиш.

По пътя имахме само едно дребно премеждие. Кейт внезапно ме дръпна за ръкава и двамата бързо се снишихме. В близкия двор се отвори врата, очертавайки ярък правоъгълник от светлина. През нея излезе възрастен мъж с лопата и вестник в ръка. Повечето хора ползваха нощно гърне, което се изпразваше на сутринта, но старият господин Макгинти явно бе решил, че в такава хубава нощ ще е добре да се облекчи на чист въздух. Така ние трябваше да лежим и да се кискаме в тревата, докато той изкопа малка ямка и като клекна над нея със запретната до врата нощница, взе да се напъва и да пъхти.

Кейт запуши устата ми с ръка, но едва успяваше да сдържи собствения си смях. Измежду здраво стиснатите й устни излизаха малки експлозии въздух, затова аз също сложих длан върху тях. Стояхме така, плътно притиснати един в друг, близо десет минути, докато господин Макгинти си свърши работата.

Мисля, че това бе първият път, когато почувствах сексуалността на нейното тяло. Нейната топлина, мекотата на гърдите й, притиснати в мен, крака й, преметнат върху моя. И у мен полека започна да се надига възбуда, едновременно приятна и плашеща. Тя носеше светла басмена рокля с изрязано деколте, което разкриваше формите й. Помня, че онази нощ беше боса и в краката й, огрени от лунната светлина, имаше нещо особено чувствено и изкусително.

Косата й бе доста пораснала от напускането на сиропиталището и падаше върху раменете й на меки кестеняви къдри, а твърде дългият бретон постоянно влизаше в очите й.

Докато лежахме в тревата, долових още и лекия аромат на цветя, който се носеше около нея — свеж и с лека мускусна нотка, напълно различен от онзи, с който я помнех от Дийн. Когато господин Макгинти най-сетне се прибра у дома и ние снехме ръце от устите си, подуших въздуха отново и я попитах какъв е този мирис.

— Просто одеколонът на госпожа О’Хенли — изкиска се тя.

— Какво е това?

— Парфюм, глупчо. Пръснах си го ето тук, на врата. Харесва ли ти?

Харесваше ми, и още как. Не знаех какво има в него, но караше стомаха ми да пърха, сякаш вътре имаше пеперудки. Очите й, едва на педя от моите, изглеждаха много тъмни под лунната светлина, а пълните й устни ме привличаха почти неустоимо да ги целуна. Преди да успея да се поддам на изкушението обаче, тя скочи и ми даде знак с ръка да побързам.

Изправих се и двамата продължихме тичешком покрай началното училище и по пътя, минаващ над плажа. Тук спряхме запъхтени, за да се насладим на гледката. Морето искреше в трептящо мълчание под нас, а вълните се плискаха кротко в пясъчната извивка на залива. Лунната пътека се простираше до безкрай, а линията на хоризонта се нарушаваше единствено от шепа тъмни островчета и мрачния, масивен силует на Бара.

Никога не бях виждал подобна нощ. Мека и съблазнителна, сякаш нарочно подпомагаща тайния план на Кейт.

— Ела — подкани ме тя и пое по тясна пътечка през бурените, към руините на стара къща на самия бряг. Щом се озовахме между каменните й стени, тя се отпусна върху тревясалия под и потупа с длан мястото до себе си. Седнах, долавяйки с всичките си сетива топлината на нейното тяло, тихите въздишки на морето, кадифения, обсипан със звезди небосвод над главите ни. Изпълнен с неведомо очакване от погледа на нейните блестящи тъмни очи, от допира на пръстите й, преминали като електрически ток през лицето ми.

Нямам представа откъде се учим да правим тези неща, но преди да разбера какво става, аз я държах в прегръдките си и ние се целувахме. Меки и топли устни, отварящи се, за да позволят на езиците ни да се срещнат. Тръпнещи, търсещи. Усетих ръката й между краката си, където напрежението вече изпълваше панталоните ми, а моята се плъзна под тънкия плат на роклята, за да напипа меката, поклащаща се гръд, зърното, набъбнало и твърдо като лешник.

Чувствах се замаян. Упоен. Напълно изгубил контрол, понесен от морето от хормони. Съблякохме се трескаво, захвърляйки дрехите както ни падне, и се притиснахме голи един в друг. Мека, податлива, влажна, гореща плът. Не знаех какво върша. Момчетата никога не знаят. Те само следват някакъв груб инстинкт. Кейт бе онази, която направляваше нещата. Пое члена ми в ръка и го насочи нежно вътре в себе си. Простенах, почти изкрещях от болка или удоволствие, а после първичните ми инстинкти влязоха в играта и аз извърших онова, което бях програмиран да върша. Нейните викове само ме възбуждаха още повече, довеждайки до естествения и, разбира се, твърде скорошен финал.

Но Кейт бе подготвена за него и ме накара да изляза, така че семето ми се изля отвън, сребристо на лунната светлина върху меката извивка на корема й.

— Не искаме да забременея, нали? — каза, след което постави ръката ми между бедрата си. — А сега ме накарай и аз да свърша.

С нейна помощ неловките ми пръсти бързо се научиха как да изтръгват отклик от влажната мекота на устните й и аз бях изпълнен от огромно желание да я задоволя, докато тя извиваше тяло отново и отново, преди накрая да извика в нощта и да се отпусне задъхана върху тревата, с усмивка върху пламналото лице.

Тя се пресегна, улови главата ми с ръце и ме придърпа надолу, за да ме целуне. Дълга, сластна целувка, при която езикът й бавно се преплиташе в моя. В следващия момент вече беше на крака и ме дърпаше към морето.

— Хайде, Джони!

И ние се затичахме голи между камъните, прекосихме пясъка и влязохме във водата.

Шокът от съприкосновението на студената вода с разгорещената ни кожа бе толкова силен, че за секунда дъхът ни замря. После и двамата неволно изпищяхме. Макар че наоколо нямаше обитаеми къщи, истинско чудо е, че никой не ни е чул, защото гласовете ни сигурно са отекнали чак до другия край на острова.

— Замръзна ми задникът! — извика Кейт в тъмното, а аз се ухилих и отвърнах:

— Пак ще ти го стопля.

С пляскане се върнахме обратно към плажа, изкачихме се до разрушената къща и се отъркаляхме в тревата, за да се изсушим. Навлякохме набързо дрехите си и легнахме един до друг, притиснати в обятията си и загледани нагоре към звездите. Омагьосани, останали без дъх, сякаш за първи път в човешката история откривахме секса.

Дълго време не разменихме нито дума, докато накрая аз не попитах:

— Какво беше онова, което искаше да ми дадеш?

А Кейт само се изкиска.

Повдигнах се на лакът и я изгледах озадачено.

— Нещо смешно ли казах?

— Един ден ще разбереш, голямо момче — отвърна все още усмихната тя.

Отпуснах се пак по гръб и неприятното усещане, че ми се подиграват, бързо се стопи, отстъпвайки място на всепомитащо чувство на любов, на желание да съм винаги до нея, да я пазя и защитавам. Тя зарови лице в шията ми, прегърнала ме с ръка и преметнала единия си крак връз мен, а аз просто се взирах в звездите, изпълнен с ново блаженство от това, че съм жив.

— Защо наричаш това място Плажа на Чарли? — попитах, като я целунах по косата.

— Защото тук Хубавия принц Чарли^[1] е слязъл на сушата, когато през 1745-а дошъл да събира войски за якобитското въстание срещу англичаните — отвърна тя. — Поне така ни учат в училище.

 

 

През следващите седмици още на няколко пъти се срещахме и ходехме в старата разрушена къща, за да правим любов. Хубавото пролетно време продължаваше и човек можеше да усети как океанът се затопля от мощния поток на Гълфстрийма, нахлуващ в студените зимни води на Северния Атлантик. Докато не настъпи онази нощ, в която всичко се обърка.

Бяхме се уговорили да се срещнем както обикновено, но още следобед вятърът се промени и откъм хоризонта се зададоха тежки, тъмни облаци, които набъбваха все повече с настъпването на вечерта. Постепенно се разрази истинска буря, съпроводена с проливен дъжд. Връщащият се от комина дим задави цялата стая и ние, въпреки ранния час, набързо се разотидохме по леглата.

Аз дълго лежах, вперил поглед в тавана, без да знам какво да правя. Имах уговорка с Кейт, която нямаше как да отменя. Макар любовната среща в това време да бе изключена, бях длъжен да отида, просто в случай че и тя го направи. Другото означаваше да я оставя да ме чака сама на кея, прогизнала до кости.

Чаках нетърпеливо, поглеждайки час по час фосфоресциращите стрелки на часовника си. Щом моментът дойде, се измъкнах от завивките и извадих мушамата, която бях скрил под леглото. Тъкмо вдигах прозореца, когато чух в тъмното гласа на Питър, доста силен, за да надвика шума на вятъра отвън.

— Къде отиваш?

Сърцето ми подскочи и се извърнах рязко. В гърдите ми се надигна неоправдан гняв.

— Не е твоя работа къде отивам. Заспивай веднага!

— Но, Джони, ти не ходиш никъде без мен.

— По-тихо, за бога! Просто се обърни на другата страна и се преструвай, че съм до теб. Ще се върна, преди да си усетил.

После прескочих перваза и се спуснах от другата страна. Когато се обърнах да затворя прозореца, видях безкръвното лице на брат си, който седеше в леглото и ме гледаше със смесица от неразбиране и страх. Обърнах му гръб, нахлупих качулката и поех през дъжда.

Тази вечер и дума не можеше да става за тичане надолу по хълма. Беше тъмно като в рог и трябваше внимателно да подбирам пътя си между камъните и високата трева, докато вятърът шибаше злостно в лицето ми. Успях да ускоря крачка едва когато стигнах пътеката, водеща към кея.

Стигнах там, но от Кейт нямаше и следа. Приливът наближаваше най-високата си точка и нито заливът, нито вълноломът предоставяха някаква защита срещу беснеещото море. Пенестите талази връхлитаха един подир друг и с оглушителен рев заливаха брега. Пръските, летящи от тях, в съчетание с дъжда, ме измокряха до кости и аз усещах как въпреки мушамата прогизналите дрехи лепнат по тялото ми. Озърнах се в тъмнината, питайки се още колко да чакам. Беше лудост, че изобщо съм излязъл. Трябваше да се досетя, че Кейт никога няма да тръгне в такова време.

И тогава видях малката фигурка, приближаваща изпод сянката на хълма. Беше тя, с жвакащи гумени ботуши, няколко размера по-големи от нейния, и увита в шлифер, навярно принадлежащ на госпожа О’Хенли. Сграбчих я в обятията си и я притиснах силно.

— Не исках да дойдеш и да се окаже, че ме няма — извиках през воя на вятъра.

— Аз също — ухили се тя и ме целуна. — Но се радвам, че си тук. Ако ще и само за да ми кажеш, че днес няма да стане.

— Кое нямало да ми стане?

— Ама и ти, само за едно си мислиш — засмя се Кейт.

Целунахме се отново и останахме за кратко прегърнати сред бурята и дъжда, вилнеещи навред около нас. После тя се отскубна с думите:

— Най-добре да се прибирам. Един господ знае как ще обясня тези мокри дрехи. — И с последна целувка тя се обърна и бързо изчезна в нощта. Гледах известно време подире й, после също се отправих към дома. Но не бях изминал и десетина метра, когато видях насреща си нечий силует. В първия миг замръзнах от страх, преди да осъзная, че това е Питър. Не носеше никаква връхна дреха, а само вехтите си дочени панталони и едно протрито сако, дадено му от Доналд Шеймъс. Беше мокър като мишка, със залепнала за челото коса, а върху лицето му, въпреки мрака, ясно се четеше израз на окаяна мъка. Навярно се бе облякъл и тръгнал веднага след мен.

— За бога, Питър, какво търсиш тук?

— Ти беше с Кейт — отвърна той.

— Да. — Нямаше как да отрека очевидното.

— Зад гърба ми.

— Не, Питър!

— Да, Джони. Винаги сме били тримата. Аз, ти и Кейт. Винаги, още от сиропиталището. — Очите му горяха от странна емоция. — Видях те как я целуваш.

— Ела — улових го за ръка. — Хайде да се прибираме у дома.

Но той се дръпна рязко и се вторачи в мен през дъжда.

— Не! Ти си ме лъгал.

— Какви ги говориш? — Вече започвах да се гневя. — Кейт и аз сме влюбени, ясно? Това няма нищо общо с теб.

Той млъкна, сякаш го бях зашлевил. Никога няма да забравя изражението му — изражение на човек, предаден от най-близкия си. После, без да обели и дума, се впусна в бяг. Бях толкова изненадан, че ми трябваха няколко секунди да реагирам, а през това време той се изгуби от погледа ми.

— Питър! — извиках.

Той не бе побягнал по пътеката за вкъщи, а в обратна посока, към брега. Изпъшках безпомощно и се впуснах след него.

Чудовищните вълни се разбиваха по целия северен бряг, неравен и осеян с ръбати каменни блокове, стърчащи в подножието на отвесните скали. Сега видях брат си, като едва различаваща се тъмна сянка, да си проправя път сред тях. Това беше лудост. Във всеки момент някоя вълна можеше да го грабне и завлече в дълбините на залива, към сигурна смърт. Проклинайки деня, в който се беше родил, аз също започнах да прескачам от камък на камък.

На няколко пъти го виках, но гласът ми потъваше в рева на морето, отнесен от вятъра. Оставаше ми единствено да не го губя от поглед и да се опитам да го настигна. Бях само на няколко крачки зад него, когато започна да се катери. При нормални условия това нямаше да е чак толкова трудно, но тази вечер граничеше с безумие. Крайбрежните скали бяха седем или осем метра високи, прорязани от дълбока цепнатина, сякаш някой великан ги бе ударил с огромен чук и длето.

Брат ми беше почти на върха, когато падна. Дори да е извикал, не съм го чул. Той просто изчезна в черната паст на този отвор. Зарязах всяка предпазливост и панически се заизкачвах към мястото, където го бях видял за последно. Надзърнах надолу в ямата, но там цареше абсолютна чернота.

— Питър! — изкрещях, но ми отвърна единствено ехото от каменните недра. После, за свое огромно облекчение, дочух слабия му глас:

— Джони! Джони, помогни ми!

Знам, че постъпих неразумно. Ако бях спрял да помисля, щях да изтичам обратно до вкъщи и да събудя Доналд Шеймъс. Независимо какви неприятности щях да си навлека. Но аз не го сторих и само след няколко секунди бях в същото окаяно положение, както и Питър.

Започнах да се спускам в цепнатината, като търсех опора в двете й срещуположни стени, но в един момент левият ми крак просто пропадна и аз полетях надолу. По време на падането явно съм си ударил главата, защото, преди да стигна дъното, вече бях в несвяст. Нямам представа колко време съм лежал в безсъзнание, но първото, което чух, бе гласът на Питър, съвсем близо до моето ухо. Той повтаряше името ми, отново и отново като някаква мантра.

Заедно с пробуждането ми дойде и болката. Толкова пронизваща, че не можех да си поема дъх. Лежах проснат върху ложе от скала и чакъл, а лявата ми ръка бе неестествено извита зад гърба. Моментално разбрах, че е счупена. С цената на много усилия успях да се повдигна до седнало положение, крещейки ругатни в нощта по адрес на Бог, Дева Мария, Питър и всичко останало, което ми дойде наум. Не виждах по-далеч от носа си, но чувах ясно рева на океана. Чакълът под мен бе мокър и осеян с водорасли, което значеше, че единствено настъпилият отлив е причината да не сме под водата.

По време на прилив, и то при буря, подобна пукнатина щеше да представлява врящ, пенест котел, в който и двамата щяхме да се удавим. Брат ми хленчеше тихо, а зъбите му тракаха. Когато се притисна в мен, усетих неудържимото треперене на тялото му.

— Трябва да се измъкнеш оттук и да доведеш помощ — казах.

— Няма да те оставя, Джони — лъхна ме в лицето горещият му дъх.

— Питър, ръката ми е счупена. Ако ти можеш да се изкатериш догоре, върви да повикаш Доналд Шеймъс.

Но той само се сгуши още по-плътно в мен, като хлипаше и подсмърчаше. Отпуснах глава назад и затворих очи.

Когато ги отворих отново, през отвора над нас вече проникваше първата сивкава светлина на утрото. Питър се бе свил на кравай върху чакъла до мен и не помръдваше. Започнах истерично да викам за помощ. Сякаш някой можеше да ме чуе в този пущинак. Скоро вече бях прегракнал, но не се отказвах. И тогава, в отвора на пет метра над главите ни се показа нечия сянка, а един познат глас изрече:

— Пресвета Богородице, какво правите там долу, момчета?

Беше нашият съсед, Родерик Макинтайър. По-късно разбрах, че няколко овце му се изгубили след бурята и той обикалял да ги търси сред скалите. Ако не беше това щастливо стечение на обстоятелствата, и двамата щяхме да намерим смъртта си в онази яма. Всъщност аз още се боях за Питър, който продължаваше да не дава признаци на живот.

Всички мъже, които не бяха излезли за риба, се събраха горе на скалата. Един от тях се спусна по въже при нас, за да им помогне да ни изтеглят. Морето се бе поукротило, но продължаваше да духа силен вятър. Никога няма да забравя изражението върху лицето на Доналд Шеймъс в онова утро. Той не промълви и дума, а само ме вдигна на ръце и ме понесе към кея, където вече чакаше лодка, за да ни откара в Лудах. Питър още беше в безсъзнание и аз чух сред насъбралата се тълпа някой да казва:

— Получил е преохлаждане. Ще има късмет, ако оживее.

Прониза ме остро чувство на вина. Нищо от това нямаше да се случи, ако не се бях изнизал от къщи за срещата с Кейт. Как щях да се изправя пред майка си в следващия живот, ако нещо се случеше с Питър? Та аз й бях обещал!

Не помня много от следващите ден-два. Знам, че в Лудах ни натовариха в буса на Доналд Шеймъс и ни откараха в болницата „Свято сърце“ в Далибърг. Дори не помня как са поставили ръката ми в тежката бяла гипсова шина, от която се подаваха само пръстите ми. Католическите сестри изглеждаха страховито в своите черни одежди и бели калимавки, като някакви предвестници на смъртта. Имах треска и бълнувах, като ту се потях обилно, ту треперех от студ.

Когато най-сетне дойдох на себе си, навън беше тъмно, а край леглото ми светеше нощна лампа. Не можех да кажа колко време е минало, но ми се стори поразително отново да разполагам с електрическа светлина. Сякаш бях пропътувал обратно във времето към предишния си живот.

В палатата имаше общо шест легла. Някои бяха заети, но в нито едно не забелязах Питър и започнах да изпитвам лошо предчувствие. Къде се беше дянал брат ми? Измъкнах се изпод одеялото, стъпих върху студения балатум с босите си, разтреперани от слабост крака и излязох в коридора. От отворената врата в единия му край идваше светлина и се носеха приглушените гласове на монахините. После към тях се примеси и един мъжки — вероятно на доктора.

— Тази нощ ще бъде критична — каза той. — Преживее ли я, има шанс да се оправи. Всичко е на кантар, но поне организмът му е млад.

Като в транс се упътих по посока на гласовете и застанах на прага. Три глави се извърнаха едновременно към мен, а една от сестрите бързо стана на крака и ме улови за раменете.

— Защо си станал от леглото, млади човече?

— Къде е Питър? — успях да кажа само и видях как те се спогледаха.

— Брат ти има пневмония — рече докторът, към петдесетгодишен мъж с тъмен костюм.

Думата не означаваше нищо за мен, но по тона му разбрах, че е нещо сериозно.

— Къде е сега?

— В специалното отделение — отвърна другата монахиня. — Утре ще го видиш.

Но аз вече знаех от подслушания разговор, че може и да няма утре. Със свит стомах позволих на сестрата, която ме бе уловила за раменете, да ме отведе обратно и да ме сложи да си легна. Тя ми оправи внимателно завивките, като заръча да не се притеснявам и да се опитам да поспя. После угаси лампата и излезе, шумолейки тихо с полите си.

В тъмнината до мен долетя гласът на един от мъжете от съседните легла:

— Пневмонията е убиец, синко. По-добре се моли за малкия си брат.

Дълго време лежах, заслушан в ударите на собственото си сърце. Кръвта пулсираше в ушите ми, докато останалите пациенти започваха един по един да похъркват, победени от съня. Но аз знаех, че тази нощ няма начин да заспя. Чаках и чаках, докато накрая цялата малка болница не потъна в дълбока тишина.

Тогава призовах на помощ целия си кураж, станах отново и надникнах навън. Слаба светлина се процеждаше изпод вратата на сестринската стая, както и изпод една друга затворена врата, в далечния край на коридора. Отидох до нея и полека натиснах бравата.

Вътре цареше особен жълтеникавооранжев сумрак. Той се дължеше на електрическите печки, разположени около единственото легло. Въздухът бе натежал и душен като в парник. Под завивките лежеше отпуснатата фигура на Питър. Притворих тихо и го доближих.

Лицето му имаше ужасен цвят. Не просто блед, а бял като платно, със синкави сенки под очите. По челото му блестяха капки пот, а чаршафите, които го покриваха, също бяха влажни от нея. Докоснах страната му с опакото на дланта си и почти отскочих от неестествената му горещина. Той направо пламтеше. Очите му се движеха под затворените клепачи, а дишането му бе плитко и учестено.

Чувството за вина ме връхлетя със съкрушителна сила. Придърпах един стол до леглото, седнах на ръба му и улових ръката на Питър в своята. Държах я така, сякаш животът ми зависеше от това. Ако можех, в този момент щях охотно да заема неговото място.

Не знам колко дълго съм прекарал така. Сигурно часове. По някое време трябва да съм заспал, защото помня, че монахините ме събудиха и без нито дума на упрек ме отведоха обратно в палатката. Там лежах до сутринта в неспокойна дрямка, изпъстрена със странни сънища за бури и секс. Докато неусетно слънчевата светлина не проби измежду завесите, хвърляйки ярки ивици върху балатума.

Вратата се отвори и сестрите се появиха, бутайки количка на колелца със закуската. Една от тях ми помогна да седна и каза:

— Брат ти е добре. Температурата му е спаднала през нощта. Ще се оправи. След като закусиш, може да отидеш да го видиш.

Изгълтах надве-натри овесената каша и чая си и хукнах към стаята на Питър.

Той все още лежеше отпуснато, но лицето му бе добило малко цвят, а очите не изглеждаха така хлътнали. Щом ме видя, извърна глава и върху устните му се появи лека, но искрено щастлива усмивка. А аз се боях, че никога няма да ми прости.

— Съжалявам, Джони — промълви едва чуто.

Очите ми се замъглиха от сълзи.

— За какво? Та ти не си виновен за нищо.

— Пак оплесках цялата работа.

— Не — поклатих енергично глава. — Ако има някой за упрекване, това съм аз.

— Знаеш ли, през нощта една жена дойде и седя при мен.

— Това бях аз, Питър — засмях се.

— Жена беше, Джони — възрази той. — Седеше на същия този стол.

— Някоя от монахините значи.

— Не, не беше монахиня. Лицето й не се виждаше добре, но носеше нещо като зелен жакет и тъмна пола. Държа ме за ръката цялата нощ.

Предположих, че треската просто е замъглила съзнанието му. Аз го бях държал за ръка, а монахините положително бяха влизали и излизали и всичко се бе объркало в паметта му.

— Имаше толкова красиви ръце — продължи той. — С дълги бели пръсти. Освен това беше омъжена, така че няма как да е била монахиня.

— Откъде знаеш, че е била омъжена?

— Носеше пръстен на безимения си пръст. И то такъв, какъвто не съм виждал преди. Две сребърни змии, увити една около друга.

Усетих как косата ми настръхва. Никога не му бях споменавал за пръстена, даден ми от майка ни. Той не знаеше как го бях крил в чорапите на дъното на торбата си в сиропиталището. Нито как господин Андерсън го бе метнал в пещта заедно с останалите ни вещи.

Възможно е в паметта му да е останал някакъв спомен от детинство, когато го е зървал на ръката й. Но според мен видението му от онази нощ нямаше нищо общо с това, нито пък с треската. Аз вярвам, че майка ни наистина се е намесила от отвъдното и е седяла с него в критичните часове на пневмонията. Запълнила е празнотата, оставена от моето неизпълнено обещание винаги да бдя над него.

И аз ще нося вината за това чак до гроба си.

 

 

След няколко дни ни изписаха. Моята ръка, естествено, още бе гипсирана, а сърцето ми — изпълнено с ужас от възмездието, което Доналд Шеймъс несъмнено ни беше подготвил.

Той спря пред болницата „Свято сърце“ със стария си бус и дръпна назад страничната врата, за да се качим. Изминахме двайсетте минути път до Лудах в пълно мълчание. Нийл Кембъл, който ни очакваше с лодката си, попита как сме, а Доналд размени няколко думи с него, но отново не проговори с нас. Когато слязохме на кея в Хаун, забелязах, че Кейт ни гледа от двора на О’Хенли — дребна фигурка в синьо на фона на зеления хълм. Тя помаха с ръка, но аз не посмях да отвърна на поздрава й.

Поехме нагоре по склона към дома, където Мери-Ан ни очакваше с къкрещо на печката ястие, изпълващо кухнята с вкусен аромат. Щом се появихме на прага, се обърна и ни огледа добре, но също не каза нищо, а просто продължи да бърка гозбата.

Първите думи, които чухме, бяха на благодарствената молитва, отправена към Всевишния за храната на трапезата, след което Мери-Ан ни поднесе царско угощение. Аз не бях много наясно с Библията по онова време, но все пак си припомних притчата за блудния син и за това как баща му го посрещнал с отворени обятия, сякаш нищо не се е случило. Сърбахме с апетит гъстата гореща супа със зеленчуци. След като отопихме чиниите с прясно изпечения хляб, последва задушено месо с картофи, а накрая — пудинг за десерт. Не помнех някога в живота си да съм ял с по-голяма наслада.

После се преоблякох, надянах гумените ботуши и отидох да нахраня овцете и кокошките. Това не беше лесна задача с една гипсирана ръка, но въпреки всичко настроението ми бе приповдигнато и навярно за първи път от осемнайсетте месеца, прекарани на острова, действително се чувствах у дома. През цялото време се озъртах за Мораг, защото бях сигурен, че съм й липсвал, макар и част от мен да се боеше, че може да ме е забравила. Но овчицата не се виждаше никъде и след половин час безплодно търсене се върнах в къщата. Доналд Шеймъс седеше в креслото до печката и пуфкаше с лулата си.

— Къде е Мораг? — попитах.

Той се обърна със странен, мъгляв израз в очите.

— Току-що я изяде, синко.

Не му показах колко дълбоко ме е наранила жестокостта му и никой не разбра за сълзите ми, пролети под завивките същата нощ. Но той още не бе приключил с мен.

На следващата сутрин ме отведе в помещението, където се колеха овцете. Не знам какво имаше в тази стара барака с ръждив тенекиен покрив, но още щом човек прекрачеше прага й, го лъхваше усещане за смърт. Дотогава не бях виждал как се коли овца и Доналд явно бе решил, че е време да ми покаже.

— Животните са за ядене — каза. — Не за обичане.

После вкара вътре едно младо овне и ме накара да го уловя за рогата. Докато то се дърпаше, подложи под него кофа и извади дълъг нож, чието острие проблесна на светлината, проникваща през малкото прозорче. С едно бързо, кратко движение преряза артерията на шията му и кръвта пръсна в кофата.

Мислех, че животното ще се бори повече, но то спря да се съпротивлява почти веднага, вперило в мен големите си отчаяни очи. С изтичането на кръвта, и светлината в тях постепенно гаснеше.

По-късно видях същото изражение в очите на Питър, когато и неговото гърло бе прерязано в онази нощ на Плажа на Чарли.

 

 

Момчето сега седи и ме гледа, сякаш очаква да кажа нещо. По някакъв странен начин съзирам в очите му себе си и се пресягам, за да уловя ръката му. Проклети сълзи! Как замъгляват всичко. Усещам как стиска пръстите ми и всичко, което животът ми представлява и някога е представлявал, изглежда черно от отчаяние.

— Съжалявам, Питър — казвам. — Толкова съжалявам.